Откъс от изданието, посветено на историята на българската карикатура от Освобождението до наши дни. 

Книгата, която е двуезична – на български и английски, е дело на колектив от утвърдени автори – Пламен В. Петров, Рамона Димова, Красимир Илиев, Иво Милев, Наталия Христова. Тя попълва значителни празноти в изследователските усилия върху историята на българската карикатура.

В предговора Красимир Илиев изтъква: „Няма как да не се съгласим с написаното от Ясен Бориславов („Естествена история на българския смях“, С., 2014, с.9): „На българския смях системно е вменявана в дълг една несвойствена сериозност. Той или е героичен в своята обществена активност, или срамен в своето весело лекомислие, а поради това пренебрегван.“

Заглавието „Войната на молива“ (по идея на Иво Димитров) определя посоката на нашите усилия. Затова произведенията, в които хуморът и сатирата не са достатъчно войнствени или са изградени със средствата на живописта, като зрялото творчеството на Чудомир или живописните произведения на Стоян Венев са останали покрай нашето полезрение.

Имаме щастието на българска територия да са родени, посветили се на карикатурата талантливи художници. Без съмнение, канавата е изтъкана от Александър Божинов, а Илия Бешков блести с особена сила, защото е мъдър, защото владее словото, но най-вече защото е надарен със способността да вижда смешното във възможно най-широк спектър от човешките проявления.:

Карикатурата не е обяснена като изкуство, дори не се смята за изкуство, но тя съществува, ние я познаваме и тя заема безспорно място в социалния и личен живот. Характерното за нея е присмехът ѝ над безспорния недъг, който тя открива, изтъква и осъжда. Оттук тя е предимно социална и в никакъв случай не е за интимно съзерцание. Защото ние можем да осмеем един човек само пред трето или трети лица. Тя е съд, в който тя е следовател, прокурор и съдия, който произнася присъдата си не толкова пред подсъдимия, колкото пред обществото. Тя не милва, не трогва, не съветва и не поучава, и не съдържа в себе си нито капка емоционалност. Безчувствена и безотговорна тя търси само „достатъчното основание“ за да се забие в тялото като меч под натиска на собствената си тeжест. Дори самият автор няма власт над нея. За изходна база тя има само установената обществена мярка и не може да нанесе поражение извън общественото одобрение, изразено в спонтанен смях, дори когато обект е самото общество. Парадоксална и размирна, нелогична, иреална, тя отговаря точно на странната дори неприлична нужда на човека да се смее и надсмива. И хиляди, още по-добри, определения могат да се кажат за тая дяволска размирница карикатурата, която всъщност е самата човешка душа – долната ѝ задна част. (Ръкопис без дата (с новия правопис), архив сем. Бешкови.)

Изследвани са различни етапи в развитието на жанра. Пламен В. Петров, Рамона Димова се спират на карикатурата от 1878 до 1918 г. и на отделни нейни автори; Красимир Илиев – на силното време за карикатурата ни – от края на Първата световна война до 9 септември 1944 г., както и на следващия период – до Априлския пленум, особено тежък за свободомислещите художници; Иво Милев очертава социалистическия период на карикатурата – 1956–1989 г., а Наталия Христова – нейната съвременност.
В предговора четем още:
„Всеки от разгледаните периоди има свои драматични различия. Рязка е разликата до появата на „Червен смях“ и след това, когато карикатурата е дамгосана да бъде в ущърб на смешното, защото е политизирана. Безспорно във времената, когато вестникът е демиург на събитията, карикатурата е тяхната най-бърза реплика, тя ги следва като сянка или се опитва да ги предскаже, а те се състезават по злощастие. Парадоксално е, но след катастрофалния завършек на войните от началото на ХХ век българската общественост има възможността да се наслаждава от страниците на „Българан“ и „Барабан“ на великолепни като полиграфско качество изображения, което от тук насетне ще върви надолу, обратно на ожесточаващото се поляризиране на духовете.
След кървавите събития – Септемврийското въстание 1923 г. и атентата в църквата „Св. Неделя“ през април 1925 г., в българското обществено съзнание е издълбана пропаст, която няма с какво да се запълни. Божинов ще стане кандидат за академик, с което престижа на карикатуристите ще премине на друго ниво, но ожесточението спрямо тяхното преследване ще се увеличава. Средата на 30-те години на ХХ век е времето на изключителните постижения на българската карикатура. Всички художници, включително Борис Ангелушев в чужбина, по това време създават своите най-ярки творби. Много скоро развоят на цялото ни изобразителство, но най-вече на карикатурата ще бъде фатално променен, карикатуристите ще бъдат единствените художници, които ще бъдат публично съдени, а един от тях, Райко Алексиев, ще бъде изтезаван до смърт (от неизвестни, но предполагаеми извършители).

Още по-страшна ще бъде ситуацията, в която българските карикатуристи ще бъдат принуждавани да повтарят като папагали съветските образци, когато най-смелите и най-талантливите от тях започват да се страхуват. Все пак, един от тях, художникът Александър Жендов, който често използва противопоставянето на мащабите на фигурите, се осмелява да „мери ръста си“ с предводителя на тоталитарната държава Червенков, но дори и преди това на всички е станало ясно, че карикатурата в България може да съществува публично, единствено като изпълнява ролята на слугинаж. Карикатуристите ще се учат да се надлъгват с цензурата до степента, в която са излъгали необратимо самите себе си. Или, както казва Иво Милев – превръщат занаята си в „поле за формални експерименти“. Карикатурата е заменена от вица, който се разпространява от уста на ухо. В зависимост от притежателя на ухото, с различна степен на опасност. И все пак, се намира ученик на Бешков, който не може да устои на беса да карикатури началника на държавата. Тодор Цонев измива срама на цялата гилдия“.

„Войната на молива. Българската карикатура от Освобождението до днес“, Пламен В. Петров, Рамона Димова, Красимир Илиев, Иво Милев, Наталия Христова, изд. Водна кула, „Лист“, 2018 г., превод на английски Трейси Линдзи, Джон Матюсън, Владимир Владов, Добромира Терпешева, Мария Стоева, корица Милена Вълнарова.

КАРИКАТУРАТА ОТ КРАЯ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА ДО 9 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА

Красимир Илиев

На 29 септември 1918 в Солун е подписано примирието. След три изтощителни войни България се оказва победена, изтощена и разпокъсана.
Художниците карикатуристи, които следват събитията по фронтовете на страниците на хумористичните издания „Българан“, „Людокос“[1], „Барабан“, „Смях“, са по-неуморими от Смъртта в тази карикатура на Райко Алексиев.
Райко Алексиев (1893–1944)
– Уморих се бе хора, оставете ме да си почина.
Барабан, 1917, май, бр. 360

Начело е хумористичното списание „Българан“[2] и Александър Божинов в конкуренцията на „Барабан“[3]. Сред появяващите се и изчезващи имена на художници, двама от последователите на Божинов – Райко Алексиев и Александър Добринов, чиито сатирични рисунки са се появили по време на войните, ще останат трайно на трънливото поле на българската карикатура, която в своите най-силни изяви е и ще бъде насочена предимно към политическите събития. Това е естествено, защото и в следвоенния период едно след друго следват бурни събития. Като начало, хората и карикатуристите искат възмездие за виновниците, за убитите и по време на войната и в последвалия войнишки метеж, за загубата на територии, последвана от вълни от бежанци, за изтощената икономика и неминуемите репарации, които страните победителки ще поискат.
На прицела е министър-председателя по време на Първата световна война Васил Радославов, който седмица след Солунското примирие е стегнал куфарите и е отпрашил за Германия, където според мълвата и Райко Алексиев на спокойствие брои дивидентите от своето управление[4].
По време на краткосрочното управление на Александър Малинов (21 юни – 28 ноември 1918) и Тодор Тодоров (29 ноември 1918–5 октомври 1919) за българските карикатуристи има две основни вътрешно-политически теми, които засенчват абдикацията на Фердинанд – загубата на територии, където на прицел е лакомията на гръцкия министър-председател Елевтериос Венизелос[5], и спекулата на търговците по време на войната и след нея.
Сред многобройните политически теми и личности, които люлеят света, Райко Алексиев прозорливо откроява фигурата на Ленин.

Райко Алексиев
Ленин: Не се опитвайте да се чукате господа, това породисто яйце ще изпотроши на всички Ви яйцата.
Българан, 1919, бр. 16, гръб

Това е произведение, което със своите психологически характеристики излиза от територията на карикатурата в посока към психологическия шарж. За Райко Алексиев, Ленин е лукав, ехиден и перверзно безмилостен (устните). Метафората с яйце идва и от формата на черепа на вожда и от великденската тема на броя. В тази изключителна рисунка виждам предчувствието на Райко Алексиев, как идеологията на Ленин, която може накратко да се опише с две думи „терор и пропаганда“, ще го убие четвърт век по-късно.
Най-талантливите карикатуристи се опитват не само да отговорят на въпроса – какво се случва, но и на въпроса – какво ще се случи.

Управлението на Александър Стамболийски (октомври 1919–юни 1923)

Стамболийски е неизбежна мишена за карикатуристите. Още в първите месеци на неговото управление Божинов вижда проявления на диктатор, който няма да търпи действия на опозицията. Малко по-късно художникът предупреждава, че войната на Стамболов срещу всички, включително и срещу интелигенцията, ще се стовари върху главата на Пижо, неговия избирател.

Александър Божинов, Пижо почива под сянката на вечното Недоразумение. Оранжевата мечка го пази от интелигентските мухи. Опасно е, да не стане като в баснята: от много ревност мечешка, да пострада главата на Пижо.
Българан, 1920, бр. 10

Стамболийски и неговата земеделска партия са нападани от всички, защото са срещу всички останали партии и прослойки. По късно той ще се обърне към съпартийците си с думите: „Да не ви е чудно, ако ви кажа, че нашето управление не е управление, а една война, една същинска вътрешна и външна война; война с железничарите, война с разбойници из горите, с разбойници и в градовете, война с учители, война с партии, война с военна лига, война с омраза и недоверие вън от нас, война с чиновничеството, война с благонравния Св. Синод. Кажете ми с кого в България не сме се скарали, кажете ми на кого не сме отворили война, за да отворим по-скоро“.[6] Това е неизбежен резултат от гледната точка на българския селянин – ние изнесохме на гърба си войните, побеждавахме в сраженията, а тези горе – авантюристът Фердинанд, придворното офицерство, интелигентите в министерските кресла с късогледите си очички оплескаха всичко. И разбира се спекулантите, тези, които търгуваха с муниции, облекла и храни за войската, тези, които натрупаха пари от войните. Войната срещу всички, но особено срещу Военния съюз[7] и ВМРО[8] ще има кървави последствия за земеделците и самия Стамболийски.
Следвоенните месеци и управлението на Стамболийски е благоприятно време за преобразуването на имитиращото ленинските възгледи за революция течение в социалистическите идеи наречено тесни социалисти в комунистическа партия[9].
Закономерно е появата на хумористично издание, което да пропагандира комунистическите идеи и то излиза под името „Червен смях“.

Първите броеве се правят от Христо Ясенов и Крум Кюлявков. Обликът на изданието – формат, цветни карикатури на първа и последна страница, стихотворения и проза гарнирани с черно-бели карикатури, брой на страниците – копира „Българан“, а повечето от карикатуристите – маниера на рисуване на Божинов.
В началните броеве авторите на почти всички текстове са с псевдоними. За чест на карикатуристите повечето от техните произведения са подписани. Първият брой разкрива кой ще бъде основната мишена – Стамболийски, обвинен, че се преструва на републиканец, а в същност е монархист, иронизира факта, че е и министър на войната, без да има каквато и да е военна подготовка.
Поради немарливост първите няколко броеве са без дата и година, което е заблудило Атанас Стойков, автора на единствената монография, посветена на българската карикатура и той датира появата на изданието „в самото начало на м. октомври“[10].
Във втория брой на списанието, Добринов[11] осмива властническата натура на министър-председателя (Сандо шампиона), който пропагандира „народовластието“. Според художника идеята за „народовластие“ ще се превърне в самодържавие и келепир за селските чорбаджии.

Във същия брой е нападнат и „Българан“.
Това нападение е съвсем неоснователно. През 1919 г. „Българан“ постига забележителна полиграфска и съдържателна класа, което може да се види от вече репродуцираните карикатури. Парадоксално е, че родната ни карикатура никога повече няма да достигне подобно качество на полиграфията. Обяснението е в настроенията на българското общество в първата следвоенна година. Победената страна има нужда от оздравителен хумор. Чак през 1922 г. качеството на списанието рязко спада[12].
„Българан“ отговаря на атаките с известно закъснение, интелигентно, индиректно, по божиновски, свързвайки вноса на деструктивните, революционни, недемократични идеи, пристигащи от Съветския съюз с управлението на земеделците.

Александър Божинов, Даскалица ЛЕНКА ТРОЦКЮВА – Другарчета, днес ще имаме за революцията. А, Генчо Думбазков, кажи, що е революция? – Революция е, госпожице учителке, когато на класната стая са счупени прозорците и печката не гори, когато лягаме гладни и когато г. Александър Стамболийски казва в камарата: мълчете, че мечка ще ви гази!
Българан, 1920, бр. 6

Какво е отношението на Божинов към революцията, изказани чрез треперещия от студ Генчо Думбазков – глад, студ и терор – „мълчете, че мечка ще ви гази!“ Името и червената лента на ръкава на учителката говорят за нейната политическа нагласа. Чела е заклеймяващото жената съчинение „Пол и характер“ на Ото Вайнингер и трябва силно да е ядосана, което е изписано на озъбената ѝ физиономия. Божинов, все още, е недостижим в нюансите да изгради чрез рисунка и думи разказ, съдържащ много пластове – госпожица учителката е грубовата, грозна, лишена от интелигентност, на възраст, на която вече никой няма да я пожелае, Генчо е Думбазков, което означава богаташки син, главата му е привързана именно затова, бедняшките синчета здравата са го напердашили. Художникът ни казва – методите на Стамболийски наподобяват тези на Ленин и Троцки[13].
„Червен смях“ е първото хумористично издание, орган на една партия, и тя превръща хумора в контролирано оръжие за пропаганда. Както се казва – „който плаща, той поръчва музиката“ и няколко месеца по-късно редакторският състав е сменен с Димитър Полянов[14]. Още с първия брой под № 15, новият редактор декларира коренно различна политика. Авторите на текстове в повечето случаи вече се подписват със собствените си имена, те са Полянов (разбира се) Христо Смирненски, Дамян Бедни, а карикатурите са заменени от анонимни реалистични рисунки. За корица е избрана рисунка на Нике, гръцката богиня на победата, която възвестява честването на 1 май.
Как Полянов си представя шествието на комунизма става ясно на разтвора на четвъртата и пета страница. Полуголи комунисти в антични облекла върху колесници „в полета си неудържим“ летят към слънцето, „Обетований Рай“. Очевидно Полянов не е запознат с мита за Икар, но е чувал за Рая.
На последната страница е онагледена представата на развитието на комунистическата идея във формата на архитектурна постройка.

Аноним, Победоносното шествие на комунизма
Червен смях, 1920, бр. 15, с. 6

С какво впечатлява „Сградата на комунизма“? В основата е „разлагането на натуралното стопанство“. Началото се базира на Платон и „религиозните секти“, на върха, под покрива е „руска съветска комунист. република“, на слънцето е изобразена петолъчката, в която до чука, вместо познатия сърп, стоят може би плуг и нещо, което наподобява железопътна линия.
В следващите броеве карикатурата съжителства с подобни препратки към античността, препечатвани от чуждестранната преса, които по-късно Крум Кюлявков ще се опита несръчно да имитира[15].
И все пак, присъствието на карикатурата е неизбежно, защото списанието трябва не просто да разяснява комунистическите идеи, но преди всичко да громи противниците си, а те са също както за партията на Стамболийски – всички останали – широките социалисти, земеделците и всички останали партии. А как да бъдат атакувани, като се препечатват реалистични рисунки от чужди списания? И най-важното – в ръцете на Полянов (който очевидно няма чувство за хумор), отрупано със сериозни текстове – призиви към революция, унищожаване на буржоазията, предсказания за скорошната гибел на капитализма, без карикатури, списанието престава да бъде хумористично. На всичкото отгоре, подобна линия противоречи на автора на идеята Георги Кирков – „издаването на едно художествено-хумористично списание като германското „Der Wahre Jakob“. [16]
Повечето от карикатуристите, които сътрудничат на Червен смях са под влияние на Божинов, но голямата отлика между духа на „Българан“ и комунистическото списание е в жестокостта. Следвайки революционните призиви на поетите и писателите (някои, като Кюлявков са и едното и другото), рисунките на някои от художниците понякога са буквално садистични:

Стефан Добрев, Червеният валяк
Червен смях, 1920, бр. 28, с. 5
(Обърнете внимание на човечето на българска територия. Кръвта е плъзнала по ръчичките му.)

Титиринов е нарисувал и „Предстоящата участ на подкупните вестникари“, т.е. на конкуренцията, езикът им ще бъде продупчен и закотвен от гигантския катинар произведен от дружество „Сърп и чук“.[17]

Карикатуристите, сътрудници на списанието охотно използват вражеската християнската символика – Витлеемската звезда сочи към Кремъл; Ленин и Троцки са дарени с нимбове и превърнати в икони. Често слънцето е образ на изгряващия комунизъм. Двете вярвания са обединени от Христо Лозев, който съчетава християнското „Кръщение“ и слънцепоклонническата символика (1921, бр.2).
Има запомнящи се постижения, където добрите хрумвания на Титиринов в „Устойте на буржоазията“ и на Добрев в „Не се гаси туй що не гасне“, компенсират лошата рисунка. Сполучливи карикатури като „Как си представят болшевизма у нас“ на Борис Зографов, но също и ужасен кич, като „Червеният Кръстител“ или „Да живее Великата Руска Революция“.

Най-работливи и харесвани от редактора Полянов са художниците Александър Жендов, Стефан Добрев, Д-р Аго (псевдоним), Крум Кюлявков, Владимир Мишайков, Antonio D (псевдоним). В дългата редица от сътрудници на списанието се нареждат Стоян Венев, Вл. Бунтарски (псевдоним), Борис Зографов, Злокобие (псевдоним[18]). Във втората годишнина са привлечени да сътрудничат Кирил Буюклийски и Никола Аръшев.

Революционната ярост не подминава дори един от бъдещите най-талантливи български художници – Иван Милев. Той участва в „Червен смях“ през 1920 и 1921 г. с шест карикатури. Както във всичко, което прави, така и в тези рисунки той има свой лесно разпознаваем, въпреки експериментите стил. В последната карикатура, с която участва, стилизира и едновременно с това си служи с гротеска. Няма да доживее зловещата реализация на своята идея от противниците (измежду тях, с бялото лице е Стамболийски) да се произвежда сапун.

Иван Милев (1897-1927)
I-ва сапунарска фабрика КОМУНА
Суров материал за революционен сапун
Червен смях, 1920, бр. 47, гръб

От 1920 г. (бр. І8) започва публикуването на фотографии („Първи май в Съветска Русия“). Следващата година – „Другарите Ленин и Троцки на трибуната“ (Троцки е до трибуната, бр. 6). Някои от снимките са съвършено неподходящи за хумористично списание – „Група деца умрели от глад“, „Тригодишно гладно дете“ (1922, бр. 2), „Товарене на труповете на умрели от глад“ (1922, бр. 7).
Забележително е, че през тези почти четири години съществуване за „Червен смях“ цар Борис ІІІ е извън полезрението. Обяснението, може би, е във това, че неговата позиция все още е изчаквателна, неговите ходове твърде сложни за разгадаване за обзетите от революционен плам сътрудници на списанието.
През ноември 1920 г. Чавдар Мутафов публикува в сп. „Везни“ статията „Карикатурата“. Тя е съставена от две части, в първата Мутафов се опитва, в своя елегантен стил, да анализира развитието на карикатурата в света като демонстрира познания за водещи европейски художници, чието творчество влияе за развитието на жанра и пълната си обърканост за същността на този вид изкуство[19]. Във втората говори за българската карикатура, където за него съществува „едно единствено име: Александър Божинов … останалото е подражание, еклектизъм, реминисценции“.[20]
Чавдар Мутафов не вижда в карикатурата най-важните ѝ качества, способността да носи размишления за същността на събитията, да се опитва да предскаже бъдещи събития, и да бъде мощно средство за пропаганда на идеи.
Действително Божинов е признатия от всички „баща на българската карикатура“, надарен с чувство за хумор, изящен рисунък и невероятна работоспособност. Още през 1903 г. когато в ежедневника „Вечерна поща“, почти всеки ден излиза негова карикатура, 25 годишния художник очарова с изтънчения си рисунък, със стила, който често се променя, с търсенето на различни ракурси, дори само ако гледаме рамките на рисунките му ще бъдем удивени от тяхното разнообразие. Но фината ирония на Божинов е неподходяща да изрази драмата на войните и последвалите я (с малки прекъсвания) битки и противопоставяния, които тресат страната чак до 1947 г., след която официална опозиция не може да има. Или както пише Чавдар Мутафов: „в натюрела на Божинова има наистина твърде много наивност и безгрижие“.[21]
Чавдар Мутафов не забелязал карикатурите на Райко Алексиев, които се отличават от Божиновите със своята острота и с употребата на парадокса като изразно средство. „Няма нищо по-лесно от отказването на цигарите“ – казва Марк Твен – правил съм го стотици пъти“. Даже Смъртта е уморена от касапницата на Световната война – ни казва Райко Алексиев. Това са примери за употреба на парадокса в хумора. Лишен от познание за „вековната злоба на роба“ (която неговият приятел Гео Милев ще опише в гениалната си поема „Септември“), Чавдар Мутафов не е забелязал и още нещо –появата на пропагандната карикатура, на комунистическото хумористично списание и няма как да знае, че съвсем скоро предстои прощъпулникът на феноменалния карикатурист Илия Бешков на страниците на „Див дядо“.
Земеделското правителство отговаря на нападките на „Червен смях“ със закъснялата поява през октомври 1922 г. на свое хумористично списание – „Див дядо“. Заставката на списанието с автор Борис Павлов е достатъчно красноречива – селянинът е подгонил с тоягата си разните джуджета – градската буржоазия, партиите и прочие интелигенти.

Борис Павлов
Див дядо, 1922, заставка

Това вече се е случило, на 17 септември обединените в Конституционен блок[22] опозиционни партии организират във Велико Търново събор. Делегатите са нападани, бити и арестувани още по пътя към събора. За част от водачите на партиите, които са арестувани, през ноември управляващата партия организира допитване до народа, за или против да бъдат съдени. Бюлетините са две – черна и бяла, като черните – за помилване, „бяха умишлено боядисани с една черна боя така, щото тя да се лепи по пръстите на ония, които биха гласували с тях“.[23] Резултатът от референдума е предначертан, палеца сочи надолу.
В коледния брой е показано какво очаква затворниците и всички противници на правителството през следващата година.
В следващия брой, тонът е леко посмекчен, но все пак, над стената на затвора стърчат бесилки. През следващата година с карикатурата „Изборите“ на „Див дядо“ започва да сътрудничи 22- годишният студент Илия Бешков. Парламентарните избори са насрочени на 22 април, след като Земеделският съюз е гласувал недемократичен закон, с който минимална победа води до максимален брой места в Народното събрание. Така при спечелени 52.7% от гласовете БЗНС печели 86.5% от депутатските места.[24]
Малко след появата на „Див дядо“ от ноември 1922 до май 1923 г. за кратко излиза хумористичното списание „Маскарад“ под редакцията на Христо Смирненски, Тома Измирлиев и Николай Тодоров – Фол[25]. С карикатури сътрудничат Александър Жендов, Райко Алексиев, Илия Бешков, Стоян Венев. Изданието е ляво, но без комунистическа агитация. Поведението на водещия му художник Александър Жендов е различно от това в „Червен смях“. Основният обект за критика е Стамболийски. Диригентската палка на министър-председателят върши работа за агитация, но е твърде тежка за продължително дирижиране.

Александър Жендов, Изборен концерт
Маестро Стамбол – Дръжте се здраво момчета, да заглушим свиркането на публиката.
1923, темпера, туш, 30х21.8 см, Дом на хумора и сатирата, Габрово
(публикувана в Маскарад, 1923, 22 април, бр. 21)

За разлика от карикатурите, които дава за „Див дядо“, в „Маскарад“ Илия Бешков си позволява да сравнява Стамболийски с Нерон, един от най-порочните римски диктатори. Забележете вампирските зъби на министър-председателя, които се появяват и в рисунката „Изборите“. Бешков е земеделец по сърце, но не може да си затвори очите за методите на „народния трибун“.

Илия Бешков, Нерон Стамболийски: – Махни се от очите ми, плебейо Турлакус – ти не си кадърен да запалиш Рим!
Маскарад, 1923, бр. 13

Илия Бешков, Свети Петър: Исусе, Исусе, Ти забрави човеците, и тия, които Те разпнаха.
Исус: Качи се на магарето с големите дисаги и ми донеси душата на Блока!
Див дядо, 1923, бр. 22 

Душата на Конституционния блок е спасена от Военния съюз и Народния сговор[26], които при строга конспирация осъществяват преврат срещу диктаторското управление на Стамболийски. Превратът започва на 9 юни, министър-председателят е садистично убит няколко дни по-късно. Божинов се опитва да коментира неуместно събитието с метафората за потъващия кораб, когото плъховете напускат, предусещайки катастрофата. Превратът заварва съвършено неподготвени дейците на земеделската партия.
В присъщия му стил „Червен смях“ коментира събитието с много по-злорада (и несръчна) карикатура. Стамболийски виси над срутилата се къщичка от карти, сграбчен за ухото от ръка с надпис на маншета „ЛИГА & БЛОК“. Броят излиза в деня, в който земеделския лидер е заловен и измъчван. Главата му ще бъде отрязана. „Див дядо“ престава да излиза. Трябва да минат години преди Бешков да осмисли и изобрази садистичната разправа с една от най-въздействащите и експресивни карикатури – „Отговор на тронното слово“.

Илия Бешков, Отговор на тронното слово, Пладне, 1931

В следващия брой на „Червен смях“ Крум Кюлявков кълне покойния чрез устата на един от „вчерашните предани дивдядовци – Спомени само още веднъж името му проклето – и ще ти разцепя главата“.[27]
Скоро политиката на комунистическата партия ще бъде критикувана за своето антиземеделско поведение от началството в Москва и в „Червен смях“ се появяват карикатури, в които ръцете на работника и селянина са братски стиснати. От метрополията са преценили, че гневът на обезглавеното селячеството трябва да бъде организиран под егидата на комунистическата партия. Подготвя се братоубийствен въоръжен бунт ръководен от емисари, изпратени отвън, с предизвестен край; не е известен само броят на жертвите, но колкото повече, толкова по-добре – това е тактиката на идеолозите от Москва и тя е успешна. Колкото повече жертви, толкова по-дълбока е браздата на демаркационната линия, която разделя нацията.
Поредното хумористично списание ще спре да излиза. Последният брой, запазен в Националната библиотека, „Св. Св Кирил и Методи“ София е от 5 септември, две седмици и половина преди да „избухне въстанието“.

Леви срещу десни. Десни срещу леви (1923-1925)

Няколко събития разтърсват страната през този период. С най-силен магнитуд са Септемврийското въстание (1923), атентатът в църквата „Св. Неделя“ (1925) и терорът, който го следва.
Карикатуристите предпочитат да заобикалят драматичните събития и това не е чудно, хвърчат глави. Божинов плахо се закача с главата на Народния сговор, новият министър-председател Александър Цанков. Проф. Цанков е замислил Закон за защита на държавата (ЗЗД), който влиза в сила на 23 януари 1924 г. В него има един член който касае и карикатуристите:„Чл. 6. Който устно, писмено или чрез печатни произведения върши пропаганда или агитация за промяна на политическия или икономически строй на държавата чрез престъпление, насилие или терористически действия, се наказва: със строг тъмничен затвор не по-малко от 5 години и глоба от 50.000 до 500.000 лева, а във военно време – със смърт“.
В тези размирни времена хуморът се мъчи да оцелее. След потушаването на Септемврийското въстание по улиците на градовете и селата ехтят изстрели, падат убити деятели от ляво и от дясно. В горите се водят престрелки между чети и контра чети.
„Българан“ е загубил цветността и хапливостта си. 1924-та ще бъде последната му годишнина.[28] Тя е съпроводена с чествания на 25-годишната дейност на художника, писател и стихоплетец, който в продължение на доста години е бил в основата му – Александър Божинов. За Божинов е издадена книга със статии от водещи писатели и критици – Елин Пелин, Сирак Скитник, Александър Балабанов, художника Петър Морозов. Издаден е албум с 145 карикатури, шаржове и скици с увод от Андрей Протич.
Александър Божинов е пример за умереност, за разлика от младите си последователи, сред които блести името на Райко Алексиев. Защо това е така? Карикатурите на Божинов са добре нарисувани, но им липсва находката (уморената Смърт на Райко Алексиев), дълбочината на психологическия анализ (Ленин на Райко Алексиев), размисълът (за преходността на богатството, Страхил Титиринов), вицът („Не се гаси туй що не гасне“, Стефан Добрев), хъсът на агитацията. Затова неговите карикатури не са запомнящи се. Той, както неговият герой Пижо, е наблюдател, но не действащ участник, който се опитва да промени събитията. А братоубийствените събития следват едно след друго – Войнишкото въстание (неизвестен брой убити), селските бунтове в отговор на деветоюнския преврат (неизвестен брой убити), Септемврийското въстание („избити между 2500-5000 души“ [29]).
Хумористичните списания, които излизат в тези години, не просъществуват дълго. Успоредно с това долнопробния вестник „Не искам да работиш“, („вестник за хумор задявки и придирки“) е на пазара в продължение на четири години, издателите му успяват да произведат 235 броя.[30] Под заставката е изписано – „колкото по-малко политиканстваме, толкова по-добре за България“. Колкото и невероятно да звучи, в него сътрудничат Райко Алексиев и Александър Добринов.
Необходимо е не само бунтарско виждане и но и остър пластичен почерк и той се появява изпод ръката на Александър Жендов.
Независимо от краткото си съществуване „Звънар“ (май 1924 – февруари 1925, 44 броя) оставя отчетлива диря в българската карикатура благодарение на участието на Александър Жендов[31] и Илия Бешков. Жендов е във вихъра на пластичното си развитие. В търсенето на контраст и острота на въздействието, той достига до идеята да използва линогравюра. Убеден комунист, той е истински верен на своята вяра в „неизбежния край на капитализма“ и както повечето от своите съратници, лишен от чувство за хумор.

През 1924 г. излиза „Психофизиология на смеха“ от Михаил Димитров. Авторът описва различни причини за смях – под влияние на отрови (хашиш, алкохол, опиум), радостен смях, нервен смях, смях под влияние на студ, смях от болка!, смях при гъделичкане (за изследването на който прави експерименти), смях под влияние на страх!, комичен смях. Хрумва му да покаже 8 карикатури (за съжаление не посочва кои са) от Райко Алексиев на болен човек. „При първото показване 4 от карикатурите бяха смешни сами по себе си, две с легендите си, а две не смешни.“ [32] По-нататък използва Александър Божинов, като му дава разкази на Чехов, за да разбере кои от тях го разсмиват.[33]
България несправедливо не е прочута държава. На 16 април 1925 г. в нея се извършва атентат, който за дълго ще държи първенство в света по броя на жертвите и по своя цинизъм. Атентатът е организиран и извършен от комунистическата партия в църквата „Св. Крал“ сега „Св. Неделя“. Циничната идея е по време на опелото на генерал Константин Георгиев, застрелян с цел да се събере на едно място управляващия елит на страната, да бъде взривен купола на храма. Загиват 134 човека, ранените са около 500.
Атентатът отприщва демоните на отмъщението. Арестувани са интелектуалци, само защото имат леви убеждения. Действат военно-полеви съдилища, което означава, че страната е в положение на война и смъртните присъдите по ЗЗД се раздават като бонбони. Нещо повече, убиват се хора, преди да са се изправили пред прокурора. Убити са Гео Милев (поет и публицист), Христо Ясенов (поет), Йосиф Хербст (журналист), Сергей Румянцев (поет).
Арестувани са карикатуристите Александър Добринов и Илия Бешков.

Добринов е редактор на списание „Скорпион“ [34] (заедно с Пейчо Господинов). Неговите карикатури описват шествието на Смъртта по улиците и полетата на страната преди атентата в „Св. Неделя“. Отгоре на всичко в „Христос е убит…“ в далечината се вижда силует на църква, към който са се запътили ята от злокобни птици.
На 21 април (5 дни след атентата) Добринов е арестуван и „Скорпион“ е спрян.
Досие в Държавна сигурност:
Съдебен инспектор при Столичното градоначалство
21 април 1925 год.
Записка
До началника на обществена безопасност
Изпращам Ви Г-н Началник Александър Добринов редактор на сп. „Скорпион“ по нареждане на Г-на Министъра на В.Р. и Н.З. Втория редактор Пейчо Господинов след залавяне ще Ви бъде предоставен допълнително.
Съдебен инспектор: …

Министерство на вътрешните работи и народното здраве
Обществена безопасност
Въпросник за установяване самоличността на лицето
1925 април 24
… Особени белези – при говор заеква. …
На мястото, предвидено за подпис на полицейския чиновник, Добринов е написал:
Карикатуристът е обществен бич. Като карикатурист се проявявам в защита на човека – против крайностите – фашизъм и болшевизъм. Винаги на страната на човещината и на тези, които под знака на конституцията се борят против мракобесието и тези които градят идеите си с човешки кости.[35]

Александър Добринов, Фашизъм и болшевизъм, Две окървавени знамена, които продължават да се развяват за провокация на целия род человечески …
Скорпион, 1925, април, бр. 5.

До г-н военния прокурор
Съобщавам ви господин прокурор, че по нареждане на М.В.Р.Н.З. [министъра на вътрешните работи и народното здраве] спрях издаването на сп. Скорпион, а редакторите му представих в Обществена Безопасност.
Градоначалник Н. Кара…..
Съдебен инспектор
На гърба –
Да се произведе дознание и при надпис ми се изпрати.
26.IV.1925 г.
Поручик-Зам. Полеви Военен Прокурор[36]
Полицейският чиновник плахо е положил на ръба на страницата своя подпис, изтласкан от гневните редове на 27 годишния художник-студент.
Прекарва два месеца в затвора без съд и присъда само защото карикатурите му са предчувствие за произтеклите събития на терор. Освободени са с П. Господинов след застъпничеството и повдигане на въпроса за тяхното задържане на журналистическа пресконференция от Димо Казасов.[37]

Божинов се опитва да подкрепи опита за възкресяване на „Българан“ под името „Българанска свирка“. Неуспешно. Списанието е недоносено отроче и скоро прекратява своето съществование (април – юни 1925, 10 броя)…

[1] Хумористично списание, на което съредактор и основен карикатурист е Райко Алексиев, за съжаление съществува твърде кратко, от 13 октомври 1913 до 16 февруари 1914 г. Вероятно причината е антимилитаристичната му насоченост, коренно различна от преобладаващите в обществото настроения.
[2] Така наречения „втори Българан“ излиза от 29 април 1916 до юни 1924 г.
[3] Излиза от 1 юли 1908 до 4 ноември 1921 г. (404, броя, редактор Борис Руменов, наречен Борю Зевзека).
[4] Радославов не вижда повече България. Осъден е задочно на доживотен затвор по време на правителството на Стамболийски през 1923 г. Амнистиран е няколко месеца преди да почине в Берлин на 21 октомври 1929, на което Илия Бешков реагира с карикатура, в която Радославов е посрещнат от скелети с войнишки шапки (Пладне, 21 юли 1929). Погребан е в София с почести.
[5] На Мирния конгрес в Париж през 1919 г. Венизелос представя Меморандум за правата на Гърция, чрез който иска Гърция да получи от България – Западна Тракия, Родопите до река Арда и Одринска Тракия.
[6] Кацаров, К. 60 години жива история, С. без година, с. 213.
[7] Военния съюз, наричан още Военна лига е учреден през октомври 1919 г. Следващата година след протестна акция на офицери Стамболийски се опитва да атакува съюза като уволнява видни негови дейци от армията.
[8] Противопоставянето между Земеделския съюз и ВМРО започва още през октомври 1919 г., когато в списъците за арест на обвинените за намесата на България във войната на страната на Централните сили са включени членовете на ЦК на ВМОРО (тогавашната абревиатура на организацията) Александър Протогеров и Тодор Александров. Сближаването българското и югославското правителство през 1921 г., договарянето българската страна да не допуска чети към Вардарска Македония изостря този конфликт, защото четите на ВМРО се сражават предимно срещу югославската армия с цел обявяване автономия на Вардарска и Егейска Македония. ВМРО организира убийството на Александър Димитров – военен министър в правителството на Стамболийски (1921), атентати срещу министрите Райко Даскалов и Цанко Церковски (1922) и атентат срещу Стамболийски в Народния театър (февруари 1923). Подписването на Нишката спогодба между българското и сръбското правителства (23 март 1923), в която „България се наема да ликвидира базите на ВМРО на своя територия“ превръща противопоставянето между БЗНС и ВМРО във война.
[9] На 28 май 1919 г. Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) е преименувана в Българска комунистическа партия (тесни социалисти). Скоро „тесни социалисти“ ще отпадне.
[10] Стойков, А. Българската карикатура, С. 1970, с. 31. Ангел Тодоров пише в предговора на сборника Червен смях, С. 1956 г. – „Червен смях“ започва да излиза през ноември 1919“ (с. 3). Според Български периодичен печат 1848-1944, съставител Димитър П. Иванчев, С. 1962-1969, списанието „започва да излиза на 25 октомври“. Съставителят е отбелязал: „38-43 бр. не намерени, спира по времето на септемврийското въстание“, т. 2, с. 490.
[11] Много скоро (след осмия брой) Добринов ще прекрати своето участие в „Червен смях“, продължавайки сътрудничеството с „Българан“, От Виена, където заминава през 1921, той изпраща редовно карикатури, а Божинов ги публикува с предимство пред своите.
[12] Привлечени са второразрядни карикатуристи, включително сътрудници на „Червен смях“. Появяват се имена като Е. Бедуинов, Сл. Генев, Митю Д., Sascha G., Кирил Алексиев, Ил. Петров. В тази година Божинов прави изложба в Тръпковата галерия.
[13] На ХV си конгрес през юни 1919 г. БЗНС прокарва „едно нездраво и напълно противоречащо на конституционния ред решение“. „Когато народите са поробени и лишени от конституционни гаранции и свобода, единствения път за освобождението им остава революцията“. (Стателова, Е. и С. Грънчаров. История на Нова България, т. III, С. 1999, с. 359).
[14] Нито от изследването на Атанас Стойков, Българската карикатура, нито от предговора на А. Тодоров към сборника „Червен смях“, не става ясно какво е наложило тази промяна. Вероятно някои партийни членове се дразнят от приликата на списанието с „Българан“.
[15] Мутантът бик/еднорог е разкъсал с копитата си картата на света, която обозначава границите, т.е. разделението на народите. Обърнете внимание на печалното изражение на „Революцията“.
[16] Кирков не доживява появата на списанието, че идеята е негова споделя Димитър Благоев в статия, публикувана в партийния орган „Ново време“ на 12 септември 1919 г. Този „завет“ не е пренебрегнат и карикатури на „Der Wahre Jakob“ често се появяват на страниците на „Червен смях“.
[17] Пламенният гняв на Титиринов може да се обясни с неговата възраст, по това време той е седемнайсет годишен.
[18] Вече бе отбелязана безпомощността на социалистическата историография в опитите си да датира началото на първото комунистическо хумористично списание, но това е „бял кахър“ в сравнение с изследването на авторите, рисували карикатурите. В монографията на Ат. Стойков – Д-р Аго и Стефан Добрев дори не се споменават, за Antonio D пише – „за съжаление досега неразкрит“, Христо Лозев е само посочен в поредица от имена (с. 32).
[19] „Карикатурата е стил: тя компрометира през единството на своята същност формите на живота. През нея действителността получава нов смисъл – тоя на безсмислието.“ „Везни“, 1920, бр. 2, с. 59.
[20] Пак там, с. 64.
[21] Пак там, с. 64.
[22] Това са Демократическата, с лидер Андрей Ляпчев, Обединена народно-прогресивната, с лидери Атанас Буров, Теодор Теодоров, Стоян Данев и Радикалдемократическата партия, с лидер Стоян Костурков. Името на Блока говори за неговата цел – да бъде защитена нарушаваната от земеделското правителство Конституция. 
[23] Малинов, А. Под знака на острастени опасни политически борби, С. 1991., с. 20. Малинов, лидер на Демократическата партия, министър-председател (1908-1911 и 1918 г.) е в Шуменския затвор, където му донасят черна бюлетина. За незапознатите с тогавашните нрави читатели – следите от черна боя дават основание на хората със сопи да упражнят „правото си“ на стоварване, многократно описвана част от избирателния процес в онези години.
[24] Стателова, Е. и С. Грънчаров. История …, с. 393-394. При това непреодолимо мнозинство в Народното събрание за организираните в тайни общества противници на правителството не остава нищо друго освен да осъществят дълго подготвяния държавен преврат.
[25] Списанието спира след смъртта на Смирненски (18 юни), което показва че той е бил водещата фигура.
[26] Народният сговор е основан през октомври 1921. Целта на организацията е борба срещу земеделското правителство.
[27] „Червен смях“, бр. 26, с. 5.
[28] Иван Генадиев (Ханс) се опитва да продължи българановската традиция. Неговата „Българанска свирка“ излиза в 10 броя между април и юни 1925 с участието на Божинов, Константин Каменов и Добринов.
[29] Стателова, Е и С. Грънчаров. История …, с. 407.
[30] „Не искам да работиш“ (1923-1927).
[31] Скоро Александър Жендов ще замине за Германия и след това за СССР (от 1925 до 1930 г.).
[32] Димитров, М. Психофизиология на смеха, С. 1924, с. 89
[33] Пак там, „При този наблюдател ме интересуваха както конкретните поводи на смеха, така и резултатите от продължителните му наблюдения в тая посока. За съжаление, аз не мога да използувам тук показанията му за някои подробности в творчеството на карикатурата, първите хрумвания за една карикатура, изпълнението на замисленото и т. н ., защото тия въпроси стоят вън от предмета на нашата работа.“ с. 97.
[34] От този „Скорпион“ (защото преди това във Видин и София са излизали хумористични списания с това име) са отпечатани, до неговото насилствено спиране, 6 броя.
[35] АКРДОПБГДСРСБНА, ф. Б, оп. 2, а.е. 922. Втора папка, л. 2. Досие на Добринов в Държавна сигурност.
[36] Пак там, л. 1–4. Подчертаването е мое.
[37] Филева, А. Александър Добринов, каталог от юбилейната изложба на Добринов в СГХГ, 1998, с. 8.
[38] „Трябва да се разбере, че тази епидемия от кръв … това незачитане на чуждия живот трябва да спре. Инак, каквито и да бъдем, каквото и положение да създаваме, усилията да възстановим доверието към нас, няма да дадат резултатите, които очакваме.“ (изказване на депутата сговорист Владимир Моллов пред Народното събрание, Първанова, Р. Формиране на правителството на Андрей Ляпчев, ИПР, 1991, № 11, с. 90).
[39] Мишайков изплува на страниците на „Работническо дело“ през 1946 г. с карикатури срещу Никола Петков.
[40] Божинов, А. Минали дни, С. 2017, с. 207.
[41] Ведов, В. Изложбата на карикатуристите, РЛФ, 1930, бр. 14, с. 3.
[42] Хорели, М. Карикатура, карикатуристи и първата Карикатурна изложба, „Новис“, 1930, бр. 4-5, с. 179.
[43] Пак там, с. 178.
[44] Бешков е изобразил плетеница от свои фигури, които се гърчат, защото първата е пронизана от стрелата на Амур. Последна е фигурата на ангелчето, което си отива.
[45] Хорели, М. Карикатура …, с. 180.
[46] Пак там, л. 1–4. Подчертаването е мое.
[47] Филева, А. Александър Добринов, каталог от юбилейната изложба на Добринов в СГХГ, 1998, с. 8.