1
611

Тъмната страна според Финчър

1m

„Не казвай сбогом”, десетият пълнометражен игрален филм на Дейвид Финчър, се връща към игровата непредвидимост на фабулата от времето на „Играта” и „Боен клуб”.

На първо време десетият пълнометражен игрален филм на Дейвид Финчър може да свидетелства за две неща: американският режисьор е страстен привърженик на подробностите и детайлите винаги са от значение в неговия киносвят, от една страна; въпреки идентичния почерк и вече разпознаваемата естетика, някои истории все пак му се получават по-добре – от друга. Личните ми предпочитания клонят към „Играта”, „Боен клуб”, „Паник стая”, „Странният случай с Бенджамин Бътън”, „Момичето с татуирания дракон”. Към групата се присъединява и новият „Не казвай сбогом”. Един поглед към селекцията е достатъчен („Бенджамин Бътън” сам по себе си е уникален случай) да открием пристрастие към трилъра, заплетената интрига, разплитането на загадки и неизчерпаемото му любопитство към корените и движещите сили на човешкото поведение, най-вече в състояние на криза.

Новият филм на Дейвид Финчър разказва как Ник Дън открива липсата на съпругата си Ейми… и изпитва облекчение. Полицията поема разследването и стъпка по стъпка достига до обичайното (поне за киното) заключение, че съпругът е виновен за изчезването на жена си. Очакваме всеки момент да се появи и труп… Е, дотук всичко звучи в рамките на американския трилър-стандарт. Но… паралелно с озадачаването на Ник и разследването на полицията, дневникът на Ейми ни дава възможност да чуем какво мисли тя по въпроса, а реминисценции ни представят връзката между Ник и Ейми от романтичното начало до драматичния обрат. Това също не е абсолютно оригинална идея, но постепенно променя перспективата, а след нея идва третият пласт – на  общественото мнение, което в Америка е всесилно и както сме чували, не рядко  се оказва едновременно свидетел, прокурор и съдия по „делото”.

3m

Начинът, по който „заинтересуваното” общество моделира и предопределя реакциите на персонажите, го превръща в самостоятелно действащо лице в драмата на семейство Дън. Финчър обаче не спира дотук. Представяйки недостатъците и тъмните страни на двамата съпрузи, той ни въвлича на едно четвърто ниво, където отвъд всякакви морални дилеми и етически предписания властва онзи принцип на „търкулило се гърнето и си намерило похлупак”, който привнася неочаквана нотка черен (почти) хумор, абсолютно неексплоатиран в подобен род психотрилъри.

Дейвид Финчър винаги е в състояние да ни изненада, било то с избора на тема, с организация на интригата, с посланието или с нестандартния финал. Потегляйки по стъпките на определен жанр, докато пътуваме в компанията на неговите киноистории, никога не можем да сме абсолютно сигурни къде ще пристигнем. В този смисъл „Не казвай сбогом” се връща към игровата непредвидимост на фабулата от времето на „Играта” и „Боен клуб”, като при това показва всички признаци на съспенс и кримиформатиране, характерни за трилърите, които са му специалитет.

Няма да е преувеличено, ако постановим, че светът според Финчър и персонажите, които го населяват, винаги са решени в мрачни краски. Здравословен скептицизъм сред алиенацията на модерното общество или самоунищожителна мизантропия а ла Тайлър Дърдън? Факт е, че режисьорът системно ни подтиква да се съмняваме в мотивите на своите (анти)герои и в ценностната система на обществото, в което живеем. В някои случаи се доближаваме до „черното” на film noir, но през повечето време усещането за мрак и заплаха се излъчва от самите участници в интригата, били те престъпници („Паник стая”) или редови граждани, какъвто е случаят в „Не казвай сбогом”.

Понякога Дейвид Финчър до такава степен се залисва в изследване на въздействието на социалния контекст върху поведението на индивида, че забравя да движи интригата, но последният му филм определено не страда от подобно усещане за протяжност, въпреки екранната си продължителност от 145 минути. Разказът на няколко нива и честата смяна на настроението не само поощряват разгръщането на интригата и предпоставят нейните обрати, но дават възможност на зрителя системно да излиза от зоната на трилъра и да хвърля по един „отстранен” поглед към хода на действието, както го прави самият режисьор.

m5

Освен в натрупването на детайли и поддържането на интригата, Финчър е специалист и в намирането на точните актьори за своите филми. Бен Афлек (който с напредване на годините стои все по-достоверно на екрана) е перфектният избор за ролята на Ник Дън, излъчващ неопределима пропорция паника и уморено примирение. Истинската звезда на филма обаче е Розамунд Пайк, едновременно мистериозна, уязвима и  обезпокоителна. Двамата създават въздействаща амалгама от привличане и отблъскване, която дърпа конците на целия филм.

„Не казвай сбогом” прилича на грижливо опакован подарък-пъзел, разкриващ се пред публиката сантиметър по сантиметър, и въпреки че много често сме на прав път да отгатнем какво точно се крие под опаковката, до последно не можем да сме сигурни как изглежда цялото. Филмът нарушава жанровите правила и превключва между различни нива на историята, което определено обогатява фабулата и със сигурност удовлетворява потребността на публиката от интелектуална тръпка, както Дейвид Финчър чудесно го умее.