0
924

Путин и низките инстинкти

Swetlana_Alexijewitsch_2013

В Крим руски части копаят окопи. Местните власти, под заплахата на картечниците, бързат да присъединят полуострова към Русия. Рейтингът на Путин рекордно върви нагоре.

Преди окупацията на Крим той е имал подкрепата на 27% от хората, а сега има одобрението на 67% от населението. След дълги години на унижение всички искат „малка победоносна война”. Всички са настроени за реванш заради 1991 г. Поразяващо е, че даже младежите са заразени от имперски амбиции. „Стабилен мъжкар е Путин” – това беше първото, което чух на московската гара. „Севастопол е руски град”. „Крим трябва да бъде наш”.

Говорят за Путин…за автокрация…Но автокрацията не съществува във вакуум. Трябва да се говори за „колективен Путин”. В Думата изпращането на военни части на територията на Крим беше гласувано единодушно от депутатите.

Телевизията и медиите с лека ръка започнаха медийна война срещу новата власт в Киев: там се е извършил нацистки преврат, фашистите управляват в Киев, има стотици бегълци от Западна Украйна, навсякъде се извършват еврейски погроми, разрушават се православни църкви, забранено е да се говори на руски.

Рускоезичните са смятани за хора от втора ръка…Ето какво руският зрител чува ден след ден. Извършва се промиване на мозъци.

В Лвов, Западна Украйна, в продължение на един ден целият град е говорил на руски, за да покаже, че „истината е първата жертва на войната”. Разколът, който разделя руското общество, е видим навсякъде – в интернет, на работа, в семейството, на улицата.

Крим е болезнена тема. До XVIII в. той е бил татарски, а от  XVIII до ХХ в. – руски. Ето защо Крим е наш, Хрушчов ни го е отнел несправедливо, на пияна глава и го е подарил на Украйна. А колко много руски гробове има там! И мненията се поляризират: от „да спасим нашите братя” до „да хвърлим над тъпанарите украинци няколко атомни бомби”.

Недалеч от Червения площад  присъствах на следната сцена: двама младежи бяха излезли с плакат: „Минувачо! Колко деца, братя и съседи си готов да пожертваш , за да стане Крим част от Русия?” Пред мен ругаеха момчетата, наричаха ги фашисти, бандеровци, американски наемници.

Обсипаха ги с псувни. Стари жени плюеха в тях. Скъсаха им плаката. Някакви мъже с разкопчани полушубки и масивни кръстове на гърдите доведоха „омоновците”: „Приберете тези ненормалници в участъка, че иначе ще ги линчуваме”. Дойде полицейска кола и откара момчетата. Имаше жени, готови да свидетелстват, че тези момчета са говорели нецензурни думи и са удряли старци.

Путин заложи на най-низките инстинкти и спечели. И дори Путин утре да го няма, как ще се спасим от самите нас?

Присъствах на два митинга: един „за” и един „против” войната. Митингът за победа в Крим събра около 20 000 души с плакати: „Руският дух е непобедим!”, „Няма да дадем Украйна на Америка!”, „Украйна, свобода, Путин”. Молебен, свещеници, хоругви, патетични речи – някаква архаика. Буря от овации след изказването на един оратор: „Руските войски в Крим завладяха всички ключови стратегически обекти. Блокирани са органите на местното самоуправление, местата, където са дислоцирани украинските части. Взети са под контрол гарите, летищата, комуникационните връзки…” Огледах се: ярост и ненавист по лицата. Как всичко това се съвместява с хубавите дрехи, съвременните коли, отпуските в Маями или Италия?

На митинга срещу войната се събраха едва няколко хиляди души, които вървяха и скандираха: „Да на мира, не на войната”. „Ненормалници”, крещяха по тях от тротоарите. „Врагове на Русия!”Искате натовска база в Севастоппол?” Редом до мен бяха застанали двама мъже и видях как очите им се наливаха с кръв…

В такива мигове си спомням документалните кадри от навлизането на руски войски в Крим: вървяха военни камиони, бронирана техника. От вдигнатите люкове се подаваха войници, които с максимална сила бяха надути магнетофони. Гърмеше песента на украинския певец Иван Дорн: „Призникът идва при нас! Празникът идва при нас!” Тези момчета от Рязан, Твер и Сибир нямаха пари, за да дойдат в Крим като туристи, но ето че дойдоха на бронетранспортьори. Някъде бях вече виждала това: по време на съветската война в Афганистан. Същите лъжи, неумолимо леещи се от дикторите: „По молба на правителството на Афганистан е въведен ограничен контингент от съветски войски…Нашата армия влезе в Афганистан, за да не влязат там американците…Границите са затворени…

След десетина години същият сценарий се повтори – в Абхазия, Грузия…

Надига се нещо страшно и кърваво. Баща ми е белорусин, майка ми е украинка. Така е при мнозина. Триста години сме живели в една страна. Смесило се е всичко: семейства, култура. Първата и Втората световна война сме изкарали заедно. Най-страшното, което можем да си представим е война между Русия и Украйна. Чужди в тази война няма да има. И победители – също…

Част от семейството ми живее в Западна Украйна, другата част – в Източна Украйна. От Западна Украйна ми пишат: У нас има преврат. Бандера стана национален герой. Най-много ни е страх да не дойдат украинските националисти. А тези от Западна Украйна ми казват по телефона: Страх ни е от Путин.

Днес приятели написаха, че в Украйна е започнала всеобща мобилизация, по Крешчатик ходят хора в маскировъчни облекла, носят оръжие. Бият барабани. „Какво ще правите? Ще прекършим московците заради Крим”.

Страшно! Непонятно!Както у Толстой: никой не иска тази война, а тя се надига.

Но даже в такива мигове украинците умеят да се смеят. Разказват се нови вицове. Питат Янукович: „Как Путин реши да нападне Украйна?” – „Аз го помолих”. –„А вие как се решихте?” – „Той ме помоли”.

Бившият полковник от КГБ се ласкае от мисълта, че ще остане в историята като обединител на руската земя. Както е писано в летописа: „Оттук и тръгна руската земя”. На някой в Кремъл му се струва, че Донецк и Харков също са руски земи.  Жителите на Крим могат за гласуват за връщане в състава на Русия и без подсказването на Москва, защото руснаците там са мнозинство. Но изглежда, че на Кремъл му харесва да демонстрира мускули. Да плаши. Те там, в Кремъл, не могат да повярват, че в Украйна се извърши не преврат, а народна революция. Справедлива. Украинците видяха изоставените имения на тези господа с позлатените им тоалетни чинии. Подобно на номенклатурата от съветско време и те си мислеха, че на властта е позволено всичко, че тя не носи отговорност пред обществото. Но хората за 20 години се промениха.  От първия Майдан израсна втори Майдан. Хората направиха втора революция, сега е важно политиците пак да не я проиграят.

Недалеч от дома ми в Минск се издига паметник на украинския кобзар Тарас Шевченко. Всяка сутрин виждам, че паметникът е обсипан с цветя, горят свещи. Първите дни арестуваха хората, които идваха край паметника, милицията съставяше протоколи. Отначало хората бяха десетки, а сега са стотици. Милиционерите не могат да арестуват всички ето защо сутрин край паметника идва милиционерска кола и арестува цветята. Но аз знам, че на другата сутрин ще има нови цветя.

Путин погреба надеждите ми. Надеждите ми от 1990 г., надеждите ми за европейска Русия. И ние трябва да завиждаме на украинците.

Frankfurter Allgemeine Zeitung/Le Monde

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в западно-украинския град Станислав (днес Ивано-Франковск) като дъщеря на украинка и белорусин. След военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. След като завършва журналистика в Държавния университет в Минск, работи за „Сельская газета” и литературното списание „Неман”. Своя метод да разказва художествено отделни съдби, превръщайки ги в хроника на Съветския съюз, използва за пръв път в книгата  „Войната не е с лице на жена“ от 1983 г., документирала преживяванията на войници, партизани и цивилни по време и след Втората световна война. В „Цинковите момчета” (1989) думата получават ветерани от Афганистан и майки на загинали войници. И тази книга й причинява съдебни процеси. Следващата – „Чернобил. Хроника на бъдещето”, е потресаващ документ за трагедията на засегнатите от ядрената катастрофа от 1986 г. Репресиите принуждават Светлана Алексиевич да напусне Минск. Последната й книга, излязла миналия септември, е „Времето на секъндхенда”, разказ за колапса на Съветския съюз. През октомври 2013 г. тя получи Наградата за мир на германските книготърговци. Тогава в своето лаудацио историкът Карл Шльогел я нарече: „археолог на комунистическия жизнен свят”.

 

Снимката на главната страница е на в. „Комерсант“