0
3700

Чаках историята да ме намери

С режисьора на едноименния филм по романа на Милен Русков „Възвишение“ разговаря Катя Атанасова.

Дни след премиерата на филма, след първите отзиви – почти всички много добри, някои дори екзалтирани, след чудесния прием от страна на публиката, разговаряме с Виктор за създаването на филма, за трудностите и радостите, за българското кино

Първо да те попитам как се чувстваш след премиерата?

Голяма дандания. Голяма суета. Малко ми дойде в повече, да ти кажа…

Суетата май е неизбежна в света на киното…

Една премиера е и емоционално натоварване. То беше поредица от случки. Започнахме от Котел. Беше страхотно. Там хора не знам откога не са виждали кино. Постарахме се, оборудвахме читалището с голям екран, с хубав звук, тъй както трябва да е. Всъщност беше страшна лудница. Залата беше пълна още от 5 часа, а филмът беше обявен от 6. Казах си: „Майко мила, тия хора, с този дълъг филм, те ще се побъркат“. Цялата зала беше пълна и отстрани – правостоящи. Много хора не можаха да влязат. Решихме да пуснем още една прожекция. Казвам им: „Ще има още една прожекция“. Притеснявахме се за тези, които са прави, това е много време. Да заповядат в 9 часа. Никой не мръдна.
Много бурни, живи реакции. По целия диапазон на емоцията. Във филма има няколко сцени, които пряко касаят Котел. И когато накрая става ясно, че Асенчо е направил белята, отзад един полицай, който гледал прав, местен човек, от Котел, казал: „А, ами те всички от Жеравна са така…“

То това си е малко като „Многострадална Геновева“ положение…

Да, аз тогава разбрах, че този спор между Котел и Жеравна си е сериозна работа.
След Котел направихме прожекции във Варна, в Бургас и Пловдив.
Навсякъде мина много емоционално. И се радвам, че беше така, защото аз се опитах да изнеса филма и на емоционална вълна, и се радвам, че това се усеща от зрителите. Има и смях, има и сълзи… Така че по някакъв начин се чувствам удовлетворен. За мен филмът, освен работа, беше и емоционално преживяване. От идеята до финала. А след това нашите емоции трябва да успеят да стигнат до зрителите. Това е, което прави нещата успешни.

Как ти хрумна идеята да „посегнеш“ на „Възвишение“? Това е сложен, труден роман, работещ на много нива, въпреки интригуващия сюжет, роман със специфичен език. Много харесван – и от публиката, и от критиката.

Аз не съм човек, който ще започне да съчинява история, да я измисля. Просто чаках историята да ме намери и когато прочетох книгата на Милен Русков, разбрах, че това е нещо изключително мое. Не коментирам книгата като успех и като литературно събитие, а това, че много бързо се идентифицирах с героя и всички негови размишления. Неговите драми станаха и мои. Аз разсъждавам по някакъв сходен начин – ако щеш хаотично, ако щеш емоционално… И това ме накара да се замисля може ли от тази история във „Възвишение“ да стане филм.

В началото бях силно разколебан дали може да се случи, дали аз мога да го направя. Споделях с близки, с хора, които ценя, разговаряхме. И те казаха: „Да, да, ти си човекът, който трябва да го направи“. И още: за мен беше важна тази свързаност с героя, идеите на книгата ми бяха важни.

 

Има едно трайно формирано отношение към националните митове, особено към митовете на Възраждането. Има особена пристрастеност към тях – независимо дали са по-скоро митологизирани сюжети, или са реални случки и събития. Има го и раздвоението между прочита на един Вазов, например, и на Захари Стоянов. Как подходи ти към националния мит, с каква нагласа?

Гледната точка в романа разбива на пух и прах митологията за това какво се е случило и какви са били тези хора. Най-важното е, че в него тези хора са живи, няма клишета, щампи, няма идеологически структурирани герои. И това е много важно. В тази история Димитър Общи е по-важен от Левски и това е тотално преобръщане на разбирането и знанието за тези времена.
Знаеш ли, беше много интересно. В началото тръгнах да чета документи. Не защото не вярвах на Милен, но имах съзнание за условността, която е присъща на литературно произведение. Чел съм доста Захари Стоянов, чел съм „Видрица“, но тръгнах да търся и по-апокрифни, по-неизвестни, непопулярни неща. И стигнах до извода, че до началото на миналия век все още има живи свидетели, които помнят и могат да разкажат. А после историци, тълкуватели се опитват да структурират, да обобщят. Видях обаче как започват и да подменят. Историята се интерпретира във връзка със събития след Първата световна война, след Октомврийската революция, т.е така, че да обслужва идеологията.
Дадох си сметка, че е дошло време да погледнем към тези събития отново. Със свободен поглед, без историческо категоризиране. И се радвам, че книгата на Милен Русков дава добър повод за това. Аз не вярвам, че Димитър Общи е това, което ние сме учили и чели за него. Да, той всъщност е бил един доста неприятен човек, силова личност, но е увлякъл доста хора. И неговите действия са реакция на неуправляемото разрастване на организацията, създадена от Левски. Тя става огромна и трудно управляема. Започва да се повлиява от междуличностни отношения, от спорове – кой да е централният човек, къде да е центърът – в Етрополе ли, в Орхание ли, в Извор ли…
И освен тези междуособици, във времето, когато целта е да се съберат средства за оръжие и да въставаме, се оказва, че българите пари не дават. И Общи какво прави: щом човекът не дава пари – отива и му пали къщата.
И аз си задавам въпроса дали, ако не се беше случил обирът на пощата в Арабаконак, тази огромна организация нямаше да се саморазпадне след няколко месеца, да се изяде отвътре. Самият Левски се е опитвал в един момент силово да задържи нещата, но има естествени закони… И човешката природа е неравна, двулична…
В крайна сметка на бесилото не увисва само Левски. Малко преди това увисва и Димитър Общи. Искам да кажа, че истината не е еднозначна, тя е някъде помежду. И това, което прави Милен в романа си, е да съчетае така факти и измислица, че да звучат достоверно като дух… като възможност.
И това е, което ме накара да започна „Възвишение“.

И това е голяма крачка. Много смела, бих казала. Освен това едно е книга, друго е филм. Киното е по-масовото изкуство при всички случаи и има риск да се провалиш там, където книгата успява. Разкажи за най-трудното и най-лесното в работата по филма. Ясно е, че целият процес по правенето на един филм е тежък, но със сигурност е имало неща, които са били особено трудни, и други, които просто са те радвали?

Усещах, че се захващам с нещо, което е трудно. В такива случаи има хора, които ти помагат, и такива, които ти пречат. Много неща пречеха. Като се започне с финансирането. Бюджетът на един филм – това са възможности. А възможностите за режисьора са много важни. В случая възможността да снимам хронологично, да снимам на местата, на които се случват събитията в романа… Може да звучи малко като каприз, но аз го усещам като важно за духа, емоционалността, енергията. Имаше и процедура по обжалване на сесии, дела, ние чакахме, чакахме. Всичко това остави горчив вкус.
В киното го има и това – когато искаш да направиш един филм, а нещата твърде много се проточват, ти започваш да губиш енергията, желанието. И мен ме беше страх, че тези административни перипетии ще бъдат голяма заплаха за филма ни. Ти си готов, актьорите също и не знаеш дали ще почнеш да снимаш… За мен бремето дали ще се справим с този бюджет тегнеше непрестанно. Имаше я опасността това, което искаш да се случи, да не се случи, както трябва, да бъде осакатено от липсата на средства. А и дори да ги има – кога ще дойдат?
В нашето кино нещата най-често се смесват. Режисьор, сценарист, че и актьор понякога, е един и същи човек. Аз твърдо смятам, че нещата трябва да бъдат разделени и затова при нас още от началото продуцентската работа си беше на Иван Дойков. Процесът е сложен и многообразен, има различни нива на отговорности и компетентност. И когато те се смесят, нещата тръгват на зле. Това беше основното, което си казахме с Иван: аз се занимавам с режисурата, а той – с продуцентската дейност. Когато имахме критични моменти, творчески моменти също – ги решавахме заедно, но нещата бяха поставени ясно още от началото.
Днес, за да стигне киното до много зрители, има нужда от средства. Стойността на един филм се повишава. Днес има и много, много събития – концерти, театър, изложби. Случват се много неща (въпреки че казват: „Няма култура, няма култура“. Да, трябва да отчитаме какво е нивото, но има доста събития). И киното не е единственото, което зрителите могат да гледат. Аз не отричам, че и с една камера може да се направи филм, с двама актьори в една стая. Но не може всички български филми да са такива. Не може да гледаш едни тъжни лица в кадър, затворени в едни мрачни стаи, в едни мрачни градове.
Има и друго. Аз бях изморен и преситен от много снимане на сериали, снимане все в градски пространства, в затворени пространства, в стаи, имах желание да се махна… И това беше като подарък за мен.
Още нещо за бюджетите. Много хора, които снимат нискобюджетни филми, изпитват трудности да ги завършат. Има сериозни компромиси с качеството. Да, има и много добри филми, не отричам. Но като цяло компромисите са видими. Има и едно поведение, самоуверено, претенциозно, ние правим тези филми, направили сме ги – ако искате ги гледайте. Това не е моята позиция. С почти едни и същи бюджети за кино сега се правят два пъти повече филми от преди. Но тези филми са еднотипни. И казват все едни и същи неща. Да, ще има сред тях един, който ще бъде показан в Седмицата на критиката в Кан, да речем, но ще е един. За мен киното трябва да влияе на обществото. Една от функциите му според мен е да пази памет. В този смисъл, например „Чамкория“ няма как да бъде филмиран, да се направи на екран. Защото бюджетът за един такъв филм ще е два пъти по-голям от този на „Възвишение“. И това няма да е някаква претенция, а реална необходимост. Защото трябва да възстановиш градска среда от 20-те години. Да пресъздадеш мащаба. Всеки опит да снимаш този филм на фона на две стени и една църква ще доведе до провал. Ще се загуби смисълът на всичко…

А имаше ли някакъв особен, много хубав момент, когато снимаше?

Имам два. Единият беше, когато търсех местата за снимки. На важните места, които трябваше да изберем, първо ходех сам. Цяло едно лято. И на всички тези места винаги имаше орел, който кръжеше над мен. Приемах го като знак. Влезе и във филма.
Другият момент, то малко глупаво звучи, но беше… когато Дани Бойл дойде на снимачната площадка. То си звучи и абсурдно. Но, един ден, понеделник или вторник беше, в три часа следобед, на нашата снимачна площадка, снимахме на Бузлуджа тогава, се появи Дани Бойл. Беше си страхотно – да го срещнеш, и то там, в дупката. Само като си го кажеш: „Дани Бойл дойде на снимките на Бузлуджа“… Виж как звучи!

А филмите, които са ти важни?

Много са. Аз съм от поколението което киснеше в кино „Дружба“.
Но ето, като снимахме на Бузлуджа, имахме почивен ден и Иван Дойков предложи да направим на екипа лятно кино. И като ме питаха кой филм да пуснем – аз нямах никакви съмнения кой филм трябва да гледа нашият екип. „Буч Касиди и Сънданс Кид“. И го гледахме налягали на поляната на Бузлуджа.

Виктор Божинов е роден в 1972 г. в София. Снимал е сериалите „Стъклен дом“, „Под прикритие“, руския „Кости“ и др. Работил е като асистент-режисьор на продукциите „Изток-Запад“, „Спартак“, „Цезар“, „Мисия Лондон“. 

„Възвишение“, 2017 г.: продуцент Иван Дойков; режисьор Виктор Божинов, който е и съсценарист заедно с Нели Димитрова и Милен Русков; оператор Антон Бакарски; композитор Петър Дундаков; участват Александър Алексиев, Стоян Дойчев, Филип Аврамов, Христо Петков и др.