1
4979

Симптомът Белене

Случилото се наскоро в Белене, а по-преди в Елин Пелин, Широка лъка, Розово или другаде, е огледален образ на днешната българска ситуация. Тук ясно прозират потулвани или умишлено разпалвани български страхове, материална и духовна оскъдица, засилено отчаяние, съсипващо душата, в съчетание с надигаща се вълна на враждебност и патриотарщина, нямащи нищо общо с любовта към отечеството.

Не морализаторствам, нито пък искам да клеймя някого високомерно, въпреки че други хора гръмогласно държат да ме убедят, че имали това право, произтичащо от факта, че те са „народът”. Смятам го за обречен спор, водещ в задънена улица.

Усещам обаче с цялото си сърце и душа, че ние, поробени от страховете си, сме се устремили към дъното на човечността. Казвам „ние”, защото стореното дори от малки и кресливи групички хора, се лепва на челата на всички ни като „каинов белег”. Щом общността не е намерила сили да реагира на поредната безчовечност, тя няма как да бъде оневинена на принципа на „двете скорости” – „те” тъй, „ние” инак. Както и стореното някога добро се разпростира върху всички нас като потомци, без нито един от нас лично да е помогнал на някой арменец или евреин.

Ала преди да пристъпя към „симптома Белене”, искам да се спра на два случая – за първия прочетох в медиите, на втория станах очевидец.

Първи пример. В началото на годината във Велико Търново група скинари пребиха до смърт петдесет годишен несретник, ровещ из кофите за боклук. Побоят е зверски – с бухалки и ритници. Причината: групичката, тръгнала на „лов за цигани, се била „припознала”. Покойният Христомир Владимиров от години без работа, живеел с майка си и се прехранвал, когато намери, с бояджийство. Във въпросната вечер той извел кучето си на разходка и случайно попаднал на групата, търсеща „силово да се позабавлява”. Те му казали нещо, той им отвърнал. И скоро се строполил сред локва кръв в снега. Резултатът от съдебно-медицинската експертиза: смърт след мозъчен оток, вследствие на вътрешно-черепни кръвоизливи. Едно човешко същество, създадено по образ Божий, е буквално смазано от бой, само защото групичка фашизоиди от „добри семейства”, заявяващи себе си за „националисти”, го помислили за „циганин”. А нали „България е за българите”.

Този покъртителен случай стана известен едва наскоро. А е само един от многото. В медиите поетапно се процежда информация за десетки подобни издевателства, извършвани от организирани групи (скинове, агитки и всякакви „нацита”) под чиито удари попадат бездомници, възрастни хора, даже деца.

Ако е така, в каква България всъщност живеем? В „България над всичко”, в която вече няма място за някакви хора – несретни, болни, нещастни, с определен произход или цвят на очите? Или в „България над нищо”, опитваща се да зачеркне моралните си устои и векове християнство?

Не сгъстявам ли твърде черните краски? Може би. Навярно под влияние на втория случай, разиграл се пред очите ми преди месец и нещо, за който исках да напиша отдавна. Малко след осем часа вечерта на площада пред столичния храм „Св.Неделя” станах свидетел на следното. Млад здравеняк с черна плетена шапка на главата се бе надвесил над възрастен човек, свил се край каменните стълби, крещейки му с ярост: „Ти що просиш, бе? Що просиш? Нема да просиш?”. Отговор обяснимо не последва. Всичко бе толкова безумно, че се вцепених на място. Докато извикам нещо, възрастна жена ме изпревари, спря се и друг човек. Първото, което видях, бяха очи, пълни с омраза. После чух думите: „К’ви сте вие, бе! Аз тоя ще го спукам от бой! Ще излага България!” И отново към бедния старец (етнически българин – уточнение за радетелите на расовата чистота): „Ти що просиш, бе!…”. Старецът можеше да му е дядо.

След кратки пререкания младежът отегчено се изправи, разкърши рамене и с презрение заяви, че нямало да си цапа ръцете. Отивал да лови „престъпници” на Лъвов мост. А на ръкава си носеше лента с националния трикольор.

Има ли връзка между първия и втория случай? Разбира се, че има. В единия случай явно не се е намерило кой да реагира, във втория случай най-лошото се размина.

Не искам да превръщам казаното дотук в обобщение или диагноза за страната, в която живеем, но, уви, ми се струва, че то е показателно за българските нрави, където въпросът „защо угнетявате сиромасите?” (Ис.3:15) просто отсъства, подменен от друга национална реторика.

*  *  *

Съзирам пряка връзка и между разказаното от мен дотук и реакциите на малки групи в страната – от Розово до Белене. Без всяка една от тях следващата нямаше да е възможна. За да се стигне до случая Белене, който, поради много причини, е крайно симптоматичен за цялото българско общество.

Не само заради последния развой на събитията: знаете, че от Белене бе прокудено сирийско семейство с две деца, дошло в страната ни легално, със знанието на Държавната агенция за бежанците, поканено и приютено там от местния католически свещеник отец Паоло Кортези, който пък бе изтеглен от ордена си след заплахи за живота му и заплаха да бъде подпалена църквата му.

До всичко това се стигна, след като сирийското семейство, заедно с отец Паоло, отишло да почете националния празник на страната, която го е приютила. Акт, който на групичка „патриотично” настроени граждани, явно се е сторил крайно кощунствен, затова групичка от двайсетина човека, предвождана от общинския съветник Красимир Тодоров (сред тях и младеж, увит в руското знаме) излезе на протест пред кметството, за да пропъди пришълците. Че току виж в града им понечат да дойдат още сирийски семейства. Това са фактите, известни на всички.

По тях имаше гневни реакции и контра-реакции, както стана практика в България.

Теодора Димова написа в Портал Култура пропитото си с болка есе „Бягай, отец Кортези!”, към което аз нямам какво да добавя. Напълно съм съгласен, че се нуждаем от евангелско, а не от патриотарско християнство, от добротата, проповядвана от хора като отец Паоло, не от свинските опашки на Динко.

Липсва обаче реакцията на държавните институции, все едно, че това не се е случило в България. В неделя по обяд протест пред президентството настойчиво поиска от държавния глава той да излезе със становище. Отговор няма. Господин президентът явно има по-неотложни дела от справедливостта в България, мира в страната, пропъждането на легално пребиваващи бежанци, заплахите за убийство на свещеник и опасността да пламне църква. Вероятно е така. Навярно ще трябва да изчакаме съпругата на президента да се обърне от фейсбука си към българския народ с размисли каква е болката да си българин, защо боли, когато ставаш такъв, или искаш да бъдеш такъв.

Междувременно официалният сайт на Св. Синод, вместо да излезе с официална позиция, пусна като такава статия на православен свещеник, на практика полемизираща с есето на Теодора Димова. Как да разбираме този факт? Съгласен съм, че книгите и християнските текстове на Теодора Димова вече са я превърнали в институция, в онова, което в други страни и в други времена се е наричало „съвестта на нацията”. И все пак? Нима позициите на есето-отговор са одобрени на заседание на Св. Синод, за да се свеждат на вярващите като истина от последна инстанции, заедно с позицията на БПЦ за бежанците? Съмнявам се. И това ме кара доста по-критично да се вгледам в посланията на есето „Тези, които не избягаха”, дело на свещеник от една „езерна църква” в София, което при това не е „нито за бежанците, нито за Църквата и „църквите”. Така да бъде. Текстът е посветен на гордостта, чийто корен е липсата на любов. Нещо, с което съм напълно съгласен. Едно само не мога да разбера: защо „езерният свещеник”, разядосан от многото „сълзливи текстове” в защита на отец Паоло, твърди, че той е избягал? Нима не му е известно, че е изтеглен от ордена си заради заплахите за саморазправа с него? И че като монах дължи подчинение на своите предстоятели. Така е и в „църквите”, и в Църквата от веки веков.

Напълно разбирам, че това твърдение е важната предпоставка, за да може да се изгради тезата за „тези, които не избягаха”. За истинските пастири, които единствено обичат пасомите си, понякога със „злобата и лошотията им”. Свалям шапка пред пастирите, които обичат, проповядвайки любов към всяко човешко същество като към наш ближен. Само смирено, във великопостния период, се питам: наистина ли го правят? По отношение на всички хора, а не само към малцината избрани, побрани в една „езерна църква”. Инак ще излезе, че освен „истински пастири”, има и „истински хора”, както има и „неистински хора”, които, щом не са истински, комай не са и човешки същества, създадени по образ Божий.

И ако е тъй, как тогава да изречем с чисто сърце: „Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си” (Ис.58:6-7)? Мисля, че няма да има смисъл от това.

*  *  *

А защо твърдя, че Белене е „симптом”, идеална извадка на днeшна България.

Поради няколко причини.

Първо, заради случилото се.

От месеци наред самозвани патриоти тръбят из медиите и по стъгдите, че сме разграден двор, в който не се знае кой влиза и кой излиза.

Добре. Но нали в Белене дойдоха легални бежанци, влезли в България със съдействието на Държавната агенция за бежанците и по покана на Католическата църква. И какво стана с тях? Прогониха ги.

И още. Има ли дискусия за бежанците, медиен дебат или статия, под която някой да не напише: „Като толкова искате, вземете си ги вкъщи и не ни занимавайте повече”. Отец Паоло Кортезе прие тези хора, пострадали от войната в Сирия, отвеждайки ги „вкъщи”, тоест в църквата. И какво стана с тях? Прогониха ги.

И най-накрая. Непрекъснато се разнасят вайкания как чужденците, европейците, постоянно подценяват нас, българите, като втора категория хора, как не ни познават и не могат въобще да ни разберат. Добре. Отец Паоло Кортези, енорийски свещеник от седем години в Белене, е човек, който говори езика ни дори по-добре от някои българи и обича страната ни наравно с родната си Италия. Познавам го добре и много пъти съм го чувал да заявява с гордост, че е „беленчанин”, а в двора на църквата му се вее българското знаме. За тези години той стори много добро на много хора, както и направи нещо, което никой българин не бе направил преди него – зае се да опази на място паметта на жертвите от комунизма в Белене. Издири списъци на лагеристите: на православните духовници, на католическите свещеници и протестантските пастори, на политиците, интелектуалците и масовите жертви на терора. Издигна музейна експозиция до църквата, посветена на тази скръбна страница от най-новата ни история. Издейства групови посещения на острова и място за мемориал, за което заслужено получи отличие от президента Росен Плевнелиев.

Отец Паоло Кортези е българофил с онзи забравен плам, за който се сещаме понякога, споменавайки имена като Константин Иречек или Луи Айер. И какво стана с него? Прогониха го.

И кой го прогони? Прогониха го хора от града, в който той бе вградил частица от себе си като „беленчанин”.

За съжаление, добрите хора в Белене, хората от неговата енория, успяха да се организират доста по-късно, за да споделят с болка пред медиите, че са лишени от един „истински свещеник” и „истински европеец”.

Ако е така, какъв е изводът от всичко това?

И какви сме „ние”, българите?

Симптом за какво е Белене, този днес беден и призрачен град, лутащ се между най-голямата кражба в най-новата ни история (непостроената АЕЦ, глътнала десетки милиарди, потънали в нечии джобове) и безчислените престъпления, извършени из тези места по времето на комунизма, когато много хора са оставили тук костите си?

Симптом за това, че двете неща не се изключват напълно.

От местни хора знам, че когато по Живково време, някъде в средата на седемдесетте години, започнали да правят първия изкоп за Втора атомна, бързо спрели работа, тъй като се натъкнали на масови гробове. Дошла милиция, после и Държавна сигурност, и всичко се потулило.

Така АЕЦ-ът, тази гордост на социалистическата индустрия, а и на днешните социалисти, започнал да се гради върху кости.

А върху кости не може да се изгради нищо добро.

Както и върху смазано човешко достойнство не се гради общество.

Доказва го „симптомът Белене”.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЯворов. Сюжетите на последните години
Следваща статияУсърдието на слабия

1 коментар

  1. В сайтът ви определено върлува вируса на некадърността. Ама е трудно да се определи кой кого е заразил, щото май всички тръгнахте вкупом. Според мен обаче, колежката ви Димова е първенец по бездарност, онова псевдо-богословско изделие К. Янакиев идва някъде след нея. И тъкмо си мислех, че съм сам в преценките си, но попадам днес на това : http://outsideri.org/archives/2075 , та се успокоих – и други са ви забелязали. Не съм единствен де.