Беларуската писателка Светлана Алексиевич получи Нобеловата награда за литература за 2015 г. (дотирана с 8 млн. шведски крони или 860 000 евро). Най-значимото отличие й се присъжда за нейното полифонично творчество, издигнало паметник на страданието и смелостта в наше време, отбелязва журито. Литературният метод на Светлана Алексиевич според Академията: „посредством колаж от човешки гласове да задълбочим познанието си за една историческа епоха“.
Наричат книгите й „романи от гласове“, а нея – „археолог на комунизма“ и „хроникьор на разпада на СССР“. В продължение на три десетилетия нейни теми са травмите от войната, прекършените животи, малките и големите катастрофи във всекидневието на „Хомо советикус“.
Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в западно-украинския град Станислав (днес Ивано-Франкивск), тя е дъщеря на украинка и беларусин. След като бащата приключва военната си служба, семейството се мести в Беларус. Светлана Алексиевич завършва журналистика в Държавния университет в Минск и започва да пише за „Сельская газета“ и литературното списание „Неман“. През този период прави опити в жанрове като разказа, есето, репортажа. И развива своя метод, който й позволява най-плътно да се доближи до „истинския живот“.
„Избрах жанра на човешките гласове“, пише тя на своя сайт. „Дълго търсех жанра, който би отговарял на това, което виждам в света… Книгите си аз съзирам и чувам на улицата. И от прозореца. В тях реални хора разказват за големите събития на своето време – за войната, разрухата на социалистическата империя, за Чернобил.“ Ала историята, която пише, „не е гола история на факта“, а „история на чувствата“. „Можем да я наречем също пропусната история“, продължава Алексиевич.
Първият й опит в метода на устната история, чрез който разказва литературно отделни човешки съдби, превръщайки ги в хроника на Съветския съюз, е „Войната не е с лице на жена“ от 1983 г. В тази книга, за която интервюира стотици жени и мъже, Светлана Алексиевич документира преживяванията на войници, партизани и цивилни по време и след Втората световна война. Заради нея през 1985 г., когато започва Перестройката, е обвинена, че иска да посегне на Великата отечествена война. Времето на Горбачов й позволява да работи по-свободно. В „Цинковите момчета“ (1989) думата е дадена на ветерани от войната в Афганистан и майки на загинали войници. И тази книга й донася съдебни процеси. През 1994 г. на власт идва Лукашенко и това има преки последици за Алексиевич. Следващата й книга, „Чернобил. Хроника на бъдещето“, е разтърсващ документ за трагедията на жертвите от ядрената катастрофа през април 1986 г. Книгата не може да бъде издадена в родината й. Репресиите срещу писателката, обвиненията, че работи за ЦРУ, подслушването на телефона й я принуждават да напусне Минск. Живее в Париж, Стокхолм и Берлин, от 2011 г. отново в Минск. Защото само там може да събира материал за книгите си. Следващата й книга, „Времето на секъндхенда“ (2013) разказва за последиците и опита от комунистическия експеримент в СССР.
От няколко години Светлана Алексиевич е спрягана като фаворит за Нобеловата награда. Тя е 14-ата жена, удостоена с отличието от 1901 г. насам, и първият лауреат журналист по професия.
Още по темата в Портал Култура
