Вчера бях на премиерата на новата книга на един много нашумял млад автор. Отидох, защото ме покани специално Светльо Желев, един истински литературен гид, когото много уважавам и ценя. Отидох, макар че срядата отново се възправяше като петметрова скала пред мен. Скала, която трябваше да преодолея – за сто и десети път – без никакви обезопасителни въжета.
С помощта само на кафетата и на цигарите – моите стари и верни приятели.
Премиерата се проведе в един култов, както им викат, клуб в подлеза на „Фритьоф Нансен” и „България”. Познавам младия писател отдавна, дето се вика, израсъл е пред очите ми, защото е съученик на сина ми и дъщеря ми. Дори имам пръст в издаването на първата му книга. Тя, впрочем, излезе с клеймото на издателство „Весела Люцканова”. А Весела Люцканова е издателят и на моята първа книга – през далечната 1987 г. като редактор в изд. „Народна младеж”.
Шапки долу пред нашите първи издатели. Това са хората, които заявяват на света, че се е появил още един писател. Това са хората, които сред гъмжилото от плавателни съдове в литературното море, махват с флага и на твоята лодчица и казват – хайде, тръгвай, излизай в открити води.
Хайде, капитане!
И ти тръгваш, съвършено сам. Чел си „Старецът и морето”, чел си „Две години в кубрика” на Ричард Дейна. Но това не ти помага. Литературните чайки кряскат над главата ти, солената вода реже като нож очите ти, плавателните съдове наоколо са много и различни, има и презокеански лайнери, и шхуни, и еднодръвки, и елегантни яхти, и пиратски корвети… И сега и ти си тук, с твоята лодчица. Докъде искаш да стигнеш? Да прекосиш цялото море?
На премиерата гъмжеше от хубави млади хора. Толкова добре посетена литературна премиера отдавна не бях виждал. Това ме поокуражи. Но едновременно ме изпълни и с тъга.
Изслушах автора, Светльо Желев и преводачката на книгата на английски и излязох отвън, в тунела на подлеза, да пуша.
Много е хубаво, че младите писатели намират своите пътища към младите си читатели. Така и трябва.
Но защо не видях тук Весела Люцканова? И тя трябваше да е тук. И трябваше също да седи отпред на масата.
Ето така премиерата щеше да се превърне в истинско завършено литературно събитие.
Чрез нейното присъствие щеше да се активизира и по-важната, най-съкровената част на едно литературно събитие – да облагороди част от света, да създаде благосклонна не само за конкретната книга среда, а да зачете и литературното дело изобщо. А това може да се случи само когато има мост между поколенията.
Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.
Някой поинтересува ли се напоследък как живее Васко Жеков, грамадният като Гъливер, но по детски чувствителен писател и колко неиздадени ръкописа има?
Някой честити ли съвсем скоро отминалия седемдесетгодишен юбилей на Янко Станоев, този ненадминат рекордьор на 100-метровата разказваческа дистанция?
Някой попита ли какво прави 85-годишният писател Стоян Бойчев? Той има нужда от пари за операция на окото, наскоро счупи крак. Благодаря на съдбата, че ме срещна, макар и чак сега, с неговите книги „Отровно биле омайно” и „Милост за грешните”.
Обадихте ли се на Никола Радев, който не успя да напише своя шедьовър, защото прекалено тънко разбираше литературата и сърцето му беше препълнено с чуждите шедьоври. И тъкмо това разказа в книгата си „Когато Господ ходеше по земята”.
Знаете ли какво прави морският вълк Коста Радев?
Къде е сега Любен Петков – в София ли или в Крушевец?
А Димитър Коруджиев? А Георги Величков? Никола Статков?
Ами Христиана Василева, ненадминатата преводачка на „Хазарски речник”, тази толкова тайнствена и невъзможна за превод книга?
Поинтересувахте ли се от Светлозар Игов – как поменува един от най-големите познавачи на българската литература?
Заявихте ли своя респект към Владимир Зарев, колкото и да не се вписва той в тази категория? Прочетохте ли превъзходния му исторически роман „Лето 1850”? Той също има нужда от вашето внимание, въпреки успехите си. Защото във всеки голям писател се крие и едно голямо дете.
Преди дни край едни сергии за книги, моето обичайно работно място, се появи един охлузен човечец. Интересуваше се тъкмо от книгите на Владимир Зарев. Нямаше книги на Зарев на сергиите. Но аз знаех къде има, в близката книжарничка, и упътих този човек. Знаете ли как светнаха очите му?
Защо покрай новия нобелов лауреат Патрик Модиано не се сетихте и за Златомир Златанов, човека, който пръв пренесе неговото „изкуство на паметта” в българската литература със своята новела „Входът на пустинята”?
Изкуството на паметта – ето това липсва в българските литературни нрави.
Защо никой от Литературния музей не се сети да отиде при Валентин Караманчев, всесилния навремето бос на книгоиздаването, но и страшен познавач на литературата и също много добър писател, за да запише неговите спомени?
Но стига. Пропяха трети петли.
Само да ви припомня накрая – остават 10 дни до излизането на „Калуня-каля”. Ще ви чакам всичките на премиерата – и младите, и старите.
Така се случи, че преди трийсетина години правих кориците на библиотеката на изд. Христо Г.Данов „Конкурс за съвременни романи, в т.ч. и книгите на споменатите тук Весела Люцканова, Янко Станоев, Васко Жеков, Димитър Коруджиев и пр.,тогава българската литература беше вкарана в едни идеологически пранги, трябваше по никакъв начин да не излиза от праговете на идеологемата, а редакторите не можеха да избират без взора на „цивилния литературовед“ във всяко издателство…Книгите бяха предварително скопени, да си го кажем честно, с малки изключения ( да не цитирам за стотен път „Балада за Георг Хених“ и два-три други романа), а соц-епохата остави бълвоч от книги, които днес дори за вторични суровини не стават.Правил съм толкова много книги на български и съветски автори, че съм напълнил една малка библиотека. Кой днес ще ти чете Юлиян Семьонов или Олес Гончар, Нодар Думбадзе, Леонидас Яцинявичус? Е, може да се говори за „Златен век“, за велик разцвет, за големи имена, само дето големите автори се предлагат в кашоните на Славейков по 0.50 ст., а никой не ги купува ( макар това да е друг въпрос, с други разклонения, щото и Балзак се продава в кашоните по левче, при това с твърди корици). Факт е, че в Съюза на писателите поддържат все още ( и то беше благодарение на покойния Н.Петев) нашите стари писатели, въпреки геронтофилският пълнеж (уж на шега, но средна възраст на членовете на Съюза е 70 години, а най-младите членове гонят петдесетака) , но кажете, кой друг изобщо пуска юбилейни статии, отзиви, кой изобщо се сеща за тези литературни поколения, обречени да творят в тоталитарните времена, освен вестник „Словото днес“ на СБП? И кой изобщо продава книги на български писатели и поети, освен самоотвержените книжари в „Български книжици“ и книжарницата на СБП на „Славянска“ ( и галерия , впрочем, по съвместителство със СБХ)…Говорил съм с наш именит издател, той ми казва следното: „За издаване на българска литература можеш да говориш пред мен с успех, все едно да хвърляш билярдна топка по каменна стена“…Мнозина от нашите автори, особено поети с тънки книжки, днес просто си плащат на издателите „в звонк“, (ако си послужим с Емилян Станевия израз от „Търновската царица“). Къде е днес Дьорд Сонди, легендата на Унгарския център, който беше по-българин от българите в Министерството на културата и всяка седмица на чист български език представяше наши автори и книгите им в салона на…Унгарския културен център, в присъствието на критици като Светльо Игов и Румен Леонидов. Веднъж нервите на покойния Иван Методиев ( а кой пък за него се сеща?) не издържаха и пред смаяните домакини от унгарския център и позачервения Св.Игов взе да ругае чиновниците в министерството. Ами така е, защото една шестчленка поддържаше неколцина обявени за гении автори, а другите бяха дръвчета в театралната постановка…И набъбнаха авторитетите на няколко имена с шалчета и понапълнели физиономии, предлагаха ги за награди в ЕС, дето се вика, гради се целенасочен национален имидж извън границата, образно казано. Ето това не се споменава в статията. Щото отново скопената литература е във възход. Щото ДС-отговорните цензори и комунистическата невидима ръка поддържат определена линия навсякъде -от издателства, редакции, вестници, медии, сайтове, щото пак важи желязното комунистическо правило :“ не вие ще определите , кого да обявим за талантлив , а ние“, щото мафията никога не е изтървавала конците. В изкуството цари тарторството на купчината имена от кръга на другаря Светлин Русев, те колят и бесят навсякъде и няма тенденция това да се промени, включително и в министерството на културата, пример нагласените конкурси, подкрепени с лицемерието на Петър Стоянович, например наградите, които той даде на служители на ДС. А някой говори ли нещо за ролята на ДС в българската литература? Някой казва ли, колко от главните редактори в соц-издателствата бяха откровени служители на ДС? Изобщо някой все още ли дитирамби за кръга около Людмила, за имената , лансирани от ДС-цедката от Аполония, през Есенните изложби, през наградите за поезия, през одобрените филми и т.н. Е точно младите днес са обърнали гръб на лансираните имена, щото им втръсна, затова пък критериите им са по-скоро като дрешки от Бенетон, с кафяво-зелени тениски и сиво-зелени панталони, с оранжеви сандали , с индийски шалчета и дървени гривни от индийския магазин, уж парижки…,позиращи с литературни охкания по някой български автор в малките „арт-кафененца“ по Шишман и по велики автори в стил „Капител лайт“, „Еуропео“ и „A-specto“. И мегаломанията на посредствени писатели, самохвалещи се тук-таме, да не цитирам, щото и в „Новинар“, „Гласове“ и пр. ги дундуркаха, а едного още го дундуркат, въпреки подигравките. Ами телевизията? Леле…, леле.Ами сериалите…леле, ами „риальитьи шоутата“? Къде ти тук Марсел Пруст, Хемингуей, къде ти … Колцина от нашите днешни „гении“ стигнаха до малкото пръстче на Милорад Павич, да речем, на Орхан Памук или на Б.Акунин? И кой написа ( Николай Вълчинов си замина в тишина, с малцината дошли на представянето на последната му книга, издадена посмъртно) нещо след „Сезона на канарчетата“, което поне частично да разтърси блатото и гробното мълчание около епохата на комунистическата чума? Кой написа правдив роман за миналото, който да цитира истинските имена, да даде светлина за онези мрачни времена, без да се крие зад езоповски недомлъвки или да не само да говори с американски щампи за престъпници и мафия, а думица да не обелва за ДС и комунистическите убийци, за идиотсктата кочина, в която още живеем. Ми не става домашният литературен качамак, докато не се появи онази книга, която да разтърси поколенията ни, която начаса да ни стисне за гушата, която да ни запуши гърлата с буца от възхищение, но и горест, която да се чете и преиздава, която да се изучава. Дотогава печени-недопечени родни четива и печива ще пълнят представянията с познати, приятели, роднини и сноби, а издателите ни ще си гонят печалбите с фентъзи и долнопробни кримки и вампирски ужасии.