0
4121

„Това Не Е Хамлет“ и крайността да си млад

Младежката лига

„Това НЕ Е Хамлет“

„Това НЕ Е Хамлет“ е спектакъл, който тръгна от Малкия сезон на „Сфумато“ и продължава да се играе там. Дело е на трима души – Боян Крачолов, негов режисьор, и актьорите Димитър Крумов и Иван Николов. Разговор с тримата.

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Това НЕ Е Хамлет е спектакъл, който тръгна от Малкия сезон на „Сфумато“ и продължава да се играе там. Дело е на трима души – Боян Крачолов (1992), негов режисьор (на Боян принадлежи и подборката от текстове за постановката от Шекспир, Сервантес, Молиер, Калдерон, Бекет, Петер Вайс, Хайнер Мюлер и др.), и актьорите Димитър Крумов (1991) и Иван Николов (1991). За „Това НЕ Е Хамлет“ тримата получиха награда Аскеер в категорията „Изгряваща звезда“ през 2017 г. В момента реализират вариант на постановката за радиотеатъра. Спектакълът „Това НЕ Е Хамлет“ заразява с енергията, бликаща от него, с великолепната игра на Димитър и Иван, с всеотдайната им съпричастност (както и на Боян) към театъра и към високите изисквания, които поставя той към всекиго, искащ да прави истински театър, не халтура. Митко Новков разговаря с тях в „Перото“, където Иван и Димитър работят като бармани. Боян е на свободна практика. Миналата година в издателство „Ерго“ той публикува първия си сборник с разкази „Църква от сънища“. В разказите му определено могат да се открия навеи от магическия свят на Йордан Радичков, от някакво своеобразно онирично българско. Но в настоящия разговор в „главната роля“ са не разказите на Боян, а спектакълът, наелектризирал публиката – „Това НЕ Е Хамлет“.

Как се роди идеята за „Това НЕ Е Хамлет“? На кого му хрумна?

Боян Крачолов: На мен. Искахме да направим нещо за „Малкия сезон“ на „Сфумато“ тримата. Отначало имахме друга идея върху едни разкази… 

Твоите ли?

Боян Крачолов: Не, не, други. Мислих, чудех се какво да стане, мъдрих, но нищо не излизаше. И в един момент просто ги викнах тия двамата, Димитър и Иван, че да се започне и да се направи. То това е мислено за тях двамата. Освен това аз от супер много време не можех да си намеря пиеса, която някак си да е една, да ми пасва и да я направя нея.

Не можеше да си намериш, защото няма такава?

Боян Крачолов: Да, все не ми стига нещо там. И в един момент реших да ги направя кажи-речи всичките велики пиеси и текстове. Викам си: „Ще ги направя всичките, наистина…“ Е, почти всичките…

Коя е идеалната пиеса, която ще ти пасне?

Боян Крачолов: А, не знам, не знам… Не мога да знам.

Знаеш коя не е, но не знаеш коя е?

Боян Крачолов: Да, не зная коя ще е идеалната, тя ще си покаже в някакъв момент.

Митак, ти имаш ли си идеална пиеса?

Димитър Крумов: Боян ще се засмее, но аз със сигурност искам – конкретна не, но искам да е нещо по Радичков.

Димитър Крумов

Какво на Радичков – по пиесите, по разказите, по романите…

Димитър Крумов: „Януари“ много ми се иска.

Да, ама голям екип трябва. Ти коя роля искаш да играеш?

Димитър Крумов: Суската (смее се).

И какво? Появи се, така да се каже, от нищото „Това НЕ Е Хамлет“ и как тръгна, ти запали ли ги лесно?

Боян Крачолов: Звъннах им: „Аре да се видим утре, имам една идея“, донесох им там някакви седем страници текст, които почти всички бяха от гробарите. И им казах: „Това и това ми е идеята, това и това ще стане. Искате ли да пробваме?“. А те: „Ами хайде да пробваме!“.

И къде пробвахте най-напред седемте страници? 

Димитър Крумов: У нас, в кухнята…

Боян Крачолов: Е, не, първата проба, първият прочит на тия седем страници, беше в долу в онова лятно кино, до НДК. Там ги прочетоха за първи път тия седем страници, иначе в кухнята на Митака.

Веднага ли се навихте, Иване, Митко?

Иван Николов: Ами веднага се навихме…

Защо, между другото? Аз съм ви гледал и на сцена, виждам и в радиото какво става – това е абсолютно издевателство над актьора – тоя текст и изискванията на режисьора Боян Крачолов…

Иван Николов: Да, обаче идва един момент, в който това престава да има такава сила и някакво значение, и това е моментът, в който двамата сме на сцената, и тогава е истинско удоволствие. И изобщо не усещаме издевателство над себе си.

Иван Николов

Не ласкаеш ли Боян?

Иван Николов: Дори нямам такова намерение. Никога през живота си (смее се).

А при теб, Митак?

Димитър Крумов: На мен ми е супер яко, удоволствието де… Като имаме веднъж в месеца представление и като дойде моментът за представлението, изиграваме го и то, разбира се, минава ей така… След това си казвам: сега трябва да чакам още 30 дни… ега ти гадното (смее се).

Иван Николов: Всъщност ние се навихме, защото искахме да играем. В представлението има парчета от много пиеси, които се играят, ние бяхме наскоро завършили, нямахме представления, искахме да играем и затова се навихме. А най-малката причина, поради която се навихме, е, че Боян ни го предлага, защото скоро преди това бяхме правили пак тримата заедно разни неща за представянето на една книга.

Неговите разкази ли, „Църкви за сънища“?

Иван Николов: Не, други, на младия Йордан Радичков.

Втората му книга?

Иван Николов: Не, първата. Направихме едно такова представяне и много добре се сработихме. И може би оттам на Боян му е дошла идеята да направим тримата пак нещо.

А ти как подбра текстовете? След само седем страници – вече близо трийсет?

Боян Крачолов: Аз имах идеята какво искам да направя. Текстовете са все такива, които винаги съм искал да работя. Тоест при следването си в НАТФИЗ, през тия 4-5-6 години аз съм ги чел тия текстове, затова и накрая те сами се подредиха. Наистина имам усещането, че те сами се подредиха. В тия пиеси, които съм изчел, имам един любим момент, което е много глупаво казано – „любим момент“, но е момент, който най ме гъделичка… Та тия моменти сами си излязоха в тази последователност, те си се самоподредиха, защото имаше някои фрагменти, които отпаднаха.

Например?

Боян Крачолов: „Фауст“! Трябваше цялото нещо да започне с „Фауст“, а той така и не стигна до сцена, има също и парчета от Чехов, които така и не можахме да включим. Останалите се подредиха сами по тая нишка, която някак си опитвахме да теглим.

Тези текстове, тези „любими моменти“, представляват всъщност разпарчетосване, фрагментиране на театъра или пък са опит за негов, на театъра, много голям синтез?

Боян Крачолов: Опит за синтез. „Това НЕ Е Хамлет“ е опит за синтез през фрагментарност. Ние се опитахме да изведем чувството, което ни движи, тая любов към театъра, през различни прозорчета, през някаква такава фасетъчна структура на цялото нещо. Не всеки фрагмент да е сам за себе си, ами да се види, да се изтегли онова, което някак си най ни вълнува през всичките тия проявления, през различните текстове, през различните сюжети, през различните персонажи, някак си да се извади от всички тях едното, да се избистри едното. И това е път от фрагментарност към най-синтезирано, най-плътно селектиране на това едно, което имаме.

Как един актьор преминава през такъв плътен театър, Иване. Има ли съпротиви?

Иван Николов: Ако имаме някакъв проблем, понякога той е – Боян го е написал това в резюмето на представлението – да изследваме къде е границата на пропастта, на лудостта. Тоест какъв точно контрол упражняваме върху представлението: да не полудяваме толкова много, че да изгубим контрол, но пък и да полудеем до онази последна възможна точка, преди да изгубим контрол. Ето това е най-трудното.

И как се играе на този лимес, на тая граница?

Иван Николов: Това е по някакъв начин екстремно, като да ходиш по въже.

Митак, бърчиш устни…

Димитър Крумов: Аз не знам как да отговоря, не знам как да отговоря на този въпрос. То си е абсолютно моментно, в смисъл точно преди да изляза от дупката, през главата ми минават хиляди неща, усещания, но нали някак трябва да действам, имам някакви задачи… Път, който трябва да извървя. И колкото по-трудно е, толкова по-добре. Ние така сме учени (смее се).

Така сте учени – да ви бъде трудно?

Димитър Крумов: Ами да, защото ако ти е лесно, то не е интересно… М-ми, не знам как да го кажа…

Иван Николов: Учили сме, че лесният път не води до нещо ново, до нещо силно, до нещо качествено, а по-скоро до нещо познато, от което ти няма да се изненадаш, а по този начин няма да изненадаш и зрителя.

Но вие по някакъв начин, особено в заглавието, предпоставяте тази неизненада. Предупреждавате зрителя, защото му казвате: „Ало, зрител, ти може да слушаш парчета от Хамлет, но това не е Хамлет, може да слушаш парчета от Годо, но това не е Годо“.

Боян Крачолов: Да-да, точно това е, че то хем не е, хем е… Ние се опитваме по някакъв начин – тук е странното – опитваме се да изведем онова, което искаме, през неговата противоположност: опитваме се да хванем думи, текстове от Шекспир, от Бекет, от Калдерон, от Чехов, от Сервантес, които звучат в определен контекст по един начин. И като обърнем контекста и ги поставим в съвсем друг, тогава да видим как прозвучават тия парчета. През какъв прочит излизат. Ето примерно един Дон Кихот излиза през неговата аскетичност. Защото обикновено за Дон Кихот винаги би трябвало, според мен, да се мисли през някакъв мащаб на въображението, ако тръгнем за театралното въображение да говорим. А тук има наистина абсолютен аскетизъм в Дон Кихот – двама души на абсолютно празна сцена, които дори не са облечени по някакъв различен начин, а са с абсолютно черни дрехи, с бели гримове. И на абсолютно празната сцена изведнъж да видиш Дон Кихот наистина да препуска. Опитваме се активно да накараме зрителя да съучаства, да го провокираме, да му кажем: „Не е това, което си мислиш, обаче се опитай да го видиш“. Той да допълни тази картина с присъствието си. И това не е много лесна работа. А относно заглавието „Това НЕ Е Хамлет“, то просто тръгна на шега: първо нямах, след това имах едно друго заглавие, за което впоследствие и Иван и Митко казаха, че е…

Иван Николов: Не го помним (смее се)…

Боян Крачолов: … че е тъпо. Хистериомания, така се казваше. Хистериоманията е една такава болест да играеш – което пък беше намигване към един друг текст, „Случайната смърт на един анархист“ на Дарио Фо. Така исках да го кръстя. Нали сега ние вървим към този гаф, който се случва в представлението – актьорите се разбунтуват, и сега как да го кръстя, как да го кръстя, и накрая реших да е „Това НЕ Е Хамлет“. И се оказва, че самото нещо си е водило към това заглавие. Освен това на сър Лорънс Оливие последните му думи са били: „Това не е Хамлет“. Той бил в някаква болница и една от сестрите бутнала някаква стъкленица ли, колба ли, нещо му се изсипало в ухото и той казал: „Това не е Хамлет, това не би трябвало да влиза в ухото!“ и починал. И други такива съвпадения се нароиха след това…

Ти ли измисли заглавието или е, така да се каже, колективно…

Боян Крачолов: Аз го хвърлих и Иван, както обикновено, веднага точно на това нещо каза: „Да, ето това е!“ Той има такъв навик да го прави… Аз дори вече мога да позная кога той ще ми каже това.

„Това НЕ Е Хамлет“

А кой ти е коректив от двамата. То със сигурност са и двамата, но кой повече? Или да питам по-различно: кой повече ти се дърпа, кой не ти се поддава…

Боян Крачолов: Няма, няма дърпане, защото и тримата много си вярваме. Аз говоря от своя гледна точка, за тях си те нека кажат, но някак като си вярваш и като вярваш на колегите си, няма от какво да се дърпаш. Ние сме казали основното кое е, единственото нещо е как това да излезе максимално точно. Идеята накъде сме тръгнали е пределно ясна, хоризонтът е сложен ясно, целта е просто да излезе. Така че не мога да говоря за дърпане в случая.

Димитър Крумов: В „Това НЕ Е Хамлет“, когато има някаква сцена между Боян и Иван, а аз в този момент си почивам, те двамата супер много някак си се усещат. Боян тръгва да казва нещо, а Иван вече: „Аха, ясно, разбрах!“ До такова ниво са стигнали двамата. Аз още с Боян не съм дотам влязъл, но някой ден ще стане и при мен (смее се).

Иван Николов: От друга страна, точно със същата сила, с която понякога се разбираме, точно със същата сила понякога не се разбираме, разминаваме се тотално…

И какво става тогава? 

Иван Николов: Ами става всъщност много добра сцена. Защото винаги е крайно по някакъв начин: или е крайно разбирателство – значи, много добре сме се усетили, или е крайно несъгласие, което довежда до трета идея, която винаги е по-добрата от първите две (смее се).

В представлението има дързост някаква, провокация: имате ли отзиви, някаква рефлексия от хора с по-традиционна театрална нагласа, които да изричат нещо от сорта: „Абе, тия пишлемета къде са хукнали, какво се правят на…“

Димитър Крумов: Пишлемета, пишлемета, ама удържаме фронта (смее се).

Иван Николов: Истината е даже, че хора, наши колеги от предишното поколение, да речем, актьори или актриси, или някои режисьори, дойдоха и ни поздравиха за това, което сме направили. Което за нас беше много голяма подкрепа. Точно обратно на „За какви се мислите и какво си въобразявате?“, точно обратно ни казаха: „Продължавайте в този дух!“

Боян Крачолов: Получихме една много хубава рецензия в „Култура“ от Георги Каприев.

Иван Николов: Че нали и преподавателите ни, които ни знаят всички недостатъци и не можем лесно да ги заблудим, те също дойдоха и ни поздравиха! Дори ни казаха, че по някакъв начин сме надминали себе си на този етап, на който те ни познават и сме се разделили някога на ниво преподавател-студент.

Димитър Крумов: Самият Иван Добчев на Малкия сезон – свършва представлението, влизаме с Иван потни и двамата, ей-така се гледаме и просто някак си го усетихме тогава… И влизат вътре Албена Георгиева, асистенти, режисьори, Маргарита Младенова, Иван Добчев: БРАВО!… Проф. Добчев идва до мене, а той това никога не го е правил: „Митко, браво бе, браво!“. Пауза… „Обаче спри да ръкомахаш с тия ръце, спри да ръкомахаш с тия ръце, иначе браво, браво!“. (Смее се.) 

Боян Крачолов: Изискванията, които ние сме си поставили, не са толкоз ниски.

Какво след този успех поражда бъдещето: безпокойство, страх, нещо друго?

Боян Крачолов: Не, не, страх не, по-скоро дързост поражда. Дързост и желание за пореден път да се надскочим.

Димитър Крумов: То всъщност цялата работа тръгна така: ако ще е гарга – да е рошава (смее се). Изобщо не мислим: „Ох, сега кой какво ще каже!“. Ние толкова много се впуснахме и ни беше толкова яко… В един момент имахме дори нощни репетиции. А то нощно време да репетираш е най-добре.

Ха, най-добре?! Не знаех, защо?

Боян Крачолов: Най-хубаво е, да. Защото и тримата сме нощни птици може би, но не знам…

Димитър Крумов: Тогава някак си мозъкът ти е най-отворен за работа.

Иван Николов: Тогава вече ти си преминал през един цял ден…

Но този ден не те ли е натоварил, не ти ли е претъпкал главата?

Иван Николов: Напротив, отпушва те. Това е енергия, която можеш да я отприщиш, да я освободиш и да я превърнеш в нещо друго. Цялото това напрежение, ако е напрежение, да го превърнеш в творческа енергия. Ти през деня си чул толкова много звуци, усетил си миризми… Сутрин още спиш, съзнанието ти спи, а вечерта си изморен физически, но някак си духът ти е най-разкрит.

Боян Крачолов: Да, точно така е. Щото и сутрин физически си изморен, обаче и духът ти, и той спи, не се е върнал (смее се).

Димитър Крумов: Репетирахме нощно време и ни беше супер.

Боян Крачолов: Аз това бях казал: ако ще се изложим – ще се изложим много, ако ще стане – ще стане много яко. Но им казах на тях, че ако нещо не можем да си позволим, единството нещо, което не можем да си позволим, е някакво средно положение: или ужасно издънване, или много яко представление, нищо по средата. Това е единственото нещо, от което бягах – някаква уравниловка. Ужасно да е, ама като казвам ужасно, наистина нека да е ужасно – нещо извън границите или каквото и да е, но да е крайно в опита си. Независимо от крайния резултат, но опитът да е насочен натам, към крайното.

Повече актьорски или повече режисьорски е спектакълът?

Боян Крачолов: (Замисля се.) Не знам, наистина не знам. Това не мога да го кажа, аз съм им казал, че това, което искам да направя, да е подарък за тях, да е нещо, с което да могат да се отприщят крайно. Даже имаше една идея, в която „Марат/Сад“ беше през мюзикъл, през сцена. Да могат те наистина да си изразходят всичките възможности. Но не знам. Според мен тук няма такова деление, защото тримата сме се омесили.

Иван Николов: Просто в самия замисъл на режисьора е заложено това да е подарък за актьорите. Иначе има абсолютно актьорска и абсолютно режисьорска страна. Обаче самата идея на представлението е това да са трима души, които попадат в една ситуация, много странна, и там вече те са заедно, там вече няма граница. Но извън това, по време на самите репетиции, Боян е режисьор, ние сме актьори.

„Това НЕ Е Хамлет“

Боян Крачолов: Иван има едно определение, което си е харесал от някакво време…

Какво е, Иване?

Иван Николов: Че това е режисиране на импровизацията.

Хубаво е, харесва ми.

Иван Николов: Според мен обаче не е хубаво, защото, примерно, аз като актьор казвам: „Как така някой ще ми режисира импровизацията?!“.

Но точно това е най-висшият пилотаж, ако мога така да се изразя.

Иван Николов: Да, да, така е. Всъщност, за да можеш да импровизираш, ти трябва да си наясно с всички правила и само тогава можеш да направиш добра импровизация, а другото не е точно импровизация, а просто някакво хаотично стреляне.

Виртуозен играч е този, който знае перфектно правилата на играта и може да работи и да прехвърля като жонгльор тъкмо правилата на играта.

Иван Николов: Е, точно така е конструирано представлението. Има такъв начин на превключване, прехвърляне едно в друго постоянно, и контрол на лудостта. За да не паднеш вътре, да не минеш от другата страна, откъдето няма връщане.

Да не те глътне бездната. Добре де, това е тъп въпрос, знам, че е много тъп… И какво от това?

Иван Николов: Ами… нищо!

Димитър Крумов: Аз това ще си го кажа и не го казвам с лошо за моите колеги, но съм чувал в българския театър и кино изказвания от сорта „да влезеш в бездната и да не излезеш“. А аз това някак не го вярвам, чак толкоз да влезем и да се забравим – няма как да стане работата! Има такива колеги, които – минава някое представление, а те: „Ох, чакай сега, човек, трябва ми поне половин час да изляза, защото нали много сериозно…“

Това не е ли някаква роля? И то слаба роля…

Димитър Крумов: Да, роля е. А нали идеята е да влезеш в това нещо и след това пак да си добре.

Боян Крачолов: Това, за което говори Митака, е по Брехт. Брехт казва, че актьорът от „Крал Лир“ ако плаче накрая и ако на поклона още плаче, аз разбирам, че той лъже през цялото време.

Димитър Крумов: Има такъв пример. Ние във втори курс отново с Боян правихме „Майка Кураж“. Иване, ти беше ли на „Майка Кураж“?

Боян Крачолов: Да бе, беше в „Майка Кураж“.

Димитър Крумов: Та правихме „Майка Кураж“. Аз поради това се зарових и някъде нещо гледах, четох. И попадам: някаква корейка просто прави моноспектакъл. Тя е сама и играе цялата пиеса – всички персонажи. Накрая вече тя, Майка Кураж, остава без нищо. И тогава ама такъв рев – брутален, брутален, брутален, брутален… Ама реве тая жена, та се къса… И в един момент спира, изправя се – и нищо, спокойно си излиза.

Боян Крачолов: Аз имам един много любим момент именно в „Цимент“ на Димитър Гочев, аз говорих за него на Иван, Митака не го знае, но някакъв пак накрая бесен монолог на някаква мацка… не си спомням как се казваше… бесен монолог, крещи, крещи, крещи, лудост, лудост, крясъци, лудост, крясъци, набира, набира, набира… и изведнъж – щрак! – отива до аванса и казва: „Пауза“! Е, това е висшият пилотаж! Да сменяш, но не изцяло да се загубиш, защото това е патология. То не е висш пилотаж, то е патология, според мен.

Иван Николов: И аз искам да кажа: на мен, например, понякога ми трябва половин час след представление, но не да изляза от роля, а просто за да се насладя на това, което съм бил в ролята.

Боян Крачолов: Е, това да, това е друго…

Иван Николов: Още преди да вляза в НАТФИЗ, за първи път чух словосъчетанието „емоционална памет“ в школата в една актьорска студия. И там ми казваха: „Просто след представление останете едни 15-20-30 минути насаме, за да може тялото ви да запомни това, което сте направили“. Защото представлението не свършва с поклона, има някаква остатъчна енергия и аз не мога веднага след това да се събирам с много хора. Е, не че не мога, но предпочитам малко да поема въздух, тялото ми да запомни това, което е направило преди малко, за да натрупа още малко биография от самото представление. Все едно да си направиш една малка равносметка. Да си починеш. Просто да усетиш какво се е случило тази вечер и чак след това да излезеш навън в нормалния живот.

Прави ми впечатление при вас, Иване, Митак, че вие – като правим записите в Радиотеатъра на гласовете ви, само на гласовете ви, не спирате да играете с телата си. Помага ли всъщност играта с тяло на играта с гласа?

Димитър Крумов: Според мен – с нищо. Всичко просто е нагласа. От моя гледна точка това е навик, който съм придобил на репетиции или на загрявки, или по време на представление. Имам мизансцен, него по някакъв начин тялото го помни.

Боян Крачолов: Тук има психофизическа връзка и за да можеш да го докараш наистина на същия градус, който е на представлението, когато застанеш пред микрофона, тялото трябва да отиде в определена поза.

Димитър Крумов: Много по-яко ще бъде да седнеш на един стол и да го направиш цялото това нещо…

Боян Крачолов: Не знам дали ще е същото.

Иван Николов: Това също е възможно, има такива различни подходи и техники. Има едно супер известно представление на Бекет на „Не аз“ , което е само една уста. Само една уста и цялата енергия се концентрира само в говоренето. Там се изолира тялото, за да може енергията да не отива никъде другаде из тялото, освен в говоренето, да е супер концентрирана в говоренето. Друг подход е да си помагаш с тялото, за да стигнеш до някакво усещане, и след това да проговориш вече с това усещане. Ако си свит и сгърчен, можеш по-лесно да проговориш като човек, на когото наистина му е студено, тоест тялото трябва първо да повярва.

Много ли е различно, Бояне, между зрителното поле, което предоставя сцената, и САМО звуковото поле, в което те вкарва радиото?

Боян Крачолов: О, да, много е различно. Това сме си го говорили с тях и аз съм го казвал не веднъж, че един от моментите, които спомагат за цялостното случване на „Това НЕ Е Хамлет“, е изключителната телесност на актьорите – тази жестока телесност, която я има там. И аз търся начин да преведем тази телесност, този зрим пласт, този видим пласт на таланта им в звуков. Тръгнах да мисля, че единствената телесност, която актьорите притежават в тая изключително звукова среда, е тяхната уста. Искам както на сцената – да няма никакви допълнителни патерици и приспособления. Те са просто оставени на гола сцена сами да се справят – така искам по някакъв начин – пред един гол микрофон, само с една уста, те да могат да постигнат цялото. Затова – ти знаеш, с теб мислихме за някакви музики, – обаче просто няма да има тази мощ, която гоним, когато е само устата, в смисъл всички звуци са произведени от тях. Защото те като актьори на сцената са способни да направят някакви изключителни неща, докато радиотеатърът е една уста, която в ухото ти създава някакви неща. Искам да видим границите на тая уста, границите на това, което човешката уста може да произведе като звук. Разбира се, те не претендират да са някакви вълшебни бийтбоксъри и прочие, но докъде може да се създаде звук, да се създаде атмосфера, да се създаде усещане, да се създаде текст – чуруликане ли ще бъде, или нещо друго. Ето, това е трудното. Ние и тримата не бяхме запознати с тая специфика, за първи път работим радиотеатър и затова е малко по-дръзко, отколкото е нормално. Първо, не знаем спецификите на това нещо, второ, се изсилваме веднага, без никакви патерици, само с уста. Затова сега имаме да презаписваме, да дооправяме някои неща, защото тепърва разбираме как работи радиотеатърът. Вчера, когато започнахме да монтираме, на мен ми беше много странно, че в понеделник всъщност сме започнали, защото аз имах чувството, че е било преди три години (смее се). Наистина имах чувството, че сме от толкова много време там, а всъщност сме били само някакви си два-три дни. Но сега се разбират тези съвсем други специфики, съвсем други възможности на тялото. Пак казвам: устата в границата на тия звуци, които човешкото тяло може да произведе, границата им, защото дори и удари да има там, те отново са произведени от тялото – от тялото в неговата звукова симптоматичност.

А при вас? Митак? Иване?

Димитър Крумов: Тук има много повече работа, защото слушателят, ако си седи в колата или пък вкъщи, пуска радиотеатър и започне да слуша, и ако актьорите пресъздадат цялата тази картина, холът се превръща в сцена, това значи, че актьорите наистина са си свършили много добре нещата. И това ми беше наум още в първия момент, когато застанах пред микрофона и започнах да говоря, и веднага всичките мои проблеми с изпускането на букви, гълтането на не знам си какви срички, диалектното…

…голЕмото…

Димитър Крумов: …голЕмото, да, Северозапада (смее се)… И аз си казвам: „Уау“, защото докато на сцената ти можеш да превърнеш тези неща в някакъв плюс, веднага да ги обърнеш, тук много по-прецизно трябва да е, много по-изчистено, много по със скалпела някак си оформено, за да може да стане качествено.

Иван Николов: Трябва да се опитаме да накараме хората да виждат това, което чуват.

Защо трябва? Питам те нарочно: ти излизаш на сцената и мислиш за хората какво ще кажат след това, как ще те възприемат, така ли?

Иван Николов: Не, когато излизам на сцената, аз не мисля за това, но ние не излизаме на празен салон…

Димитър Крумов: Засега… (Смее се.)

Иван Николов: Ние с „Това НЕ Е Хамлет“ винаги излизаме при пълни зали (смее се). Е, случвало ни се е с друго представление да играем и пред пет човека, но така или иначе, самото пред-став-ление е за тях, за тези хора, те са си купили билети, дошли са да ни гледат нас, нали? Ние искаме те да дойдат пак, искаме да кажат на някого. Не защото искаме да станем известни, а защото искаме с повече хора да споделим това, което правим. Защото с това, което правим, ние споделяме нашата обща гледна точка или, де да знам, виждания някакви до момента за света, за театъра…

Димитър Крумов: Да ги въведем.

Боян Крачолов: В театъра винаги има нещо, което напоследък като че ли се губи, и то е, че зрителят трябва да вижда повече от това, което му се представя. Даваме му върха на айсберга и той трябва да може да си представи надолу цялото. Независимо дали това е радиотеатър или театър, трябва да е провокация към въображението на гледащия/слушащия. И заради това е, според мен, това ТРЯБВА, което използва Иван!Защото със своето въображение зрителят или слушателят също съучаства. И това е негов съкровен процес, който той споделя с актьорите. Има някаква съвременна тенденция, че зрителят няма нужда да си представя. Той е сведен единствено до наблюдател, единствено до зрител…

Иван Николов: Сведен е по някакъв начин до консуматор. Ето, ние тук всичко сме смлели на каша и ще ти го налеем с фуния в главата…

Боян Крачолов: Трябва да полагаш усилия. Въображението винаги е свързано с полагане на усилия. Това да видя какво е по-нататък – е свързано с полагането на усилия.

Иван Николов: Обаче пък когато успееш да провокираш самото въображение да се включи, тогава не трябва да се напъваш. Точно това е тънкият момент: че ти трябва да провокираш въображението да се включи и тогава то си представя неща, които дори не си подозирал, че можеш да видиш във въображението си. Както, нали също са ни учили, че не е необходимо всичко да се показва – например, не ми показвай това убийство, то може да не се случи на сцената, това убийство може да се случи зад сцената – и тогава въображението на зрителя е много по-силно…

Боян Крачолов: Най-малко всяко такова убийство на сцената е изключително бутафорно. И това е другата тема, с която се занимаваме в този спектакъл.

С бутафорията?

Боян Крачолов: С бутафорията на сценичната смърт. Някак си това на теория е невъзможно да се случи. Бродски казва: това е причината, поради която не ходя да гледам театър. Защото в Шекспир винаги много хора умират, а това все ще се изиграе лошо. Никога не можел да повярва. Изобщо смъртта предполага ужасна бутафория. По-добре било да седи вкъщи и да си чете текста.

Добре де, но театърът, сам по себе си, не е ли точно това изкуство и на илюзията, и на въображението, че и на бутафорията, ако щеш, способни да се превърнат в истина, ако са добре направени, разбира се?

Боян Крачолов: Точно това е! През илюзията да провидиш една истина, да осъзнаеш, да осмислиш, да разбереш някоя истина, но то е през илюзията, то е през – как да кажа – през това облекло на илюзията по някакъв начин ти да стигнеш до…

През измамата дори…

Боян Крачолов: Да, ама тя започва като измама, но се превръща в нещо по-изтънчено, нещо по-истинско от това, то не стои единствено на ниво „лъжа“. То е опит даже за домогване вътре в теб. В начало може би отвън се тръгва навътре, но нещо наистина идва в теб самия, като играеш и като съучастваш, като го гледаш съответно.

А в „Църква от сънища“, твоя сборник с разкази, колко е въображението?

Боян Крачолов: Ами колко е – не знам колко е.

Защото цялото е, така да се каже, изградено на фона на този принцип, то и поради това ти го минаваш през сънищата.

Боян Крачолов: Да, там е територията, където въображението най се отприщва, и ти, щеш не щеш, участваш, не си просто зрител на сънищата, а участваш в тях.

А защо църква, а не да кажем крепост, площад или агора, или каквото и да е още? Значи ли това, че ти се молиш пред олтара на въображението?

Боян Крачолов: Не толкова, че се моля, не бих казал.

Тогава почиташ?

Боян Крачолов: По-скоро да, някак си да – почитам го. Но го почитам без никакъв религиозен смисъл. Висоцки казваше, това е тая прословута реплика, че музата при всички идва и си отива, а при Пушкин постоянно си стояла (смее се). И при мен е така – ту идва, ту не идва. Много е странно при писането и аз това го сравнявам с правенето на театър, че има един много нелеп момент: ти, пишейки, си даваш сметка, че тоя момент на вдъхновение, който не идва всеки път, може никога повече да не дойде. Но в тоя момент, в който ти пишеш, не ти пука за това – ти работиш, работиш, работиш… Можеш да стигнеш до 6 сутринта, до 9 сутринта. Аз имам неща, които… Ако си прочета някой стар разказ, си казвам: „Ама аз това никога не мога да го напиша пак. Такова нещо не мога да напиша. Това е абсурд. Аз вече за нищо не ставам!“. Винаги има едно съмнение, че докато не си на тая скорост, че когато музата или вдъхновението не е тук, ти си с идеята, че това никога няма да дойде, никога няма да се върне пак. Мина, премина, свърши. Аз съм го изпитал това и наистина съм го разбрал: всеки път, като седна пред белия лист, то е малко въпрос на „Дали още мога?“. Дали изобщо мога нещо и дали още мога, защото винаги стои идеята, имало е такива моменти, в които нищо не мога да напиша, и си казвам: „Е, това е, край, повече нищо няма да напиша, всичко приключи, всичко вече е свършило“. И това е до следващия път, когато отново пропишеш. Когато си казваш обратното: винаги така ще бъде. Борис Акунин в „Писателят и самоубийството“ казва, че пишещите хора трябва да бъдат третирани редом с, как да кажа, много опасната категория хора, защото те са много склонни към някакви по-екстремни постъпки. Рискова група, точно така, рискова група. Много от писателите, които са се самоубили, дори са осъждали самоубийството. Примерно Цветаева, като се самоубили Есенин и кой беше още, Собол май, тя казва: „Момчета, не трябва така, не трябва така, не трябва така!“. Но тя го казва, защото е била на крилете на вдъхновението. Няколко години след това увисва на пирона. Въпросът е, че това вдъхновение е нещо изключително и като дойде, ти наистина имаш усещането, че правиш велики неща. Не, не като резултат, аз като си чета нещата, винаги си казвам: „Не стават за нищо!“, или като видя нещо преди пет години написано: „Никога няма да напиша нещо такова!“. И е много е трудно да живееш в такива резки крайности, да можеш да балансираш крайностите – или е супер, или е много долу, за нищо не става, нищо не можеш… Затова е сборникът „Църква от сънища“, защото е храм някакъв, и то не толкова на въображението, а е опит за домогване до някоя истина. И ако в храма има някакво усещане за истина, за цялост, това пак е опит да се стигне до тая истина, която може би усещаш, с която може би сънят ти намигва, предлага, но ти отказваш да я видиш…

А можеш ли да я стигнеш?

Боян Крачолов: Не знам. Надали. Наистина не знам. Може и да може. Но пак казвам, Висоцки го е казал най-добре: „Меня сегодня муза посетила, немного посидела и ушла“. (При мен муза долетя, за кратко поседя и отлетя.) 

Как е при теб въпросът с музата, Митак?

Димитър Крумов: (Замисля се.) Ми как? Това ще е най-голямото клише, което ще кажа, но ако има някоя жена, към която имам нещо, и тогава, може да се каже, ми идва вдъхновението. Или не, и жената, но и колкото повече работа имам… Работата при мен отключва вдъхновението, това е факт. Това е като глада – апетитът идва с яденето. Колкото повече работа, повече текстове, да се концентрираш, да работиш… Няма муза тогава, то е нещо друго. Аз не знам какво е, но е нещо друго.

Боян Крачолов: Свръхконцентрация…

Димитър Крумов: И работа, работа, работа…

Много ли си зает? Ето, работиш тук в „Перото“, в доста постановки играеш… Как смогваш?

Димитър Крумов: Честно казано, сега съм предимно зает с кучето (смее се). Понеже си взех кученце и сега си го гледам…

Как му е името?

Димитър Крумов: Спайк, порода питбул. Като актьор, вярно, съм зает, но не съм от най-заетите актьори. Работя в „Перото“, Иван също. Почти всеки ден сме тук, по 8 часа бачкаме, то е чисто финансово, за пари. През останалото време, когато имаме представление, репетираме, когато идва нещо ново – репетираме. И надявам се, някой ден да мога само да играя.

А не ти ли е тегаво така, не те ли взривява това състояние – да ти се налага да работиш в „Перото“, а не само в театъра?

Димитър Крумов: Не. Много наши колеги, и то супер талантливи колеги, на които направо не можеш да им стъпиш на малкия пръст, както се казва, правят всякакви други неща, но не се занимават с актьорство. Аз не мога да го разбера това нещо и явно няма как да го разбера. Просто така се случва, че не работят това, което искат. И аз това не мога да си го обясня, това не го разбирам.

Как можеш да работиш не това, което искаш?

Димитър Крумов: Ами няма иначе как. В един момент като почукат на вратата ток, парно, вода, наем, храна, такива глупости… Не може да умреш от глад.

Тесен ли е пазарът за театър, Бояне? 

Боян Крачолов: Не знам. Може би.

Въпросът ми по-скоро е ти как се справяш? На свободна практика си, обикаляш нагоре-надолу, поставяш…

Боян Крачолов: Аз нямам нищо сигурно…

А склонен ли си на компромиси? За храната…

Боян Крачолов: Аз това съм го казвал неведнъж: ако трябва да правя компромиси с това нещо, с театъра, няма да се занимавам с него изобщо. Според мен това е по-добрият вариант, отколкото да правиш компромиси. Това е единственото нещо, в което наистина вярвам, което може би наистина усещам, и ако тръгна да се подигравам с него, по-добре да не го правя изобщо. Да съм чист пред себе си по някакъв начин, защото после ще ме изгризе дали усещане за вина, или нещо друго… Още мога да го казвам, още мога да го мисля това, още мога да го вярвам, нали. Това са плюсовете на младостта (смее се). Но наистина, как да кажа, тръгна ли да се подигравам с това… Друго нещо може да се намери, но това не искам да се пипа, това не искам да се осквернява…

Сакрална територия, така ли?

Боян Крачолов: Така би трябвало да бъде, защото иначе другото е много лесно. Компромис с качеството не знам дали бих могъл да си позволя, или по-скоро не толкова с качеството, колкото с нещо, в което вярвам и считам, че е нужно. Не мога, не мога, не мога!… В момента има такава някаква склонност, тенденция именно към това, към гонене на лесното, гонене на глупостите.

Димитър Крумов: Толкова пъти – Боян знае – докато бях в НАТФИЗ, исках да се махна. Дори сега си го мисля и продължавам да го мисля: че ако бях от тези актьори, които са заети, на които графикът им е пълен, просто в един момент бих изчезнал нанякъде, временно. Просто нужда някъде да отида и то е, защото някак съм разочарован…

От какво разочарован? Актьорлъка, НАТФИЗ, ситуацията тук?

Димитър Крумов: Не, НАТФИЗ не. Всъщност чак сега си дадох сметка, след като съм завършил преди три години, че академията си е супер. Аз преди казвах, не, академията не е на ниво, но сега според мен НАТФИЗ си е супер, дава много добро ниво, стига само ти да искаш да се обучаваш. Защото, знаете, има студенти, които не влизат в часове, ходят си, пият си бири, кефят се… Това тяхното е отделно. НАТФИЗ си е супер, по-скоро самата ситуация е кофти, която се развива като цяло в страната ни – спрямо културата, спрямо театъра, киното и т.н.

Боян Крачолов: Да бе, извинявам се много за това, което ще кажа, може би е много глупаво, но като изляза навън и като видя плакатите на всичките бозави филми, които излизат…

Те хваща рефлуксът…

Боян Крачолов: Има просто брутални неща, дали ще е за филми, дали ще е театър… Брутални!… Пак казвам: не искам да говоря против колегите, обаче…

Иване, ти? Говорихме точно за това противоречие, че ти се налага да се разпъваш къде ли не – работиш в „Перото“, ставаш-сядаш, сядаш-ставаш, в същото време актьорство – „Това НЕ Е Хамлет“, „Арабска нощ“, „Палата №6“. Как се съвместяват тия неща?

Иван Николов: За мен това е най-нормалният и най-естественият ход на нещата…

Нормален?! Митака се възмущава, Боян също…

Иван Николов: Няма как да бъде по друг начин, защото през моя живот аз съм предприел такива и такива действия и съм направил такива и такива избори, които са ме довели дотук. Следователно няма от какво да се възмущавам. Единственият ми проблем съм си аз понякога, когато не съм достатъчно концентриран. 

Боян Крачолов: Говорим повече за контекста, между другото…

Иван Николов: За контекста, добре. Доколкото знам, в цял свят контекстът е такъв, не мисля, че България прави някакво огромно изключение…

Боян Крачолов: В това, според мен, е проблемът. Извинявай, Иване, че те прекъсвам: аз също нямам проблем с тия неща, които така или иначе пъплят, но ако има много и от другото. А то няма много от другото, няма!…

Иван Николов: Ами да, ама нали знаеш правилото, че търсенето определя предлагането…

Боян Крачолов: То това правило скапва нещата, това правило е: който плаща, той поръчва музиката. Ама извинявай, братко, една Словения, която е малка държава, по-малка и от България, оттам идва Йерней Лоренци и ти пръска главата с нещата, които прави. Идва Лоренци и ти маха главата.

Иван Николов: Просто там се е пръкнал Лоренци, който си е казал: „Добре, може и да работя като барман две години, обаче ще правя тия неща, които аз искам да правя!“. Той в началото не е бил тоя Лоренци, бил е някой друг, преди ти да го гледаш, но е настоял на това, че ще стои в Словения и ще прави това, което иска да прави, и го е направил.

Боян Крачолов: Това е въпросът всъщност, това е въпросът…

Иван Николов: Така че ние се стараем да правим това, което искаме да правим, с всичките трудности, които са много и се изпречват пред нас…

Боян Крачолов: И се стремим да сме безкомпромисни.

Иван Николов: И дори да допускаме грешки, учим се от грешките си. Даже за някои грешки, които сме допуснали като по-млади, се радвам, че вече са допуснати, и се надявам да не ги повторим в бъдеще. Но аз искам да кажа за предишното, за което вие си говорехте: тук, в „Перото“, имаше едно събитие за преводна литература и някой каза, че на световен жаргон, на жаргона на издателите се казвало: „Лоша корица на книга е българска корица“ (смее се)…

Ама недей така, недей така! Веднага ще дам нещо контра: в Болоня, където е най-големият световен форум за детски книги, наскоро беше избрана млада българска илюстраторка за специално участие. Тъй че има го и едното, има го и другото.

Иван Николов: Именно, това е, което искам да кажа: че можем да се оплакваме от всичко, ако искаме да се оплакваме, обаче най-често оплакването никаква работа не върши, не носи нищо за това, което искаме да направим. Никога, абсолютно никога!

Боян Крачолов: Освен ако контекстът не събира у теб, не акумулира у теб някаква агресия. Ето, на това се разчита именно в „Това НЕ Е Хамлет“: бунтът там е предизвикан от тоя контекст, който е акумулирал у тях, актьорите, невъзможността да се срещнат с тия роли, с които искат да се срещнат. Но им се удава възможност и те избухват в това нещо. И ако той, контекстът, акумулира такава енергия, такова желание да стоиш във високото и да се изстреляш във високото, тогава е супер! Но оплакването само по себе си… По някакъв начин, ако колкото повече глупости виждаш, толкова повече да искаш да направиш нещо различно от тях, да имаш глад към високото – тогава да, тогава ОК.

Иван Николов: Оплакването винаги означава, че нещо друго е виновно за това, че на теб не ти се получава.

Бунт ли е „Това НЕ Е Хамлет“?

Иван Николов: Нашето малко бунтче (смее се).

Димитър Крумов: Нашето бебе. Всъщност това е нашето бебе.

Иван Николов: Нашето дете-представление. То е плод на нашите творчески усилия, едно бебе-представление.

Бебе-представление… Хубав финал, много ви благодаря, дано не съм ви измъчил.

Тримата: Не, не, нищо подобно. И ние ти благодарим!

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияХляб и вино
Следваща статия„Буревестникът“ и социализмът