Начало Книги Традицията на университетската догма
Книги

Традицията на университетската догма

3232
Георги Каприев и Олег Георгиев, снимка Антоанета Дончева

Олег Георгиев, За началата на университетската интелектуална традиция,  Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2023 г.

Пред читателя е най-събраната, най-концентрираната книга на Олег Георгиев. Без никакво тематично разсейване, без екскурси, без търсене на подкрепа от авторитети, непряко ангажирани с темите на текста, той демонстрира здравословно авторско самочувствие и умение. За началата на университетската интелектуална традиция е и най-внушителната му книга, способна да предизвика продуктивно проясняване в умовете на академичната общност, както и на „академичната“ бюрокрация.

Олег Георгиев специално подчертава, че три от петте глави са публикувани като отделни студии. Първо, това няма никакво значение: публикуването на междинни резултати е най-нормалното нещо в науката. Второ обаче: събирането в сборник на вече публикувани статии има достатъчно сериозен смисъл; в последна сметка никой не е длъжен да преследва представянето на изследователски резултати във всевъзможни издания, да не говорим, че събрани, те създават контекстуална цялост, надхвърляща своите части. И трето: За началата на университетската интелектуална традиция не е никакъв сборник от статии. Това е плътна монография с единна теза, доказвана чрез case studies и изведена до заключаваща кулминация. Тя продължава и задълбочава търсенията на Олег Георгиев в досегашните му книги: всички те са посветени на археология на мисленето и познанието във формите на средновековната култура. Той никак обаче не е чужд и на проблемите на съвременната университетска образованост и съответните ѝ структури. Тяхното коментиране на фона на академичната традиция е кулминацията в този му текст.

* * *

Общият контекст и заедно с това отстояваната теза на книгата е формираната в средновековните университети академична интелектуална традиция, представена с отчитане на солидния спектър от актуализиращи я фактори: епистемни, цехово-институционални, исторически, политически, социални, културни и т.н. Четирите студии или „размишления“ отварят перспектива към начина на мислене на средновековните автори – един многозначещ залог и един нееднозначен предмет.

Вниманието е съвсем естествено концентрирано върху централно- и западноевропейската традиция. Никъде другаде през Средновековието не се появява университетска институция: нито в мисловната култура, характерна за Източната римска империя и за така наречения Byzantine commonwealth, нито в образователните пространства на ислямския свят. Университетът е специфично за западната култура индустриализиране на знанието и превръщане на науката във възпроизвеждащ се и нарастващ социален капитал. Това намира отражение в „цеховата“ структура на университетското, в квантифицирането на знанието, в разработените технологии за неговото транслиране, в унифицираното удостоверяване на усвоеното, в универсалната валидност на съответните лицензи.

* * *

Темата на първата глава е университетският диспут – гръбначен прешлен на преподаването в средновековните университети. Той е практическо прилагане на акумулираното знание и негово креативно разгръщане в ситуация, далечна от уюта. Досега изследователите са се насочвали главно към диспутите между магистрите, задължителна част от академичния им професионален ангажимент – от участието им в немалка степен е зависело продължаването на трудовите им договори. Олег Георгиев обръща обаче внимание на факта, че диспутът е форма, задължителна и за всички степени на университетската подготовка – той е длъжност и на студентите.

Съвременното мислене удобно пропуска положението, че университетът е създаден и е действал като корпорация на магистрите и студентите, което предполага споделеност и на отговорността, и на действеността. Олег Георгиев проследява както провеждането на disputatio ordinata: диспут по предварително зададена тема, осъществяван всяка седмица, така и disputatio de quodlibet. Disputationes quodlibetates се организират три или по-скоро два пъти годишно. Темите за тях не са известни преди началото на дискусиите, в които се спори по трудни и дори опасно-деликатни теми.

В тях за обсъждане се задават впрочем така наречените схоластически въпроси, предизвикващи веселие сред по-невежите ни съвременници. Такъв е въпросът, любим на Олег Георгиев, който даже даде заглавието на една от книгите му: „Колко дявола могат да стъпят на върха на една игла?“. Наложи ли се да преведа въпроса за горе споменатите веселяци, той гласи: „Имат ли веществена представеност интелигибелните субстанции?“. За същата компания подсказвам, че отговорът не е задължително отрицателен. Ако въпросът бъде поставен в строгата му дисциплинарна форма, магистърът или схоларът би го схванал твърде лесно. Зададен атрактивно обаче, и то в психически напрегнатата ситуация на диспута, питаният би могъл да се подведе да разсъждава за квадратурата на игления връх или за големината на дяволските табани, с което да стане за смях и да се провали. Артистичността е последното, което липсва на същински университетската култура. Университетският диспут, този колективен интелектуален подход, се определя от Олег Георгиев като „най-творческият принос на средновековния университет към европейското образование“.

Действително формирането на специфичен интелектуален етос и стил е базисен елемент и на съвременните университетски програми. Още Вилхелм фон Хумболт пояснява в своя проект за „модерния университет“ (от декември 1809 г.), че целта не е да се научи това или онова, а чрез ученето да се упражнява паметта, да се изостря ума, да се придаде правилност на способността за съждение, да се доведе до изтънченост нравственото чувство. Целта е да се вкара в действие изграждането на просветен човек и гражданин чрез определено формиране на убежденията и на характера, да се генерира „ясно осъзнато, определено и решително поведение“. През 60-те години на ХХ век се осъществява нова реформа на немските университети, един от чиито идеолози е Карл Ясперс, който не отстъпва от Хумболтовите норми. Юрген Хабермас го критикува, но не за друго, а че се опира на външни, а не на иманентни критерии. С основоположната си теза Хабермас слага акцента върху вътрешната взаимовръзка на университетските учителни процеси с „репродуктивните функции на жизнения свят“. След 60-те години той разбира под това преди всичко връзките с културата като цяло, с общите социализационни процеси, с продължаващото формиране на традиции, с просвещаването на политическата общественост. Тежестта пада следователно върху формиращата, културно-комуникативна и публична функция: социализацията, културната комуникация (с която чрез традицията се препредава културното наследство), публичната дискусия, която трябва да налага дискусионните модели на публичното действие. Решаващо в тази връзка е положението, че университетското образование не е просто професионално обучение, а съвместен научен живот на една общност. То е приобщаване към света на знанията, емоционална съпричастност и съпреживяване на търсенето на истината. Става дума за човешки контакт, зависещ от наличието и качеството на диалога и личностното присъствие. Личното общение между преподаватели и студенти образува интелектуалната общност, дома на знанието, фиксират Пепка и Цочо Бояджиеви.

* * *

Следващите три части от монографията представляват прецизни сондажи в ядрата на университетската интелектуалност през Средновековието. Втората глава тълкува Distinctio XXXIX в Ordinatio-то на Уилям Окам, имаща за начало питането: „Може ли Бог да знае повече, отколкото знае“. Тази тема е в пряка връзка с първата. Чрез нея се представят процесът и резултатът от участието в споменатите дискусии. Поставя се въпросът за възможността за обосноваване на теория за „обективните“ или „вечните“ истини чрез пропозиции, формирани от човешкия разум. Пита се за статута на наличното в ума.

Третият текст поставя въпроса за новите, специфично университетските инструменти за четенето и тълкуването на древните автори – за удържането на традицията и за нейните иновативни трансформации. Прави се чрез промислянето на съдбата на един конкретен термин: циркумстанциите, чрез които се търси прецизиране и усъвършенстване на интерпретационните стратегии.

Четвъртото размишление подхваща тълкуването на термин, съществен в етиката на Алберт Велики и Тома от Аквино: понятието prudentia. Олег Георгиев задълбочава тема, налична и в предните му монографии. Той изследва начините за налагане на етическите универсалии в практическия живот: прилагането на магистралните правила в конкретни ситуации по правилен начин. Тъкмо prudentia се разчита като медиатора, заложен да определя обхвата на добродетелите и да формира определен тип поведение, когато непосредствено трябва да се отговаря на въпроса за правилното действие.

* * *

Петата глава поставя от този хоризонт питането за характера и състоянието на днешните университети и за бъдещето на академичната традиция, лице в лице с опитите за радикалната ѝ промяна, сиреч за нейната отмяна. Изследват се мотивите за покушенията срещу нея и се предупреждава за евентуалните резултати от техния успех. Залогът е устояването или изоставянето на интелектуализма като водещ елемент както на средновековния университет, така и на съвременните академични структури в тяхната културо-формираща дейност. (Волфганг Клуксен например упорито отстояваше тезата, че Европа е там, където има конитунитет на университетската традиция и съответната ѝ институция.)

Превземането на територията на собствено университетското от страна на политическото, строено под лозунги на т.нар. политическа коректност, като например „позитивната“ дискриминация, безостатъчното обвързване единствено с нуждите и модите на настоящия момент и подобните им, води, установява Олег Георгиев, до деградация на академичната традиция. Става дума за процеси, тръгнали още от 60-те години на предния век и задълбочаващи се в най-ново време. Един симптом, и то само един от многото, са ескалиращите призиви за обвързване на университета с бизнеса.

Не е лошо в този контекст да бъде напомнен индексът на Бъкстън, формулиран от математика Джон Бъкстън от Университета в Уорик преди почти 50 години. Казано най-общо, индексът е мярка за това колко далеч в бъдещето гледа дадена организация или личност при планиране на действията си. Дължината на този период в години дава стойността на индекса на Бъкстън. За кварталната бакалия това са три месеца, за политическите формирования – четири-пет, за най-големите фирми – между пет и десет. Бъкстън изчислява планирането в университета, отговарящ на понятието си, на петдесет години. Добре е този индекс да бъде иман на ум при говоренето за съвместна работа между университети и индустрия, настоява математикът Едгар Дейкстра през 1986 г. Той обръща внимание и на това, че целта на индустрията е правенето на пари, при което конкретният продукт има вторично значение. Някакво сериозно взаимодействие между бизнес и наука не би трябвало да се очаква. Опитът да се разбере, обясни и оправдае съществуването на университета от финансова гледна точка е нездрав, добавя математикът Иван Ланджев през 2004 г. Сериозна симбиоза не е възможна, университетът не може да обслужва пряко бизнеса. Това трябва да е ясно на всеки, имащ поне здрав разум. Воплите за такава – диктувана от политиката и бизнеса – „симбиоза“ имат всъщност съвсем друг мотив.

Атаката е срещу интелектуализма и неговата автономия във формата на академична институция. Олег Георгиев са застъпва за съхраняването на университетската догма (по термина на Робърт Найсбът) и произтичащите от нея канони. Догмата, за която става дума е знанието в неговия същински смисъл и неговата градивност. Тук следва да се напомни, че през 1946 г. в Женева, пред международния конгрес, поставящ пред най-мощните европейски умове въпроса за бъдещето на разрушена Европа, Карл Ясперс посочва три задължителни критерия на собствено европейското: история, свобода, наука – Wissenschaft, специфичната особеност за натрупване, възпроизводство и производство на научно знание. Опитите за отстраняване на интелектуализма като първи критерий за съхраняването, наличието и обновяването на кадемичното знание са несъзнавана или – много по-скоро – добре калкулирана война срещу фундаментите на европейската култура. Олег Георгиев се опълчва срещу деградирането на академичната догма – както в общосветовен план, така и в българската ситуация. Залогът е висок: става дума за съхраняване на европейското, на неговата традиция и произвеждания от нея смисъл, който впрочем прави изобщо възможен разговора за единно човечество с неговата история.

Слово, произнесено при премиерата на книгата в ректората на СУ „Св. Климент Охридски“ на 27 юни 2023 г.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Свързани статии

Още от автора