Театрална балада за любовта и надеждата
Знаменателно е, че след 100 години два театъра възкресяват драмата на историческото семейство Каравелови. На сцената на Народния театър – „Седем нощи на Виола Каравелова“, в Театъра на армията – „Вик от историята“ за Екатерина Каравелова. В Пловдивския театър се играе „Нирвана“ на Константин Илиев. Драмата на това историческо семейство, в чиято съдба се проектира културната и обществена история на България, се е превърнала с времето в национална поетична митология. Тя ще се разнищва и интерпретира, докато имаме културна памет и душите на великите мъртви никога няма да намерят покой и забрава…
Екатерина Каравелова е най-ярко изявената фигура на общественичка в „женската“ ни история. Но в битността си на съпруга на министър-председателя Петко Каравелов тя забравя, че е жена и майка, за да се превърне в „единствения мъж“ в София по време на Съединението, както я нарича немският вестник „Кьолнише цайтунг“. – За бягство няма да ти потрябва! – отсича 25-годишната Катинка Каравелова и грабва юздите на файтона с четири коня, който чака минисътр-председателя, за да отиде до Александровска болница, където работи като самарянка. Желязната лейди на Българското съединение.
Но може би тъкмо на тази нейна отдаденост на обществено-политическите дела се дължи драстичното противоречие между „добротворната самарянка“ и „отровната родителка“. От „гранитната“ Екатерина до ридаещата Ниоба има само една крачка.
Замисляли ли сте се защо и двете ѝ дъщери имат толкова трагична съдба! Едната сама си отнема дарения от майка си живот – като отмъщение: Да я накажа, да я смажа под тежестта на едно угризение… Другата бяга в безсъзнателното като спасение… А майката се чувства предадена, защото дъщерите са се откъснали от властната ѝ сянка и искат да бъдат независими. Те са нейна собственост, тя иска да обсеби и контролира живота им изцяло. Тя наказва Лора за брака с Яворов по особено жесток и унизяващ достойнството на дъщеря си начин. И достойнството на поета също: „Съобщи ми се, че след венчавката те искали да дойдат у дома. Аз излязох от къщи и оставих само слугинята. Наредих да кажат на Лора, че от нея никога няма да се откажа, но никога няма да призная Яворов за мой зет“.
И двете сестри имат еднакво трагична съдба. Израснали в студения дом на вечно заетата Каравелова, гледани от чужди хора, те растат в тази крещящо липса на майчина топлота и обич. Ролите са сякаш разменени. Екатерина е „мъжът“ в семейството, докато бащата е по-топъл и любвеобилен. Но той си отива твърде рано и в душите на обожаваните от него дъщери зейва емоционална бездна. Не е случайно, че Лора избира квартирата на „Иван Шишман“ 29, откъдето се вижда гробът на баща ѝ…
Авторитарната майка неумолимо ръководи живота на дъщерите си. Лора изпраща в католически пансион, Виола в Русия в Елизаветинското училище. Но все по-далеч от дома, сякаш да се освободи от тях… – Кому пречех у дома! – пита се Лора непрекъснато, далеч в чужбина, когато изживява тежка депресия от загубата на баща си. Случайност ли е, че Екатерина се намесва трагично в личната съдба и на двете си дъщери, иска да ги изгради по свой образ и подобие, и сама ги тласка към фаталния изход. Там, където тя взема решения вместо тях, остава само прах и пепел…
„За тебе, за мене, за знамето, що завет ни остави – последното ще дам“ – кълне се Екатерина фанатично в името на партийните повели. Все повече този партиен фанатизъм не издържа пред трагичните съдби на двете дъщери. В евентуалния жених майката търси човек, който да бъде полезен за Демократическата партия и на него да прехвърли отговорността за децата си. На 15 октомври 1906 г., Петковден, когато решава съдбата на Лора, сърцето на майката пропуска само този стон: – Сине Ян, на теб оставям Лора и нашата чест.
„Тя игра фатална роля в съдбините и в живота на дъщерите си“ – повтаря пред съпругата си д-р Рашко Маджаров, юрист, близък братовчед, който израснал у Каравелови. Рашко много обичал Лора, имал просто култ към нея. Смятал я за извънредно умна – здрав, събуден ум…
Обяснимо е, че Лора е била дотолкова накърнена и сама в душевните си травми, за да изплаче пред Яворов – в някакъв самоунищожителен пароксизъм – дълбокото си отчаяние: „Аз бих се убила само за да я накажа, да я смажа подтежестта на едно угризение. Само тогава тя би разбрала много неща. – Колко ми е тежко, ако знаеш…“
„Ако не умираме един за друг, сме вече мъртви“ – тези думи на Лора от едно писмо до Яворов ми звучаха непрекъснато, без дъх от талантливата актриса Надя Керанова, шлифована в работилницата на „Сфумато“, в ролята на Виола в камерната пиеса „Седем нощи на Виола Каравелова“. Автор на текста и режисьор Боян Крачолов.
Сякаш Яворов бе там и разказваше за трагедията на сестрата на Лора, не по-малко трагична, но по различен начин… Всички щастливи си приличат, всеки е нещастен по своему. Не случайно чувах Яворов във всяка дума на Виола. Признавам, отидох с известни предубеждения и съмнения… Какво ли ще каже сега след толкова години и този потомък на Крачоловия род…
Дали ще може младият автор да изкупи родовата вина на Крачолови в лицето на Найден Найденов и Атанас Крачолов, които създават мита за „демоничната“ Лора и „лудата ѝ сестра“, без изобщо да са виждали Лора, затвърден и хиперболизиран после от племенницата Ганка Найденова още в първото издание на писмата на Лора през 1935 г.: „У нея има странна смесица от много женственост и много демоничност“ – пише племенницата още в началото на възхода си. И тръгва демоничният мит за Лора, която със смъртта си осъдила на смърт гениалния поет. Обяснимо е пристрастието на роднините, но не е справедливо.
Историята на Виола е известна и доста се преразказа и мултиплицира в печата. Историческите събития около атентата през 1925 г., когато човешкият живот няма стойност, също. Тук важното е как те са представени чрез съдбата на Виола. Това не е история. Историята се повтаря и никой не се е поучил от историята. Това е живото настояще. Предизвикателствата на автора към съвременността са толкова директни и с такава публицистична сила внушени от думите на Йосиф Хербст, че публиката моментално ги „отрази“ и реагира.
Виола е преживяла страдания, от които е трудно да излезеш жив. Омъжена „по сметка“ от майка си за богат наследник, тя претърпява крушение в брака си. По същото време трябва да преживее и самоубийството на Лора. Само година преди изчезването на Йосиф губи и детето си. На този момент би могло да се отдели повече внимание в драмата… И двете сестри са загубили дете. Лора – малкия Кирчо, когото обожава, Виола – сина си, който е на 12 години. Загубата на дете е едно от най-стресогенните събития. Загубата е опосредствана лична среща със смъртта. Настъпва дълбока депресия, завладяваща почти всички сфери на психичния живот – загуба на емоционален резонанс със света, снижение на подтиците за живот и смисъла на съществуване. Потисната е грижата за себе си. Мисълта е ангажирана почти изцяло от загубата, може да има и стеснение на съзнанието.
Аз бих искала да обърна внимание на няколко вътрешни драми, заложени в подтекста, които, макар и приглушено, звучат като взривни ядра, защото за пръв път се изричат гласно от сцената на Народния театър. Тези акценти, макар и неразвити, говорят за почтеността на автора в търсенето на историческата истина. В монолога на Виола не са спестени завихрилите се отново и със страшна сила съмнения за вината – вината на поета за смъртта на Лора, изказани сега през замъгленото съзнание на сестра ѝ: „Тя ли се уби, той ли я уби, не знам, но смърт, смърт, смърт…“
И другото обвинение – към властната и отровна родителка, отправено сега от по-голямата сестра: – Мамо, ти не си обичала! – този трагичен вопъл на Лора прозвуча и в изповедта на Виола – И нас не ни обичаше! Ние бяхме гледани от чужди хора… Цитирам по памет: Дори заради смъртта на Лора не се върна, остана в Русия по дипломатическите си дела. Върна се чак след пет месеца… Желязната лейди на Съединението!
Виола изплаква това, когато майка ѝ вместо обич и съпричастие към губещата разсъдъка си дъщеря, я заключва, наистина я заключва в дома си, за да не ходи тя по улиците и да я „излага“ с воплите си по изчезналия любим, а видната общественичка свободно да оправя „обществото“ и обществените отношения… Да не ходи Виола с портрета на съпруга си, да не повтаря до умопомрачение. „Къде е съпругът ми!? Виждали ли сте Йосиф Хербст!? Виждали ли сте съпруга ми?…“ – тези вопли прозвучаха в изпълнението на актрисата със страшна сила…
В думите на Виола косвено се разкрива и образът на Йосиф Хербст. В интерпретацията на личността му авторът се опира на известния текст на Тони Николов „Мастило и кръв“, публикуван на 15 юни 2023 г. Но един много важен факт, изнесен от Тони Николов, не е достатъчно акцентиран в текста, или не съм забелязала? „В досието на Хербст има един документ от 1927 г., две години след като е „безследно изчезнал“. От него става ясно, че продължават да следят Виола Каравелова-Хербст. Поставени са следните задачи: С кого се среща? Има ли връзка с нелегални и конспиративни среди? Кой дружи с нея?“
Ходят разни използвачи в дома ѝ, изнудват я за пари, дават ѝ празни надежди… Възползват се от нейния унес и неумираща надежда: тя никога няма да повярва, че Йосиф няма да се върне. И двете сестри са търсили в живота си личност като баща си. Виола го намира в смелия и дързък журналист, тя сякаш за втори път губи баща си и опората си в живота. Десет години Виола се люшка от отчаянието към надеждата в неизвестността, в която живее…
Направила, каквото могла, майката се опитва да я убеди, че той няма да се върне… Още по-жестока от обществото, отново се намесва, иска, настоява дъщеря ѝ да се осъзнае. Виола трябва се примири със съдбата си – както казва Ляпчев за Лора. Какво друго да направи майката? Да не се е раждала майка на този свят!…
Тези тъмни сенки около Виола неизбежно са засилвали нейното страдание. Години след изчезването на Йосиф призрачната сянка на Виола се мярка „кат бродница сънна в бездънна гора“ по тъмните софийските улици… Докато се превърне в легенда за отчаянието и надеждата…
Това, че пиесата е камерна, засилва усещането за абсолютната самота на Виола в нейното нещастие. Отново се намесва безмилостният аргумент: „Ти си луда!“ – отправян преди това и към Лора. И никой повече не вижда дори сянката на Виола, докато угасне забравена през 1934 г., затворена тайно в изолатор за психично болни, надзиравана от чужди… Майката е прекалено заета с високоотговорни държавни дела. Наема болногледачка и няма време да приласкае изтерзаната си дъщеря. Виола умира на 49 г. в пълно умопомрачение и бездънна самота.
Боян Крачолов не е спестил и побоищата и униженията на Петко Каравелов, на които е бил подложен в Черната джамия, и достойнството, с което той отрича този срамен факт пред пред западните журналисти: „В България това не се случва!“ – заявява бъдещият мин-председател. По негово завещание гробът му е в двора на същата църква, на гърба на олтара. По-късно там са пренесени и костите на Екатерина Каравелова.
Такъв потрес изпитвам сега, като виждам безграмотни разюздани младежи, кой знае от какво развеселени в днешната тъй тъжна действителност, да си правят селфита с изпитите бутилки върху костите на тези хора и дори не знаят кои са те… Какво кощунство! Докъде ще стигнем, като сме оперирани от национална памет!…
Мизансценът с одимените и изпотрошени прозорци и музиката имат почти мистично баладично внушение. Но защо красотата на актрисата е трябвало да бъде помрачена от таза бутафорна перука, уж наподобяваща Виола?… Достатъчен е проникновеният текст и синьо-лилавите очи на Виола, а публиката има достатъчно въображение… Благодарност за талантливата актриса, която успя да ни задържи без дъх като в хипноза, сама, в продължение на час и 20 минути с този труден монологичен текст, изпълнен с вътрешни диалози и дори с цитати от вестниците.
На 4 ноември публиката съпреживя едно културно събитие.
Днес, на 8 ноември, се навършват 140 години от рождението на Лора Каравелова.
