0
1096

Ислямизмът срещу свободата на мисълта

ФАКТИТЕ: В нощта на 12 срещу 13 септември в Бенгази (Либия) протест срещу анти-ислямския филм „Невинността на мюсюлманите“ причини смъртта на американския посланик Кристофър Стивънс, убит в обсаденото от демонстрантите консулство; два часа по-късно други двама американски агенти от службите за сигурност бяха застреляни на място.

Сряда, 19 септември: френският сатиричен седмичник „Шарли Ебдо” публикува на много от страниците си карикатури на пророка Мохамед. Френския съвет на ислямския култ изрази „дълбока болка” от съдържанието на тези страници, които са „оскърбителни по отношение на Пророка на Исляма”, но призова мюсюлманите да не се поддават на провокации.

Оливие Роа: Да не инкриминираме „арабската пролет”

Оливие Роа

Това започна наново! Но какво? Големият сблъсък на цивилизации, „мюсюлманският гняв”, ислямският свят, който се възпламени, неспособността на исляма да приеме критичния дух и свободата на мисълта?

Ала щом се вгледаме във фактите, какво виждаме? Няколко хиляди демонстранти от Тунис до Бенгази, обзети от насилие, и малко повече в Кайро; един пореден атентат в Афганистан, вписващ се в друга серия и друга логика; в Париж няколко десетки младежи, предполагаеми салафити, се събраха на молитва пред американското посолство и бяха доста зле приети. А сред голямата маса мюсюлмани цари пасивност, ако не и безразличие.

За пореден път присъстваме на сериозно разминаване между заглавията и реалностите. Несъмнено общественото мнение вижда реалността през едно упорито клише: мюсюлманският свят е един, действа като мюсюлмански свят и докато  богословска реформа не настъпи в този свят, той няма да влезе в модерността.

Всъщност протестите и формата, която приемат, са неразбираеми, ако не се разделят двете равнища: религиозното и политическото. Предизвикателството, което се съдържа в светотатството, не е присъщо само за исляма, а пък що се отнася до политическото насилие, то е следствие на трансформационни процеси в Близкия Изток.

В случаи като „Последното изкушение на Христос” на Мартин Скорсезе (1988), „Голгота пикник” на Родриго Гарсия (2011)  и рекламния афиш на Марите и Франсоа Жирбо от 2005 г., извращаващ Тайната вечеря, някои християнски среди също демонстрираха, за да попречат на спектакъла или афиша (при това доста бурно), а Католическата църква предприе редица мирни стъпки, за да забрани обекта на скандала (например скандалния афиш на Тайната вечеря).

Днес както Църквата, така и мюсюлманите говорят за „страданието” на вярващия и неговото негодувание срещу нарастващите посегателства към сакралното. Това е симптом за непрестанното разделение между общностите на вярата, които не искат повече да страдат в мълчание, и секуларизираната култура, която вижда в религиозното само нещо необичайно и фантастично. И обратното, насилието срещу американските посолства, макар и дело на малцина, е твърде политическо. Трите  атакувани посолства се намират в страни, където се състоя „арабската пролет” (Тунис, Египет, Либия), а единствената държава, която се опитва да оглави новите протести – Иран, е тъкмо държавата с най-подронени позиции в региона заради същата тази „арабска пролет”.

Ала не авторите на „арабската пролет” са тези, които атакуват американските посолства, не те са тези, които първи се възползваха от изборите. Напротив, тъкмо Мюсюлмански братя и Енахда  са тези, според които „арабската пролет” накара арабските страни да загърбят тяхната истинска битка. Западното обществено мнение би трябвало най-сетне да проумее, че арабските общества са също толкова разделени и сложни, колкото и техните съседи от Севера.

Тунизийските салафити не приемат демокрацията, отхвърлят всяка национална визия (те раздират тунизийското знаме дори по-често от американското) и искат да върнат Тунис в рамките на въображаемата и войнствена умма, зад която те застават.

Ето защо те правят всичко, за да наложат терора и гражданската война. В Либия местните джихадисти усетиха невъзможността да спечелят изборите и решиха да атакуват: ръката на Ал Кайда се усеща отдалеч, защото тя има да си отмъщава за мнозина убити.

В Египет е доста по-сложно, защото част от салафитите влезе в изборната надпревара, което обяснява по-малкото насилие сред протестиращите. Що се отнася до ислямистите на власт, те на практика се вписват в про-западната конфигурация (враждебност към Иран, желание да изградят икономически връзки със Запада), но им е трудно да изяснят своята позиция към салафитите (министърът на вътрешните работи в Тунис е привърженик на репресията, но историческият лидер на Енахда – Рашид Гануши – му се противопоставя).

С това, че даде израз на гласа на народа във вреда на господстващите режими, „арабската пролет” промени геостратегическото равновесие в Близкия Изток, досега отчетливо фокусирано единствено върху израелско-палестинския конфликт.

Основният конфликт вече противопоставя сунитската ос (където Мюсюлмански братя, са срещу саудитците и турците) на шиитската ос около Иран и неговите съюзници (Хизбула и сирийският режим). Първата ос е обзета в момента от обсесията за един ядрен Иран, която откриваме впрочем и в Тел Авив, Париж и Вашингтон.

Ето защо Техеран и Хизбула имат интерес да мобилизират „арабската улица” срещу Запада, опитвайки се да се превърнат в морални лидери – роля, която те за кратко играха по време на последната война срещу Ливан през 2005 г. Оттук идва и вдигането на цената за главата на Салман Рушди. Но е твърде късно: арабската улица – от Алепо до Триполи – има по-важни битки от тази срещу карикатурите на Пророка.

Оливие Роа  (род. 1949) е известен френски политолог, специалист по исляма. От 2009 г. е професор в центъра „Робер Шуман” на Европейския университетски институт във Флоренция, където ръководи департамента по средиземноморски изследвания. Преподавал е в Бъркли, Париж и Принстън. Правил е теренни изследвания в Хиндукуш, Иран и Средна Азия, бил е ръководител на мисия на ОССЕ в Таджикистан, както и съветник на ООН в Афганистан.

Тахар Бен Желун: Поражението на мисълта

Нима ислямът е толкова накърним, толкова крехък, а неговото съществуване е застрашено навсякъде? Една фикция, карикатура или много лош филм могат ли да подкопаят ценностите и основанията на исляма? По принцип, не. Но за кой ислям става дума? Задаваме си този въпрос предвид на напреженията, протестите и насилието в някои арабски и мюсюлмански страни.

Мъртви, ранени, пожари, викове на ненавист и неразбиране, накратко жажда за отмъщение, която изненадва само тези, които отказват да признаят, че някои мюсюлмански държави вместо да влязат в модерността и да култивират демокрацията, насърчават тази ненавист, обзела хората. Те забравят най-същественото: за установяването на правова държава и правосъдие, които да способстват за развитието на индивида. Признаването на индивида обаче означава скъсване с клана, това означава право и свобода, свободна съвест, която е отворената врата за критичен размисъл. Нещо, което ислямските държави не могат да толерират.

Сигналът беше даден от аятолах Хомейни през 1989 г. с фатвата срещу Салман Рушди, публикувал художествената творба „Сатанински строфи”. Спомняме си протестните демонстрации в Пакистан, довели до смъртта на много хора. И тъкмо когато смятахме, че тази фатва е повече или по-малко изоставена от Иран, ето че наградата за убийството на Салман Рушди бе увеличена и достигна 3,3 млн. долара.

Тахар Бен Желун

Съществуват книги, критични към исляма. Например есеистичната книга на Максим Родинсон „Мохамед” (Париж, 1961) е рационалистичен и безпощаден анализ на живота на Пророка. Този книга не е предизвикала скандал. При все, че поставя доста въпроси, които мнозина вярващи мюсюлмани не се осмеляват да засегнат.

Шокиращото за иранските лидери в случая със „Сатанински строфи” е било, че един мюсюлманин се осмелява да упомене строфи, които всички са длъжни да игнорират. Един мюсюлманин първо принадлежи към нацията (уммата), към клана, към семейството. Той няма правото да мисли, още по-малко да изрази и най-малка критика спрямо догмата и свещената книга. Салман Рушди е мюсюлманин по рождение; ето защо е сметнат за предател, който трябва да бъде наказан, тъй като е „надигнал глас за светотатство”.

Тази абсолютна съпричастност към общността води дотам, че всеки светски модел е отъждествяван с атеизма или с отстъпничеството. Който пипне догмата, плаща с кръвта си. Независимо дали става дума за свободна карикатура, за някой луд, обзет от ненавист към исляма, за вестник или филм, колкото и той да е абсурден и нелеп; мюсюлманинът фундаменталист се чувства длъжен да реагира и да изрази гнева си с всички възможни средства. Добавете към този рефлекс тъмните манипулации от страна на някои държави или служби и имате целия позорен спектакъл на един безогледен и убийствен фанатизъм.

Откакто прословутата „арабска пролет” се плъзна към ислямизма, надеждите бяха попарени, а революциите – абортирани. Други действащи лица излязоха на сцената, което обещава дълъг период н нестабилност. Самият факт, че традиционният ислямизъм се дублира с по-радикални движения (салафитите), доведе дотам да се търсят извинения за Мюсюлмански братя в Египет или Енахда в Тунис. Други пък започват да съжаляват за бившия режим и да казват, че един корумпиран диктатор е нещо по-добро от ислямистки режим, демонстриращ пълната си неспособност да управлява, както и да попречи на салафитите да атакуват жените и хората на изкуството. В Египет всичко е още по-сложно, доколкото салафитската партия Нур спечели 24,4 % на изборите. Мюсюлманските братя се принудени да се съобразят с нея.

Салафизмът е буквалистка теология, която отхвърля всеки рационален прочит на свещените текстове. През 1774 г. тази доктрина се свързва с уахабитското движение, което носи името на саудитския теолог Мохамед Абдел Уахаб, който проповядва абсолютната радикалност на мюсюлманската вяра: отхвърляне на суфизма и шиитството; забрана на култа към светците и почитането на мъртъвците на гробищата.

През последните десетилетия множество мавзолеи, подслонили светци, бяха разрушени в Алжир и в Мали, да не говорим за взривените Буди през март 2001 г. в Афганистан. Тъкмо това екстремистко течение, подкрепяно от Саудитска Арабия, се опитва да се внедри в мюсюлманските страни. Това течение отказва демокрацията и всеки проект за конституция, доколкото божественият принцип е единственият законодател.

Бурните реакции, които в момента разтърсват много страни, всъщност забавят и усложняват края на Башар ал-Асад – шампион по масови убийства и бомбардиране на цивилното население. Ако той продължава да се държи, то не е защото Русия го подкрепя. То, разбира се, има значение, но това, което му помага да се задържи, е анализът, направен от американците, както и от повечето европейски държави. Ислямистката заплаха за бъдещето на Сирия излиза на преден план като основен фактор. Знаем, че бригади като тези на „Ахрар ал-Шам”, които подкрепят въстаниците, не крият своята причастност към салафитското движение. И макар цял свят да осъжда варварството на клана Асад, някои тихомълком признават, че ако той си отиде, християнското малцинство ще е изложено на сериозна заплаха. Всъщност щом кланът Асад бъде възпрепятстват да вреди, Сирия сама ще избере съдбата си. И все пак не трябва да сгъстяваме черните краски и да представяме ислямисткия ужас като задължителна алтернатива.

Уязвимото в исляма не са неговият дух и ценности, а населението, държано в невежество и манипулирано в своята вяра. Всички, опитали се да прочетат Корана със сърцето на разума, са претърпели провал. Ирационализмът, абсурдът и фанатизмът са тези, които печелят терен.

И това объркване е в основата на всички провокации: френските салафити, които демонстрираха на „Шанз-Елизе”, се затвориха и подсилиха предразсъдъците си. Ала не страниците, публикувани в „Шарли Ебдо”, могат да успокоят тези протестиращи хора, винаги готови да реагират. Това е една излишна провокация. Искаме или не, по този начин принципът на ислямофобията печели терен. Знам, че това сатирично издание никога не е щадяло нито папата, нито свещениците. Но католиците не са вдигнали скандал. Такава е ролята на изданието. Живеем в демокрация, където свободата на мисълта е свята. И ако тези нови карикатури са наранили вярващите, те трябва да се обърнат към правосъдието, а да загърбят протестите. Франция е светска страна. В нея се смеят над всичко, включително над религията.

Пророкът не е в тези карикатури; той е дух, трансценденция, която надмогва всяко физическо изображение. Нека си спомним, че ислямът е „отдаденост на мира” – форма, надвишаваща търпението и толерантността – нещо, на което съм бил учен и аз самият.

Тахар Бен Желун е марокански писател (род. 1944 г.). Сред най-известните му творби са романите Децата на пясъка (1985) и Святата нощ (1987, отличена с наградата Гонкур), преведени на 43 езика. Неговата книга Расизмът, обяснен на моята дъщеря, се превърна в световен бестселър (над 500 000 продадени екземпляри) и е преведена та тридесет и три езика. Автор е и на книгата Искрата. Бунтовете в арабските страни (2011).

В. „Монд”

Превод Тони Николов