Четири спектакъла отвориха за кратко (1 – 6 юни) вратата към театъра извън България, но тази пролука беше толкова тясна, че не успяхме да пъхнем крак в нея и за по-дълго да надничаме какво става „оттатък”.
След края на „Световен театър в София” вратата отново се хлопна и ни остави да чакаме следващото издание на международната театрална платформа, осъществена със съдействието на Столичната община. Тя се случва за осми път и обикновено дава шанс на София да види ако не всички, то поне значителна част от гостуващите на МТФ „Варненско лято” чуждестранни представления. Тази година обаче един друг спектакъл, който не се игра на живо у нас, успя най-пълноценно да ни приобщи към театралната публика по света. Само месец след лондонската му премиера гледахме заснетия „Крал Лир” на режисьора Сам Мендес (Оскар за „Американски прелести”) с нарочно разположени за целите на тази продукция камери в залата. Гледахме го в много по-привилегирована позиция от зрителите в салона на Кралския национален театър. Защото едва ли някой там е успял да види в едър план очите на Саймън Ръсел Бийн, признат за най-големия класически актьор сред живите, в мига на полудяването. А точно този поглед го прави Лир. До публиката от задните редове в залата ще стигнат само провлеченият ситнеж, тресящите се ръце и маймунското почесване на едно безобидно на вид закръглено старче (в работата си върху образа актьорът се опира на медицинско проучване за Лир; позовавайки се на описанието на Шекспир – внезапните смени в настроението, безпричинните пристъпи на ярост, разсъбличането на публични места, треморът – поставят на неговия персонаж диагноза деменция, от лат. dementia – „без ум”). Преди началото на репетициите режисьорът изрично моли Саймън Ръсел Бийн да се остриже до голо, та поне отчасти да заличи приликата с Дядо Коледа.
Новият Лир е диктатор от 40-те години на миналия век (внушават го визията и костюмите на Антъни Уард; на финала низвергнатата дъщеря на Лир и войската на съпруга ѝ нахлуват откъм Дувър като партизани от френската Съпротива; над бойното поле се чува оглушителен тътен на изтребители, в който репликите на актьорите ту потъват, ту изплуват). Лир държи в железен юмрук страната и семейството си. Щом обаче отстъпва доброволно държавата на двете си дъщери и техните съпрузи – третата, негова любимка, отказва да преувеличава лицемерно обичта си към Лир, за да заслужи своя дял и е прогонена – той постепенно се оказва лишен от короната, от атрибутите на властта, от подслон и страхопочитанието на големите си дъщери (синовната им обич никога не е имал). Извървявайки крачка по крачка своята трагедия, Лир преминава през гнева, отричането, депресията, договарянето и най-после нейното приемане. Накрая вече не е нито крал, нито диктатор, нито деспотичен баща, а само голо (телом и духом) беззащитно човешко създание, което лудостта сякаш кара да провиди. Саймън Ръсел Бийн успява да втъче цялата трагедия на Лир в репликата: „Знаете ли, аз съм всъщност крал!”, изговорена с примирение, самоирония и тъга, докато санитарите от френския лазарет му нахлузват (почтително) усмирителната риза.
След „Франкенщайн” (2012) на Дани Бойл „Крал Лир” е вторият проект от глобалната програма на Кралския национален театър National Theatre Live, който достига до нас. Колкото и да противопоставят театъра на съвременните технологии и медиите, в случая те са в съвършена симбиоза. Излъчването на живо по сателит от лондонската сцена (и последвалите записи) на най-добрите британски постановки, които могат да се гледат в кината на Обединеното кралство и по цял свят, ни приобщава, макар и за кратко, към една по-голяма театрална общност. (За пропусналите има още един шанс – 25 юни, Cinema City в Mall of Sofia).
„Една заран Грегор Замза се събуди в леглото след неспокойни сънища и установи, че е превъплътен в огромно насекомо…” – така започва новелата на Франц Кафка „Метаморфозата”, върху която е базиран едноименният спектакъл на „Чита ди Ебла” – Фроли, Италия, открил тазгодишното издание на „Световен театър в София”. Режисьорът Клаудио Анджелини (също автор на идеята и осветлението) предпочита да не следва текста буквално, а да внуши, да пропие зрителя с кафкианската атмосфера невербално, чрез визия, движение и светлина. Постига го по забележителен начин. Единствените човешки гласове, които звучат в соловото изпълнение на актьора Алесандро Бедости, са тези от телефонния секретар – гласове на роднини, приятели, колеги, които настояват, изискват, умоляват, обвиняват… Самотният персонаж на Бедости ги изслушва отпуснат, отчужден и апатичен в креслото до телефонния апарат. Излъчването, стойката внушават, че за неговия герой това е краят на един дълъг ден от безкрайна верига неразличими едни от други денонощия, месеци, години. Стъкленият куб, представляващ банята и тоалетната, са неговото укритие срещу външния свят. Само тук може да бъде себе си. И той лека-полека започва да придобива движенията и образа на огромна и тромава богомолка, която плъзва по стените и тавана.
На „Метаморфозата” ѝ липсва само още четвърт час към нейните 45 минути, за да постигне тоталното внушение за света на Кафка. И малко по-изобретателна и силова хореография, каквато се очаква от подобно предизвикателство.
Пак моноспектакъл, но в противоположния полюс от гледна точка на изразните средства, представи американската компания Neath our TREAD– Ню Йорк, Балтимор. В „Кадиш” по романа на нобелиста Имре Кертес „Кадиш за нероденото дете” доминира словото (реж. Барбара Лансие). Придвижването на актьора Джейк Гудман е съвсем пестеливо и ограничено от четирите квадратни метра прясна пръст, в която потъват босите му ходила; реалното движение е тук е психологическо, дълбаене навътре. През цялото време стиска тетрадка с протрити ъгли, в която крие стара снимка (в един момент я показва като някакво откровение на човек от публиката), често записва нещо вътре, а накрая я заравя в рохкавата пръст и произнася над този символичен гроб кадиш – еврейска траурна молитва.
Текстът на унгареца от еврейски произход Имре Кертес тръгва от Аушвиц и нашия отказ да говорим за него и за Холокоста, сякаш никога не ги е имало, но това само дръпва нишката на разсъждения за чудовищата, които в един момент могат да се окажат начело на някоя държава и да управляват съдбата на света; за склонността на масата да изважда наяве чрез тях собствените си демони; за живота на едно еврейско момче, оцеляло в геената на концентрационните лагери и приело бремето на това да си евреин. Същото това момче, вече зрял мъж, ще откаже на жена си да заченат дете, за да не причини на друго човешко същество ужаса, който е преживял. Всичко това е записано в опърпаната тетрадка дневник, която на финала ще бъде погребана като символ на нероденото дете.
„12 разгневени мъже” на Театр Нови – Познан, Полша има всички предпоставки за доста статично представление: дванайсет съдебни заседатели провеждат последно обсъждане след края на съдебния процес, за да произнесат окончателната (смъртна) присъда над обвинено в отцеубийство момче. (Това е съвременна театрална интерпретация върху сюжета от едноименния филм на Сидни Лъмет (1957) по сценарий на Реджиналд Роуз, по-късно пречупен през ярката авторска гледна точка на Никита Михалков в „12”). Но спектакълът на новата надежда на полския театър Радослав Рихчик е максимално театрален, без да е статичен. Тук отсъства обичайната маса, около която да се настанят заседателите. Вместо нея на авансцената има строени дванайсет микрофона, пред които те произнасят своята присъда. Динамиката на дебата е огледално отразена в динамика на движението по сцената: всеки един от заседателите таи свой гняв, който проектира върху момчето и с разгорещяването на спора около „за” и „против” неговата вина сноването на актьорите по сцената започва да напомня ускорението на частиците в големия адронен колайдер. При първото гласуване един от заседателите изненадващо присъжда „невинен”, за да предизвика обсъждане – най-малкото, което дължат на 18-годишния подсъдим. Постепенно той успява да посее „основателно съмнение” у всеки един от заседателите, докато накрая и дванайсетте стигат единодушно до решението „невинен”. А при всеки възлов поврат в дискусията заседателят, който го предизвиква, разпръсква из въздуха златен прашец като същинска приказна фея.
Ритъм, динамика, целеустремено движение внушава и „Бесният локомотив”, спектакъл на Словенския национален драматичен театър – Любляна. Пиесата (1923) е на иконата на полския артистичен авангард Станислав Виткевич – Виткаци, а нейният абсурден сюжет изправя пред особено изпитание режисьора Йерней Лоренци (помним го от миналогодишното му участие в „Световен театър в София” с едно от най-любопитните представления – „Бурята” на Александър Островски). Той трябва да представи самоубийствено носещ се по релсите парен влак, управляван от двама прочути престъпници – джентълмени, престорени като машинист и огняр (докато атмосферите рязко се покачват, принц Трефалди и Травайак разсъждават върху теорията на относителността на Айнщайн). И двамата са виртуози в своето занимание, но то вече не им носи очакваната тръпка, затова решават да предизвикат самата смърт, за да надникнат в онова, което е отвъд.
Лоренци и неговите актьори са открили великолепно решение за образа на локомотива: две пиана непрекъснато отмерват бесния му ритъм и лека-полека увличат и публиката в него. Спектакълът постепенно прераства в джемсешън, в който се смесват абсурд и черен хумор. Ако оставим настрана въпроса защо на Лоренци именно сега му е бил нужен точно този текст, може да се каже, че в своята екстремност и размах спектакълът е напълно адекватен на крайностите в пиесата на Виткаци.