Човек иска да е сам със себе си и при себе си, не защото противопоставя себе си на другите, които смята като изначално и общо взето враждебни, не защото се поставя във всяко отношение над всичко останало, а защото иска да е във вътрешно отношение с екзистенцията си.

Човекът  е мислим в обществото, но заедно с това и обществото е в човека от плът и кръв. Това е първоначалото, фундаменталния принцип на социалната/човешката реалност. Човекът като жив организъм се намира във физическото време и пространство, но той не е вещ. Животът във всичките си форми е преди всичко процес със съответен телос. Вещта е лишена от телеология. Обществото се намира на определена територия и е неотделимо без териториалността си; то е немислимо извън физическото пространство и време. Човекът има активно отношение към своето тяло, което чувства и преживява като своето и при трансплантация на жив орган чуждият орган става „свой“: телесният интегритет е нормалното състояние на същия този човек. Казваме, че човекът е В обществото и обществото е В човека. И в двата случая предлогът В създава впечатление на пространствено положение, което не поражда проблем, когато става дума за човека като физическо същество, като тяло, но възниква сериозно недоразумение и недоумение, когато се отнася до обществото: как така обществото като физическа реалност се помества в миниатюрно, в сравнение с обществото, нещо (живо), каквото е човекът от плът и кръв?! Тези грубовати разсъждения изострят вниманието към природата на човека и природата на обществото.

Общото между природата на обществото и тази на човека е техният дуализъм. Необходимо е понятието дуализъм, защото човекът е природно същество, но е в същото време и свръх-природно, социално същество. Как е възможна тази двойственост на човешката природа е въпрос, който не се поставя тук на разискване. Социалната природа на човека е само-основна и нито се свежда, нито се извежда от човека като биологичен организъм, като природно същество. Двете природи се намират във взаимодействие и се преживяват по различни начини. Обществото е също само-основно и нито се извежда От, нито се свежда До природата, върху която въздейства, култивира и т.н., но то почива на социални начала, определя се вътрешно от социални, а не от природни закономерности, които са външни за него. Природата влияе върху живота на обществото, както и обществото върху природата, но тези отношение са външни, както са естествено външни и при човека.

Взаимодействията и взаимните отношения не означават нищожност и превръщане в нищожни хетерогенните страни, които влизат във взаимодействия и отношения помежду си. Обществото е в човека чрез неговото интернализиране от човешкия индивид, тоест чрез неговото разпредметяване, но това естествено не означава, че престава да е предметна реалност или Другото, в обсега на което отделният човек и всички негови членове опредметяват своите същностни сили, в което протича техният живот като обществен живот и т.н. Човекът, всеки член на обществото, е зависим от обществото, но щом открие своето аз, той открива себе си и отделността си от другите, разбира себе си като страна в социалните отношения, като различен от нещата около себе си и дори това, което, като че ли е част от него самия. Човекът е единственото същество, което преживява и съзнава себе си, което се самоопределя като себе си, за разлика от всички други живи същества, а за вещите и дума не може да става. Човек е фокус от обществени отношения и в тях той може да разменя всичко, което притежава не само като вещи, но и като мисли, чувства, знания, телесни свойства и т.н. Единственото, което не подлежи на размяна, е неговата екзистенция, която трае между раждането и смъртта му. Раждането на всеки и смъртта на всеки човек от плът и кръв са абсолютно уникални, както и екзистенцията е уникална, а по тази причина тя е и остава необяснима и фактически неописуема в смисъл, че описанието би било безкрайно. „Между човешките същества може да бъде обменено всичко освен екизистирането. В този смисъл „да си“ означава да се изолираш чрез екзистирането. Аз съм монада в качеството си на съм. Именно чрез екзистирането аз съм без врати и прозорци, а не по силата на някакво съдържание, което би било несъобщимо в мене. Ако е несъобщимо, то е именно, защото е вкоренено в моето същество, което е всичко най-частно в мене. Така че всяко разширяване на моето познание, на моите средства да се изразя, остава без ефект върху моето отношение с екзистирането, което е същинско вътрешно отношение“ (Левинас). Да съм е най-човешкото в човека, тоест началото на човека и човешкия живот, а не просто някаква друга от познатите ни форми на живот или на живото като растение, животно и т.н. Да съм означава да съм жив в човешки смисъл, а не просто едно от нещата сред които пребиваме. По отношение на човека (това е валидно и за обществото и всяка една обществена форма) смъртта се има предвид в две значения: като край на живота и свеждане на човешкото същество до вегетиране или тотално оскотяване. Да съм означава будност и позициониране пред неизбежната ни смърт. Това изостря  до крайна степен въпросът за самотата.

Обичайният смисъл на самота би могло да е подвеждащ. Самота се разбира като лишеност от необходимо общуване с другите, лишеност от ближни и в такъв смисъл понятието е с негативен оттенък, с негативен отенък е самопреживяването. Общо взето, понятието е натоварено с двусмислици, които е забелязал още Епиктет. Обичайно се смята, че самотата е състояние на безпомощност. В някои случаи нещата стоят тъкмо по този начин. Човек иска да е сам със себе си и при себе си, не защото противопоставя себе си на другите, които смята като изначално и общо взето враждебни, не защото се поставя във всяко отношение над всичко останало, отъждествявайки „съм“ с его-то си, а защото иска да е във вътрешно отношение с екзистенцията си.  Другите не са в екзистенциалното време на изпитващия самота, те не са огледалото му, а той сам в себе си се оглежда. Външните отношения не са на дневен ред в самостта. Това състояние и преживяване не е причинено външно и не е въпрос на безсилие пред външни сили и прегради пред екзистиране на изпитващия самота. Ако се приеме такова значение на самота е нужно да се изтъкне, че изборът на самота предполага смелост и мъжественост, защото вглеждането в самия себе си е възможно да не е изпитване на доволство и удовлетворение, а да е суров само-съд и преглъщане на горчиви хапове на екзистирането, ако нарцисизмът не е по някакви причини доминанта в екзистирането.

Животът на отделния човек има външна страна и вътрешна страна. Възниква въпроса за границата между тези две страни. Той стои по аналогичен начин със стария въпрос за тялото и душата. Налага се да оставаме при отрицателни определения. Вътрешната страна не е външната и външната на човешкото съществуване и на живота на отделния човек не е вътрешната страна. Във вътрешната страна човек може да каже „аз съм аз“, докато във външната това изказване е адресирано на първо място до ти, а освен това на преден план изниква  тъкмо „аз не съм ти“, изниква въпросът за екзистенциалната, физическата, психическата, социалната дистанции между мене и тебе, между мене и другите. Активността е иманентно присъща на живото/живота във всичките му форми. Човешката жизнена активност се отличава същностно от всички други форми на активност. Напълно пасивният човек е немислим като живо същество. Формите на човешката активност са най-разнообразни, но винаги носят отпечатъка на обществото, в което даденият човек е формиран. Видимата пасивност е всъщност неподозирана форма на активност. По аналогичен начин стоят нещата и с обществото.

Самотата като пожелано и вътрешно необходимо усамотяване бива оттегляне в резултат на умора от иначе търсени и желани контакти с другите или пък от налагащи се взаимоотношения, от натрапени разговори, служебно общуване и т.н. Тя е нужна за отмора и възстановяване на силите като условия за пълноценно продължаване след това на публичната дейност и участие в общуване. Човек се насища на приятното и полезно общуване и чувства необходимостта да се оттегли и усамоти, за да изпита след това отново насладата. Очакването на общуване след като човек е бил по някакви причини усамотен е приятно и дори е по-силно чувство от това по време на самото общуване.

Екзистирането в самота е различно от това на общуването. При общуването човек споделя, независимо дали това му е приятно, неприятно, досадно, рутинно/машинално или дори мъчително, съществуването си във формата на съ-съществуване. В самотата си човек е пред своята чиста екзистенция, която е в тишината, но всеки миг можем да се почувстваме като изоставени и захвърлени в неразбираемо обкръжение.

При самотата като самост, тоест като мотивирано усамотяване на човека да бъде при себе си, същият този човек не гледа  на другите, на обществото като на враждебен свят, дори да се мисли, както се случва по правило, че е вън от обществото, това е въображаемо самоопределение, в действителност самотата е съзерцаване на индивидуализираното в  него общество, идентифициращо се като себе си. В това е тайната на самота или на самостта, която не е в негативна поляризация с обществото. Тази самота е възможната най-голяма близост с обществото. Самотата има значение на състоянието, което се нарича да си в мир със себе си. Да си в мир със себе си е постигане на дълбините на себе си. Постижението хвърля светлина и върху възможното укоряване на себе си, отчитане на допуснати грешки, неудовлетворение от себе си и т.н. Да си в мир със себе си не е равнозначно на самодоволство и безгрижие. Да поиска човек да остане със себе си и при себе си е въпрос на увереност във вътрешната си душевно-духовна пълнота и само-ценност на индивидуалното си битие, това е въпрос на сила и на вътрешни опори в общуването с другите, в социалните отношения и взаимодействия, в социалния си живот. В късно-модерната епоха тази самота е все по-рядко срещана. Най-често доброволния избор на самота се оказва погрешен и човек се оказва в пустота, шокиран е от собствената си душевна и духовна празнота и попада в скука.

Самотата е индивидуално благо, когато социалният живот на индивида е бил поле и време за продуктивна изява, за постижения  и дела, които са предизвиквали заслужено признание. Обществото е в човека по различни начини и кодовете на тази интернализирана реалност се разчитат по различни начини от възможните различни гледни точки. Вътрешният диалог, възможен в самота и само при вглъбяване в себе си, е всъщност декодиране на въпросните кодове. Особено пълноценна е самотата на религиозния човек. Той остава сам с Бога и постига непосредствена близост с него. Бог не е нещо външно, което би било идол. Бог е в сърцето на вярващия, както и той се преживява като изцяло и безрезервно отдаден, като намерил себе си в Църквата, нетленното тяло на Христос. Човек е в мир със себе си, когато е в мир с ближните си, което означава с обществото.

Защо в някои случаи човек се чувства самотен, когато е сред много хора? Това преживяване  на себе си може да се дължи на него самия, на другите, които се държат безразлично, враждебно, пренебрежително и отчуждено, или пък страните по някакви причини се намират в комуникативен разрив. Човек се чувства самотен сред множество от хора, сред което пребивава, тъй като е недостатъчно способен да влиза в общуване, да спечелва симпатия и неволно предизвиква досада, антипатия, липса на усет за уместното и неуместното, нетактичност и т.н. В общуването човек влиза в съвместно съществуване и е наложително  да се поставя на положението на другия, да се отнася адекватно към обобщения друг, тоест към своето друго, което е обществото, в което е той самият. Той знае себе си самия и не може да излезе от самотата си или пък намира пристан в нея, оставайки чужд на хората, сред които се намира, приписвайки негативите на тях, за да се оправдае пред себе си.

 Човек се намира в самота, когато е сред множество от хора, не поради свои недостатъци да контактува с другите и сам е виновен за участта си, а в резултат на порочната среда, която му е органично чужда и след като не намира начин да се избави от стеклите се обстоятелства, предпочита самотата. Невинаги човек е в състояние да повлияе на другите в положителна за тях самите насока, а едно добро намерение удря на камък, когато проблемът е от ценностен порядък. Самотата е самосъхранение, негативна алтернатива човек да се поддаде на порочната среда, да измени на ценностите, които е споделял и сам се поддаде на обезличаване. В комплексното общество и в условията на нарастваща комплексност обществените отношения са рационализирани и социалните взаимодействия се регулират от рационални правила, които превръщат тези отношения в безчувствени.

Комуникативният разрив между хората създава неразбирателство и се дължи на неразбирателство. Когато усилията, ако такива са налице, да се превъзмогне неразбирателството между двама са безуспешни, но те остават независимо от всичко по някакви причини обвързани, такова съжителство е фактически съжителство на двама души, които живеят в самота. Комуникативен разрив има между член на една общност или социална група и останалите членове на общността или групата. Ако неразбирателството остава непревъзмогнато, членът на общността или групата се намира в самота, и свежда отношенията си до чисто формални и външни.

Социална група и общност, които остават без лидерство или се разпадат, престават да съществуват, като всеки избира да е причастен към някаква друга група или общност, или пък се трансформират в тълпа, която без лидер, се окачествява като самотна. Една самотна тълпа е опасна стихийно деструктивна сила.

Творческата личност в областта на изкуството и в науката създава творби и прави открития в самота, като се изолира от всички, които я заобикалят, дори от най-ближните си, а когато става дума за колективно изкуство или за научен колектив, то те също се нуждаят от само-изолиране от всичко останало, за да се фокусират изцяло в решаване на творческата си задача. Творческата самота е специфична форма на самота. Творчеството е израз на индивидуалност, на уникалност, и всеки творчески акт е неповторим и наподобява монада в природата си. Съвсем друг е въпросът с неговия резултат, с творбата или с научното откритие, които принципно са универсално споделими и публични в предназначението си. Творбата е начало, а началото има зад гърба си нищото, и ако трябва да се отговори от какво то произхожда, въпросът е абсурден, защото ако произхожда от нещо, това нещо е отрицанието му като начало и т.н. в регресивна безкрайност. Началото е самото то и нищо друго и по тази причина се ражда в самота, която определяме като творческа самота.

От онтологическа гледна точка самотата е негация на външното обкръжение и в такъв смисъл наподобява монада, защото няма никаква необходимост да се гледа навън и е безсмислено да има прозорци за гледане навън. Приема се, че навън е празнота. Това е валидно за всяка форма на самота. Що се отнася до вътрешността на самотата, нещата стоят различно за различните нейни форми. Мъчителната самота е толкова по-мъчителна, че в крайна степен е непоносима, колкото повече този, който я изпитва, намира пустота в себе си и колкото по-голяма е пустотата, толкова по-мъчителна и в края на краищата е непоносима пустотата. Но самотата е формата на екзистиране, в която себе си е дадено на Аз-а във възможната си чистота и пълнота. Както беше изтъкнато вече, човек вижда себе си в собственото си огледало.

Отношението на човека към обществото е външно и вътрешно. То е чисто или само външно при раждането на човека и е такова в мига пред смъртта, когато нейното настъпване е неизбежно, и в този миг самотата е абсолютна. Ближните, с цялата искреност и всеотдайност на която са способни, стават мигновено безкрайно далечни, безкрайност, равностойна на чистото нищо. Разбира се, че при раждането на човека външното с обществото отношение е напълно безпредметно, тъй като новороденото е лишено от съзнание и се намира в чисто природна връзка. Сюблимен и граничен момент на първичната социализация като начално формиране социалната природа на човешкото същество, неговото очовечаване, е възникването на Аз-а. Това събитие бележи вътрешното отношение на човешкия индивид с обществото. Аз е обособеност, ядро и ос на самостта и на самотата във всичките й форми. Аз пулсира в себе си и за себе си, но също и за Ти, както и за обобщения друг, който е другото име и форма на обществото, без което не можем. Първоначалната инстинктивна връзка с майката се преобразува в нещо над-природно и това е любовта. Сред всички възможни отношения и връзки с Ти е тази на любовта. Колкото повече се увеличава външното разстояние с обичаното лице, толкова повече изпитваме силата на любовта и чувстваме, че сме подвластни на Ти. Разстоянието означава отсъствие на обичаното лице и погледът се обръща навътре, а това е самотата, в която е пределната близост.

Ближният е в сърцето ни и по тази причина в самотата всичко външно е второстепенно и дори е без значение. В самотата не са нужни думите с техните физически трептения и звучене. В самотата тишината ни казва всичко, което и доколкото е наистина възможно. „Хората се чувстват като истински братя, само когато се чуват един други в тишината на нещата и благодарение на самотата“ (Унамуно). Самотата, която има предвид Унамуно, е възможна като резултат на пълноценно общуване и натрупване на жизнен опит, както и на развитие на интуиция като непосредствена форма на познание. Сама по себе си субективността е празнота или в най-добрия случай потенции, които стават определени едва след реализацията им. Самотата не е предпоставка, а следствие на социалния опит. Феноменологическото мислене на самотата изключва нейното изолиране като  субективност от обективната сама по себе си реалност.

Битието на човека е битие-с и по тази причина човекът, това е светът на човека, който се обективира, за да е възможно неговото съществуване. Той познава себе си в своите действия и благодарение на  признаването, което получава  от своите ближни, в широкия смисъл на това понятие, когато ближен фактически означава друго човешко същество. Човекът съществува в диалогичната структура и режим на битие-с. Както се изразявам в „Смисъл и разбиране“, човекът е питащо същество, а това означава, че той или неговият свят е диалогичен по своята природа. Истината на диалога е в неговата същност, която се разкрива във феномена на човешката връзка, в човешкото общуване, тоест в социалния живот на човека. Но в социалния живот винаги стои проблемът с автентичността на съществуването (екзистенциалният въпрос). Защо е толкова необходимо да обичаш другите? Въпросът е всъщност радикален. Да обичаш другите е условието, без което е немислимо изобщо човешкото съществуване. Освен това и заедно с това любовта към другите е първооснова на диалога. Невъзможният диалог, в това число в неговата форма на вътрешен диалог, обрича на самота. Тази самота е пред прага на смъртта. Животът е пустош за бедните човешки същества, които са оприличени на стада, които се нуждаят от някой, който да ги води и да бъдат пазени, тъй като сами не могат да се оправят в живота си. Не може да се каже, че човешкият живот изобщо е пустош.

 Ако обществото е неуютно, тъй като в него се е настанила негативна поляризация или другояче казано то се е атомизирало, има място убеждението, че най-добре е всеки да се затвори в своята черупка. Атомизацията е резултат, а не е предпоставка. Коя е силата, която отвън може да строши атомизацията? Въпросът е труден и изглежда, че няма изход, и желаното е невъзможно. Един външен поглед, но не бездушен в името на обективност, каквато е възможна и необходима по отношение на вещи, познавателен подход, мотивиран, движен от любов към човешките същества, които имат толкова печална участ, ги насочва към солидарност, защото това, което е невъзможна за всеки поотделно, е възможно за всички заедно. Въпросният поглед може да се свързва с дух, който се появява незнайно откъде, внезапно и нещата изглеждат като хрумване. Знаем от опит, че когато логическите вериги на мислене блокират и нещата тъпчат на едно място, идва моментът на хрумването, което не идва от миналото, но от бъдещето, тоест от неизвестното, напълно неопределеното или другояче казано от нищото.

Самотата има две полярни форми, които  би могло да се квалифицират като  положителна за този, който я изпитва, и отрицателна като печална участ за самотния човек. Човек търси усамотение, състоянието да бъде сам със себе си, не защото изпитва неприязън към другите и заобикалящия го свят, а защото е загрижен и отговорен за изграждането на себе си, на своя Аз, за да съди сам себе си, да се види чрез своята чиста съвест. При такъв избор няма място за срам, което не означава, разбира се, прегръдка с безсрамието. Тези неща имат място, когато сме пред погледите на другите. В такава самота не може да се скрива  нищо, макар че може да има желания, помисли и прояви, за които човек дълбоко съжалява, би искал да забрави веднъж завинаги и изпитва страх от себе си и пред себе си. В обществения си живот човек е ангажиран с другите, с това, което се проявява, което се разгръща публично. Азът даже не е неговата тема и проблем, дори когато се занимава със смисъла, който го ръководи, пресмята своите интереси, преценява ресурсите, с които разполага и т.н. Всичко интимно е на заден план. Самотата е часът и времето на интимността в пределната и чиста форма. Когато в самотата човек се обръща към себе си, към своя аз, а не този, който формира за другите или онзи, които другите си съставят, той/тя прави цялостна преценка на публичния си живот, преценка, която е била частична, между другото, оперативно и т.н. или пък това не е било тема и проблем за него самия.

Поводите да бъде пожелана самотата като отчет пред себе си и изграждане на своя аз могат да са като неуспехи, затруднения, пред които човек се намира и не може да превъзмогне попътно, така и постижения, които дори не са били предвиждани и са приятна изненада за него самия. Всеки има потребност от споделена радост, от щастие, което го е сполетяло, но след преживяването настъпва време на размисъл и още по-точно на вглъбяване в събитието, вглъбяване, възможно в самота. Споделените чувства получават от споделянето допълнителна сила и усилена автентичност, човек си казва, че радостта му, например, не е напразна, но това не отменя, че чувството е мое и преди всичко мое. Както екзистенцията е уникална, незаменима и абсолютно не подлежаща на размяна, така и чувството е вкоренено в екзистенцията и независимо от всичко друго не мога да не бъда сам с него, колкото и да е споделяно от ближния и ближните. Споделянето не е размяна или пренасяне, дори когато се говори за заразяване от някакво преживяване и в психологията  се смята, че има протичане, наподобяващо физически или химичен  процес, разновидност на енергия. Не е мястото тук да се впускаме подобен тип научни анализи, изпитване на хипотези, обсъждане на теории. Това, което е особено важно в перспективата на настоящото разглеждане, е изпитващият чувството и респективно всеки, който  поотделно го споделя, тоест изпитва въпросното чувство. Чувството е екзистиране на екзистенция.

Негативната форма на самота е тази, в която се преживява вътрешната пустота и заплахата от нищожността на аз-а, изправен пред собствената си нищожност и капитулация да формира себе си. В социалния си живот аз-а забравя себе си и ако обстоятелствата го карат да се обърне към себе си, което е неизбежно, той предпочита да не се занимава с такъв въпрос и влиза в забрава чрез подражание, което най-често е фактически машинално. Има различни начини да се избягва от собствения аз и от въпроса за себе си. Току-що беше изтъкнато машиналното подражание, машиналното взаимодействие и пр. Друг начин е конформизмът без граници, който за външния и критичен поглед може да изглежда отвратителен, предизвиква погнуса и т.н. Конформизмът е движен от тревогата и страха на този, обсебен от него, да остане в самота, която е състояние на безтегловност, непоносима пустота и безпомощност. Полярна противоположност на конформизма е крайния нон-конформизъм. Социалният живот на индивида е непрестанно недоволство, несъгласие с другите като враждебните други. Нон-конформистът е сякаш обречен на неразбирателства, като вини другите за тях, но по правило той самият ги предизвиква в стремежа си да налага своето виждане и неспособността си да вникне в аргументите на другата страна, да респектира различната гледна точка, ценностна ориентация, интереси и т.н., да прави разумни компромиси, което е неизбежно в социалния живот на хората. В социалните отношения нон-конформистът има чувството за сякаш непоклатимо  превъзходство над всеки от тези, които влизат в отношение, но в самота няма помен от въпросното самомнение на мястото, на което е неговото призрачно аз. Неразбирателствата, нескончаемите конфликти, изтощителните битки за „изправяне“ на хорските недъзи карат нон-конформиста да се оттегли в самота, но тази самота срива илюзиите му и го тласка отново да търси своите врагове без които не може да живее като значим в объркания си свят.

Самотата бива доброволна и принудителна. Принудителната самота е по своя характер страдателна. Социалното изключване води до изолиране на индивида и неговото обричане на самота за такава продължителност, каквато трае изключването. Социалното изключване е фактическа неравнопоставеност на отделни членове на обществото, де факто, макар че де юре те не са лишени от  достъп до жизнени ресурси и нормално човешко съществуване. Социално изключеният е лишен не по своя воля от естествени възможности за социална дейност, взаимодействия и участие, които са необходими за нормално човешко съществуване. Социално изключени са бездомните или тези, които живеят при обществено неприемливи условия живот и не могат да удовлетворяват основни човешки потребности и нужди.  Други линии на социалното изключване са фактическа липса на достъп до необходими медицински грижи, невъзможност да се води здравословен начина на живот. Ако лицето, което е социално изключено в това отношение има поддръжка в други отношение, например, вниманието, грижите и помощта на  ближни е възможно проявената солидарност, състрадание и съпричастие да възпрепятстват изпадането в самота, но ако въпросното изключване е продължително се предизвиква чувството за изоставеност и самота.

 Твърдо  вкоренени предразсъдъци в обществото, в по-големи и по-малки обществени групи и кръгове, са причина за  изключване на  хора, смятани за „различни“; имат се предвид различия, смятани за обществено неприемливи. Такива са случаи на негативно отношение към хомосексуални, причастни към нетрадиционни религии и пр. Стигматизациите са инструменти за социално изключване и захвърлянето на човека в принудителна самота. В определени обществени среди има място изключването на лица, страдащи от наркомания, болести като СПИН и пр.

Изолираните в затворите на лица, които нямат нормални връзки и общуване с роднини и близки, с приятели и избор на социални контакти, познават и изпитват самотата на затворника, която има отлики от други форми на принудителна самота. Тази самота може да спомогне за надмогване на пороците, заради които даден член на обществото претърпява наказание, което цели неговото изправяне, но затворническата самота ( преживяването на самота), независимо от затворническия режим, осигуряващ общуване с другите затворници и лица от институцията затвор. В немалко съвременни общества има тежки проблеми с ре-социализация на изтърпели лишаване от свобода/ лица, бивши затворници. Ре-социализацията е пълноценно социално включване на бившия затворник и основна пречка по правило е изпитването недоверие към този, който се смята, че не просто е претърпял наказание, но е станал годен да упражнява пълноценно своите граждански и човешки права и свободи. Затруднения в процеса на ре-социализация се предизвикват от функциониращите в социалната среда предразсъдъци, но и от бившия затворник, който в някои случаи е адаптира по-бавно и неумело към порядките на нормалния социален живот. 

Гетата са неприятен пример на социално изключване на значителни групи от хора. Малцинствени етнически, религиозни, културни, езикови групи биват изключени от мнозинството. Те не са самотна тълпа, но в по-тежки случаи се затварят в себе си и изпитват като цяло общностна/колективна самота, който е свързана по-силна вътрешна общност между членовете на дадената група.

Ако общественият морал е в упадък, ако социалните ценности са в криза и най-добрите правни норми не са в състояние да превъзмогнат наболели обществени проблеми, членовете на обществото по свой избор или пък по принуда се озовават в самота и всеки по своему е самотен, макар външно и видимо общественият живот да ври и кипи. Обществото не е машина и правилата не действат автоматично, макар от гледната точка на външния и обективен наблюдател да изглежда, че то функционира като сложна машина. Реалното общество се изразява в  исторически определеното колективното съзнание, колективните вярвания, колективни представи, колективни чувства и пр. Те  представляват социалната природа на човека. Самотата е въпрос на социалната интеграция на отделния член на обществото. Отслабването на социалната интеграция е посока и път към самота, а нейното укрепване е посока и път на нейното  пълно преодоляване.

Правото урежда социални отношения, но то не върви преди тяхното възникване, а върви след тях и ги нормализира. Нерядко социалното изключване се дължи на законодателство, което не е в крак с времето. Правото е един от типичните изрази на над-индивидуалния характер на социалната реалност. Правната норма и екзистенцията са полярни противоположности. Но тази противоположност не означава, че правната система цели задушаване на екзистенцията, което е немислимо и допускането би било чудовищно. Но принципът не е всичко. И за да не всичко са необходими ограничения  като се провъзгласяват ненакърними права на човешкия живот, на правата и свободите на човека и гражданина.

Аутизмът, ако се изключи медицинския случай, е крайна форма на самоизолация, самоизклюване и самота. Самоизключването може да е резултат на неумение да се общува, на егоцентризъм, на раздразнителност от недостатъците на другите, неразвита чувствителност към социалните ценности и т.н. Само-изключването като тип социално изключване може да е резултат на загуба на смисъл от участие в някаква публична дейност и ангажираност и подхранването на , че неучастието не е в ущърб на самия деец.

Има професии и дейности, които по своя характер се упражняват от един индивид и самата професия и дейност диктуват човек да е продължително и систематично сам, условия, които превръщат самотата в естествен режим на живот. Самотата формира аз-а и характера на личността и оставя видим отпечатък на нейното поведение в общуването с другите. Но човек се оказва в самота и когато професията се упражнява в колегиална общност. Там е възможно изключване и само-изключване.  Професионалното изключване се диктува от такива стари пороци в човешката природа като завист, кариеристични подбуди, властолюбие и честолюбие, алчност и пр. В съвременни професии има префинени механизми за постигане на професионално изключване на лица и професионални групи, в това число по генерационен признак.

Липсата на признаване може да амбицира даден член на обществото да спечели с делата си и с поведението си доверие и признание, но тя може да обезкуражи  и обезвери даден човек и той да потърси жизнена опора в уединение и самота. Признаването идва своевременно, дори прибързано, но понякога идва късно и дори посмъртно. Много е важно как се отнася човек към своето дело и това, което смята за свое призвания. Има само-надценяване, както и  голяма, дори прекалена взискателност към самия себе си в резултат на което човек подценява това, което прави и е направил, изпитвайки недоволство от себе си и непрестанна неудовлетвореност. Увереният в  своето дело човек, в смисъла на това, което оставя след себе си, има различно разбиране на признанието в сравнение с тези, които го свързват с неговото оповестяване. В единият случай се чува в тишината гласът на признанието, и човек е в мълчалив вътрешен диалог, и бидейки в самота, това не е лишената от пълнота самота.

Непреодолима преграда и гаранция срещу самотата като лишеност от пълнота на себе си е любовта в нейните форми на ерос, на агапе, любов между родители и деца, и любовта към Бога и Божията любов. Самотата е изключена при взаимната любов и увереността, че тя не е загубена. Но дори, когато не е споделена, което се предполага основателно или неоснователно, любовта е жива, щом има надежда да бъде споделена по някакви причини или с вяра в чудо. Отчаяната любов е такава от външна гледна точка, но безнадеждността все пак не е пълна, щом тя не е угаснала. Този, който е обичан и не поставя под въпрос искреността на  получаваната обич, е осигурен срещу самотата, която може да го навестява, но все пак остава на прага на неговия вътрешен свят. Всеки, който изпитва чувството, че ближните не го обичат, че уверенията им в противното са фалшиви, неискрени, користни и т.н., се чувства неизбежно самотен в смисъла на угнетяващата самота. Където е любовта между хората и в сърцето на човека има топлота, а силната любов се сравнява с огън и се нарича изпепеляваща, нищо не устоява на такъв огън. Където няма любов – има самота и студ, които се чувства дори сетивно.

Обичаният човек чувства себе си, мисли си и е убеден, че е значим за другите и сам по себе си. Любовта е безкористно отношение към другия и във връзка с другия. Користта е отблъскваща и ерозира взаимното привличане и допълване едва ли не във всяко отношение. Недостатъците на обичания или не се забелязват изобщо, или пък не се третират като такива. Недостатъкът излиза на преден план, когато мълчаливо или неприкрито и явно се възприема от другите като такъв. Хората с увреждания са особено чувствителни и раними, когато се засяга тяхната пълноценност в някаква обективна плоскост. Ето защо човекът с увреждане се чувства самотен и неговата самота е гнетяща. Мисълта и чувството за непреодолим недостатък подхранват самотата.

Скуката е сестра на самотата. Скуката като бездействие, поради липса на интерес, мотиви и смисъл за действие, за общуване с другите, за социално участие и активност, е фактически отказ от само-изява на скучаещия, който с празен поглед навън се само-изолира в самота си; при себе си, той е също така с празен поглед към пасивността на себе си. Изходът от тази самота би означавало изход от скуката, както и обратно, изходът от скуката би означавало изход от самотата. Беше изтъкнато, че има скука за себе си и скука за другия/другите. Има скучни хора, скучни събития, скучна среда и т.н., които не съзнават и не преживяват скучността си, натрапчива и без-въпросна за тези в чието полезрение се подвизава скучното/скуката като външна и чужда. Скучните не са в самота. В самота може да се окаже този и тези поотделно, които са безпомощни да се избавят от скучното за тях  било то  лица, събития , обстоятелства и т.н.

Човек е сам и самотен в скуката, тъй като всеки скучае като себе си самия и скуката не може да бъде споделена и разменена, заместена. В по-леки форми тя може да бъде прогонена, но и тогава скучаещият е този, който се освобождава от нея. Макар и полярно противоположна на скуката, любовта е неотделима от екзистенцията. Любовта е отъждествяване с любимото същество, но в нея е самият себе си, този, който обича и никой друг, той/тя самият и в това е самотата на любовта, самотата като пълнота на Аз-а и няма нищо повече от тази пълнота на съществуването. За любовта може да се каже, че е божествено състояние и върховна действителност. Недействителното е нищото. Несъвършената действителност включва лишение, което се нарича нищо. Любовта е триумф на действителността.

Безпомощният човек е изпаднал в самота, която е като монада без прозорци и може да има надежда все пак от някъде да дойде подкрепа. Самотата на безпомощния човек е близка до тази пред смъртта, която е неин предел, и можем да я наречем самотата в граничната ситуация пред смъртта. Абсолютно никой друг не може да замести нечия смърт. Човек може да направи какво ли не за ближния, в това число да се жертва за него, но това е отлагане, а не неговата смърт. Ето защо пред своята смърт самотата е абсолютна. Всички останали разновидности на самотата са по-големи или по-малки приближения, а на другия полюс е самотата като върховно само-утвърждаване на екзистенцията, каквато е незаменимата с нищо любов.

Подобно на любовта и смъртта, които са неотделими от уникалното съществуване на човека от плът и кръв, така стои въпросът и с индивидуалната свобода. Всеки е свободен в себе си и за себе си, и не може да е свободен за друг, вместо друг човек. В такъв смисъл човекът в свобода е човек в самота. Това личи в отговорността, която е вътрешно определение на свободата, тоест както всяко вътрешно определение е самата свобода. По друг повод вече стана дума за страха от свободата. Така е, защото изпитването на свобода е изпитване на самота. Свободата е безброй възможности или неограничени възможности на свободния, ограничената свобода е накърняване на нейната същност, но в избора на възможности свободният е сам.

Разбирателството ни свързва с другите, дори когато то е измамно за двете или за едната от страните, но криво-разбирането е естествено нетрайно. Неразбирателството отдалечава хората един от друг, а когато човек желае общуване с другия, но то не се получава поради неразбирателство и никой не може да помогне за неговото отстраняване, тогава отдалечаването води до закотвяне в самота. При такава самота човек смята себе си за неразбран, но не винаги си мисли, че той самият е виновен за получилото се неразбирателство. Геният, великите личности, големите новатори, водачите, които са изправени пред необикновени обстоятелства, с една дума изключителните хора са по правило неразбрани в началото, а понякога за продължителен период от време, и по тази причина са самотни, но имат качествата да превъзмогват самотата, водени от истината и високи ценности, които придават смисъл на всяко едно дело, усилие и призвание.

Човекът, човешкото познание и мислене са крайни. Разбирането на света, колкото и широко и дълбоко да е то, има предели, отвъд които е неразбираемото като обкръжаващо. Макар и спекулативно или до голяма степен умозрително отвъд предела на актуално разбираемото, има две зони на неразбираемото, а те са: първо, тази на потенциално разбираемата и след нея на вечен остатък на принципно неразбираема. Космическата загадка остава завинаги. Човек, както казва Макс Шелер, е космическо същество, което освен всичко друго означава, че винаги е изправен пред въпросната загадка, следователно пред неразбираемото. В това свое положение човек е в самота като космическо същество. Спасение от тази вцепеняваща самота пред космическата бездна е религиозната вяра, Божието  просветление. От едната самота се прехожда в коренно различна спасителна самота, която е тази пред Бог, към когото се  обръщаме с молитва. Вярващият се моли за ближен и ближни, но той сам отправя молитва към Бог. Молещият се има надежда, че Бог ще чуе молбата му и ще я удовлетвори, но надеждата е надежда и тя означава неговата трепетна самота.

Екзистенцията е пълната и радикална отделност на човешкото същество, която то открива и съзнава с ума и сърцето си. Този феномен ни казва, че човек е най-чудното същество, ако си спомни Софокъл, сред всички чудни неща, които познаваме. Отделността е върховна радост, но и страдание. Когато самотата е освобождение от външната тегоба и възнаграждава усамотения с благодатта, за която стана вече дума, страданието е максимално заглъхнало и фактически  отсъстващо. Колкото повече човек чувства и разбира в самотата си своята крайност, уязвимост и първороден грях, неизпълнимост на съкровените си желания и стремежи, толкова по-силно е страданието му.

Живото в природната си форма съществува като отделни единици, като индивиди от определен род. Единствено човекът сред всички живи същества съзнава своята отделност и различност от останалите живи индивиди и изобщо от всичко останало, което е първооснова на неговото уникално преживяване на самота. В такъв смисъл е основателно твърдението, че човек е самотен по рождение или самотата е вроден екзистенциал, а не просто емпирично възникнало състояние в течение на живота на дадения човек от плът и кръв. Зададената по рождение самота на човека, или това, което наричам първооснова на неговото уникално преживяване на самота, било тя краткотрайни или продължителна, разбира се, е винаги част от проблема или страна на проблема, който е по същество над-природно явление. Човек не е самотен просто и само заради отделността на организма си, на тялото си, което би било глупаво твърдение. Но около единичността, индивидността, отделността от всичко останало в света гравитират значения, в които става възможна самотата. Отделността на човека от плът и кръв от всичко останало прави възможно неговото уникално място в космоса. Ето защо между разновидностите на самотата е и космическата самота на човека. С възникването си и еманципацията си от теологията, с ликвидирането на аргумента авторитет, модерната наука се прицелва право в живия Бог, макар че той е винаги скрит. Човекът заема централно място в космоса, който обаче се изразява единствено на човешкия език. Това, което човекът постига не е нищо повече от подобието на познатия му вътрешен диалог. Когато отделният човек е в самота, единственото, което му остава е неговия вътрешен диалог. В самотата, което е нейното фундаментално определение, е станал невъзможен диалогът с другия и другите. Той е самотен, защото не получава отклик от другите, пътищата към другите са пропаднали и той всъщност не знае как и защо се е получило така. Трябва да дойде някой отнякъде, с когото може да влезне в диалог и с това да излезе от самотата. Щом модерният човек се озовава в космическа самота със съдействието на модерната наука, но не само на нея, защото в убийството на живия Бог има и други участници, щом според екзистенциализма се осъзнава като захвърлен в битието, не може да намери от нийде никаква подкрепа освен да се уповава на нещо чупливо, каквото е копнежът да има все пак някъде извън-земни същества, защото ако има такива ще бъде изход от най-страшната самота, каквато е космическата самота.

Тялото е затвор на душата и митовете, че със смъртта на тялото тя го напуска, освобождава се от неговите окови и т.н., са от реалистична гледна точка вятър работа. Подобни митове обаче имат съвсем различен смисъл. Още по-сложно стоят нещата в религията. Но разискването тези въпроси не е уместно тук. Метафората за тялото като затвор на човешката душа ни помага да стигнем мисловно до идеята за абсолютната самота, относима към човека от плът и кръв. Ако в хоризонта на човешката екзистенция или може би по-точно казано на нейното екзистиране абсолютната пълнота и нищото са граници, тогава и абсолютната самота е също граница на въпросния хоризонт. Узнаваме за това и чрез преживяването на копнежа.

Въжделението, копнежът, мечтанието, носталгията, силното безпокойство, страхът, безсилието са знаци на самотата. Човек разбира най-добре и истински, доколкото му е възможно, когато е сам със себе си, в състоянието на самота. Той си прави изводи и рекапитулация на постъпки, взаимоотношения, взаимодействия, на социалния си живот, вглежда се във вътрешния си свят, във вътрешния си опит, в това, което не е било казано и онова, което най-вероятно ще остане негова тайна завинаги. Но не е ли тайната самоопределението на самотата?

Текстът е част от непубликуваната книга „Феноменология на чувствата“.

Проф. Георги Фотев е роден през 1941 г. През 1950 г. семейството му е изселено в Лудогорието, защото баща му е политически емигрант в ГФР. Дълго време не му разрешават да следва, бил е работник. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор на философските науки, социолог. Бил е министър на науката и висшето образование през 1990-1991 г. Действителен член на Европейската академия на науките и изкуствата от 1993 г.  През 1992-2003 г. е директор на Института по социология към БАН. Автор на множество научни трудове сред които: „Социална реалност и въображение“ (1986), „История на социологията“, том 1-2 (1993), „Другият етнос“ (1994), „Смисъл на политиката“ (1999), „Диалогична социология“ (2004), „Дългата нощ на комунизма в България“ (2008), „Българската меланхолия“ (2010) и др.