В продължение на десетилетия концепцията на американския мислител от японски произход Франсис Фукуяма за „края на историята“ се свързваше с приключването на епоха, белязана от доминирането на либералдемократичния модел над алтернативните идеологически системи. На 8 септември тази година британското издателство „Profile Books“ („Профайл Букс“) публикува политическите мемоари на Фукуяма, озаглавени „В царството на последния човек“ (In the Realm of the Last Man), в които той прави равносметка на своя интелектуален път и анализира събитията, подтикнали го да напусне кръговете на неоконсерваторите. В интервю за в. „Гардиън“ авторът споделя, че сред водещите подбуди за написването на книгата е стремежът му да разясни недвусмислено идеите, залегнали в емблематичната му статия от 1989 г. „Краят на историята?“.
Впоследствие тази статия прераства в монографията „Краят на историята и последният човек“. Днес Фукуяма отчита, че заглавието е допринесло значително за нейния успех, но същевременно посочва, че в продължение на почти четири десетилетия фразата е била погрешно тълкувана като предсказание за край на войните и конфликтите и за глобален триумф на американския модел. В действителност централният му аргумент се основава на убеждението, че към онзи момент либералната демокрация представлява политическата система, която притежава най-голям потенциал да осигури свобода и равенство. Въпреки това неговите констатации днес отчитат, че китайският модел остава най-сериозният конкурент на либералната демокрация. В контекста на непрекъснатото преосмисляне на своите тези авторът заявява: „Готов съм да призная грешката си, ако през следващото поколение Китай докаже, че предлага по-успешен и универсално приложим модел, който отговаря по-добре на човешките потребности“.
Възходът на движението MAGA
В мемоарите си авторът вдъхва нов живот на ницшеанската концепция за „последния човек“. С този термин той описва индивида, който съществува в стабилно и материално обезпечено общество, но е лишен от конфликти, признание и висша цел. Чрез тази теоретична рамка Фукуяма интерпретира ескалацията на националистическия популизъм и възхода на движението MAGA. Той посочва, че голяма част от поддръжниците на Доналд Тръмп са мотивирани от усещането, че либералните елити не им оказват нужното уважение, което допринася за неговия политически успех.
В глава, озаглавена „За промяната на възгледите“, Фукуяма аргументира дистанцирането си от десния политически спектър. В миналото той работи в администрациите на Роналд Рейгън и Джордж Буш-старши и е близък до кръговете на неоконсерваторите, подкрепили инвазията в Ирак през 2003 г. Още през февруари 2004 г. обаче той публично оттегля подкрепата си за войната в Ирак. Ученият споделя, че именно тази война и последвалата глобална финансова криза от 2008 г. са го подтикнали да ревизира възгледите си за военната мощ и нерегулираните пазари. Това закономерно води до преоценка на фундаменталната роля на държавата и нейните институции.
В публикация на своя сайт (в платформата „Субстак“, 9 септември 2026 г.) Фукуяма разказва предисторията на прочутата си статия: „Написах „Краят на историята?“ през зимата на 1988–1989 г., докато гостувах на родителите на съпругата си в Лас Вегас. По това време се подготвях за лекция в Чикагския университет, организирана от Алън Блум, Натан Тарков и Комитета за социална мисъл. По природа Блум беше песимист относно способността на либерално-демократичните западни общества да се защитят, поради което общото заглавие на лекционния курс бе „Упадъкът на Запада“. Казах на Блум, че с удоволствие ще се включа, но моят поглед върху световните събития ще бъде значително по-оптимистичен. Той прие без възражения и аз изнесох лекцията си още преди падането на Берлинската стена. Скоро след това бившият австралийски посланик Оуен Харис, който тогава пое поста главен редактор на списание „National Interest“, ме попита по време на обяд в хотел „Бевърли Хилс“ дали имам готов материал за публикуване. Разказах му за лекцията си и той обеща да отпечата писмения ѝ вариант, което и стана през лятото на 1989 г.“.
Десетилетия по-късно популярността на Фукуяма достига огромни мащаби, предизвиквайки широк спектър от полярни реакции – от възторжени похвали до остри критики и ирония. В тази връзка Джонатан Фридланд отбелязва във в. „Гардиън“ (2 септември тази година), че статията „носи на автора си международна известност и го утвърждава като водещ политолог, философ и анализатор в областта на външната политика и политическата икономия. Неговите съвети се търсят от правителства и управителни съвети по целия свят – от корпорацията „Форд“ до шатрата на либийския диктатор Муамар Кадафи“.
От своя страна Иван Кръстев („Файненшъл Таймс“, 2 септември 2026 г.) посочва, че тези мемоари не съдържат никаква сантименталност, а са по-скоро историята на едно интелектуално пътешествие. Макар страниците, посветени на неговото семейство и на живота му като американец от японски произход в годините след Втората световна война, да са от съществено значение за разбирането на източниците на неговия либерализъм, книгата проследява и чувствителността на мислителя към крехкостта на либерализма. Кръстев допълва, че докато, от една страна, Америка открива пред семейството му възможността да преследва своето щастие, от друга страна, „същата тази Америка лишава от основни права някои от гражданите си, когато се почувства атакувана и уязвима“.
Кръстев отбелязва още: „През 1974 г., току-що завършил университета Корнел и поел по пътя на сравнителното литературознание, Фукуяма прекарва няколко месеца в Париж, където учи при изтъкнатите френски теоретици на епохата – Ролан Барт, Жак Дерида и техните кръгове. Като ученик на Алън Блум Фукуяма е формиран интелектуално в традицията на класическата политическа философия, затова е и толкова разтърсен от срещата си с основателите на постмодернизма. Наученото от него в този сблъсък с френската теория е обобщено в разговора му с литературоведката Юлия Кръстева, която го уверява, че „Сталин все пак е имал известно право“. Париж му показва какъв не иска да бъде. Той бяга презглава от постструктурализма (без някога да се обърне назад) към корпорация „Ранд“ и изследванията в областта на сигурността, убеден, че в епохата на гарантираното взаимно унищожение стратегически анализатори като твърдоглавия реалист Алберт Волщетер са сред малцината здравомислещи“.
Фукуяма се превръща в знаменитост едва 36-годишен „благодарение на една книга, която малцина са чели, мнозина са прочели погрешно, но която всички коментират“, посочва още Иван Кръстев. По думите му съдбата на монографията е предопределена от нейното заглавие, тъй като, „докато нейният автор се интересува от съдбата на последния човек, всички останали спорят за края на историята“. Така онази половина от заглавието, която остава пренебрегната, се оказва всъщност истински важната. Политологът разяснява, че Фукуяма заимства понятието за „последния човек“ от Фридрих Ницше, за да изрази тревогата си за това „какво либералната демокрация може да причини на човешкия дух, след като триумфира“. Известността му обаче се дължи именно на посланието за „края на историята“, като авторът се справя умело с тази внезапна слава, „пренебрегвайки я, за да я превърне в източник на интелектуална независимост“.
Според Кръстев най-драматичните страници от мемоарите описват отчуждението на учения от неоконсервативните среди по време на войната в Ирак. Макар аргументите му да са изложени още в книгата му „Америка на кръстопът“ (2006 г.), тук той ясно заявява, че „да бъдеш либерал за него означава правото на несъгласие в собствения ти кръг, а не противопоставяне на опонентите“. И „докато новопокръстените критици на войната си задават въпроса какво се обърка, той се пита в какво сгрешихме самите ние“.
В този смисъл Кръстев предлага „В царството на последния човек“ да се чете не толкова като лични мемоари, а по-скоро като „вътрешен монолог на либерализма от времето след Студената война“. Докато критиците все още интерпретират „края на историята“ като триумфалистки прочит за победата на Запада, Фукуяма припомня, че американският дух на времето в края на 80-те години на миналия век е доминиран от усещането за упадък, а не за триумф. Като доказателство политологът посочва, че интелектуален бестселър през онези години е книгата на Пол Кенеди „Възход и падение на великите сили“, явяваща се „анатомия на имперското пренапрягане“. На този фон оптимизмът на Фукуяма е бил позиция на малцинството, тъй като „никъде другаде песимизмът не е бил по-широко разпространен, отколкото в неоконсервативните среди, към които по това време той принадлежи“.
Според изследователя Хусейн ал-Уадаи централната теза на Фукуяма е, че човечеството вече не разполага с идеологическа алтернатива, способна да се конкурира с либералната демокрация. Основните системи, които оспорват този модел в миналото – комунизмът и фашизмът – претърпяват исторически крах. Същевременно съвременните алтернативи, идващи от Китай, Русия или ислямския свят, са незавършени, локално ограничени и неспособни да предложат глобален модел за развитие. Следователно всеки бъдещ конфликт на идеи ще се сведе до борбата за практическото реализиране на либералната демокрация, към чиито принципи се стремят всички държави.
Ал-Уадаи припомня, че според тази концепция светът се разделя на две основни групи. Първата от тях е тази на „постисторията“, тя обхваща либерално-демократичните капиталистически държави, които са преодолели традиционните исторически конфликти. В тези общества държавните приоритети и дебати вече се ограничават единствено до икономическия растеж, технологичния напредък и материалното благоденствие на гражданите.
Традиционните конфликти
„Държавите от историческия свят“ са обществата, които все още са в плен на традиционните конфликти, войни и спорове – явление, особено характерно за страните от Близкия изток и Африка. Те все още не са преодолели историческия етап от развитието си и не са преминали към изграждането на либерално-демократична държавност, която по своята същност разрешава фундаменталния човешки стремеж към признание и гарантира свобода и равенство за всички.
Тази концепция на Фукуяма бе подложена на редица сериозни изпитания, най-вече с възхода на крайната десница в Европа и избирането на Доналд Тръмп за президент в САЩ. Въпреки това авторът продължава да отстоява нейната валидност. Същевременно, макар да е непоколебим в ядрото на своята теория, той внася някои нюанси и промени. Самият Фукуяма подчертава, че тези уточнения са залегнали още в фундаменталния му труд „Краят на историята и последният човек“, където изрично се посочва, че краят на историята не означава автоматично прекратяване на конфликтите, а може дори да катализира появата на нови сблъсъци, специфични за епохата на „последния човек“.
Според Фукуяма светът на „последния човек“ крие риск от монотонност, която парадоксално може да генерира нови конфликти. Основен източник на напрежение в тази реалност е трансформацията на политическите искания: преходът от стремеж към „равноправно признание“ (изотимия) към претенции за „неравноправно признание“ (мегалотимия). Причината за това е, че всяка малцинствена група в света на последния човек не изисква вече само равноправно признаване, а нещо повече. Докато руско-френският мислител Александър Кожев поставя акцент върху универсалното и равноправно признаване, съвременните малцинствени и социални групи вече изискват признаване на тяхната изключителност или превъзходство. Така например белите националистически движения настояват за признаване на тяхното историческо превъзходство като създатели на научната революция и концепцията за правата на човека. Обратно, чернокожите и други исторически потискани малцинства изискват специфично признание въз основа на понесените травми от робството и расовата дискриминация. Същевременно общностите на мюсюлманските имигранти формулират своите претенции на базата на убеждението, че представляват цивилизация с по-висш морален порядък. По този начин натрупването на разнородни искания за мегалотимия подкопава стабилността и внася дълбоко неспокойствие в глобалния ред на „последния човек“.
Идеята за „последния човек“
В своя подробен анализ за книгата и за нейния автор, публикуван в „Ню Йорк Таймс“ (31 август 2026 г.), Дженифър Салай отбелязва, че масовото възприемане на „края на историята“ се различава от действителните намерения на Фукуяма, като същевременно напълно се пренебрегва концепцията за „последния човек“. Според нея политологът никога не е твърдял, че в бъдеще няма да настъпят значими събития. Вместо това той разглежда историята „в нейния най-висш и концептуален смисъл“. Салай посочва още, че провокативната фраза „край на историята“ „всъщност не е негова, тъй като той я заимства от Александър Кожев, автора на прочутия коментар към Хегел“. Тя допълва, че „Фукуяма определя либералната демокрация като крайна цел, доколкото в идеалния си вид тя вече не подлежи на по-нататъшно усъвършенстване (след като всички фундаментални въпроси са били действително решени)“ – и именно в този контекст историята е приключила.
Що се отнася до концепцията за „последния човек“, Салай посочва, че наред с оптимизма за „края на историята“ „книгата на Фукуяма съдържа и една мрачна противоположна теза“. Ученият се опасява, че „разпространението на либералната демокрация може да доведе до появата на „последния човек“ – понятие, с което Ницше описва деградиралия и разглезен човек, отказал се от риска и амбицията в името на комфорта и сигурността. В последните пет глави от книгата, които по думите на Салай „никой не си е направил труда да прочете или запомни“, Фукуяма предсказва, че именно скуката и тревогата ще разпалят гняв срещу институциите. Според статията в „Ню Йорк Таймс“ това пророчество вече е факт, доколкото „след повече от три десетилетия тревогата и гневът се разпространяват навсякъде“. Новите биографични разкрития обаче показват еволюция в мисленето на Фукуяма: въпреки че някога се е подигравал на „многото повърхностни критици“, които не са чели книгата му докрай, днес той чистосърдечно признава, че не е очаквал „светът на последния човек“ да придобие сегашния си облик.
В последните страници на книгата се споменава мимолетно Доналд Тръмп, тогавашен магнат в сферата на недвижимите имоти в Ню Йорк. Фукуяма пише, че „Тръмп е един от онези, чиито амбиции могат да бъдат задоволени от либералната демокрация чрез пазарната икономика; вместо да се превърнат в деспотични владетели и тирани, те могат да станат изключително богати“. Впоследствие обаче той коментира този свой цитат с думите: „Не знаех, че огромното богатство ще бъде недостатъчно за него“.
Тези забележителни мемоари хвърлят светлина върху интелектуалното, социалното и личностното развитие на Франсис Фукуяма – един от най-влиятелните съвременни мислители и автор на емблематичния за политическата философия труд „Краят на историята и последният човек“.
