Публикуваме откъс от популярната книга на един от водещите еврейски мислители на ХХ век, която представя неговите схващания за връзката между човека и Бог.

Ейбрахам Джошуа Хешел (1907-1972) е един от водещите еврейски мислители на ХХ в. Роден в Полша; на двадесет годишна възраст започва обучението си в Берлинския университет, където защитава докторат. Междувременно преподава Талмуд във Висшето училище за изучаване на еврейството (Берлин). През 1937 г. Мартин Бубер го посочва за свой приемник в организацията за еврейско образование за възрастни, както и в Еврейския образователен дом във Франкфурт на Майн. През октомври 1938 г. нацистите депортират Хешел в Полша, където той преподава в продължение на осем месеца във Варшавския еврейски институт. След това Хешел бяга в Лондон, където учредява Института за еврейско образование.

Окончателно се установява в САЩ, където последователно преподава философия в Хибрю юниън колидж (Синсинати) и в Американската еврейска богословска семинария (професор по еврейска етика и мистицизъм). В периода на подготовката на Втория Ватикански събор на Католическата църква Хешел сътрудничи на дейците, подготвящи съборните документи в частта им за отношението на християнството към юдаизма.

Човекът не е сам (1951), една от най-популярните работи на Хешел, представя неговите схващания за връзката между човека и Бог в светлината на юдейското схващане за радикалната разлика между човешкото и божественото. Фондация Комунитас подготвя издаването на тази книга на български език.

1. УСЕЩАНЕТО ЗА НЕИЗРАЗИМОТО

В природата има три аспекта, които направляват вниманието на човека: сила, очарование и величие. Човекът използва силата, наслаждава се на очарованието и се изпълва с благоговение от величието. Ние приемаме за дадено, че съзнанието на един човек трябва да бъде чувствително към очарованието на природата. Приемаме за дадено и това, че този, който не се впечатлява от гледката на земята и небето, който няма очи за величието на природата и усет за възвишените неща, не е човек в широкия смисъл на думата.

Но защо? Каква работа ни върши всичко това? Усетът за величие няма никаква социална или биологична цел; много рядко някой е в състояние да сподели своята преценка за възвишеното или да я добави към научните си познания. Възприятията на възвишеното не носят и физическо удоволствие, нито пък хранят суетата ни. Тогава защо се излагаме на обезпокоителното предизвикателство на нещо, което се съпротивлява на нашия стремеж към познание – на нещо, което може дори да ни изпълни със страх, меланхолия или примирение? И все пак ние настояваме, че е недостойно за един човек да не забелязва онова, което е възвишено.

Вероятно по-значимо от факта, че ние имаме усет за космичното, е съзнанието ни за нуждата да имаме такъв усет – сякаш става въпрос за някакъв императив, принуда да се обръща внимание на това, което е отвъд нашето разбиране.

Усещането за неизразимото

Силата на изразяването не е човешки монопол. Да се изразяват и да общуват в някаква степен могат и животните. Това, което характеризира човека, е не просто неговата способност да създава думи и символи, но и обстоятелството, че той е принуден да прави разлика между изречимото и неизречимото – да се чувства удивен от това, което съществува, но не може да бъде изказано с думи.

Именно чувството за възвишеното би трябвало да смятаме за корен на творческите дейности на човека в изкуството, мисълта и благородния живот. Точно както никое растение никога не е показало по съвършен начин скритата жизненост на земята, така и никое произведение на изкуството никога не е успяло да изрази дълбочината на неизречимото, в чиято светлината живеят душите на светиите, поетите и философите. Опитът да предадем това, което виждаме, но не можем да изкажем, е вечната тема на недовършената симфония на човешкия род – едно начинание, в което никога не може да се постигне съответствие. Само тези, които живеят с думи назаем, вярват в дарбата на изразността им. Един чувствителен човек знае, че вътрешното, най-същественото, никога не се изразява. По-голямата част – и често най-добрата – от това, което се случва в нас, е наша лична тайна; с нея трябва да се борим сами. Раздвижването на сърцата ни, когато гледаме небосвода, осеян със звезди, е нещо, което никой език не може да обясни. Това, което ни поразява с неугасващо удивление, не е нещо, което можем да схванем и предадем, а нещо, което се намира близо до нас, но отвъд способността ни да го разберем; нещо в качествения, а не в количествения аспект на природата; не нещо, което сме неспособни да достигнем във времето и пространството, а истинното значение, източник и цел на битието – това е, с други думи, неизразимото.

Срещата с неизразимото

Неизразимото обитава в еднаква степен чудесните и обикновените неща, великите и обикновените факти на реалността. Някои хора усещат това качество през големи интервали от време и след изключителни събития; други го виждат в обикновени случки, във всяка гънка и зад всеки ъгъл – ден след ден, час по час. За тях нещата са лишени от баналност; за тях биването не се съчетава с безсмислието. Те чуват спокойствието, което изпълва света въпреки шума, който вдигаме, и въпреки нашата ненаситност. Независимо колко дребни и прости са нещата – парче хартия, залък хляб, дума, въздишка, – те крият и пазят една безкрайна тайна. Надзърване на Бога? Сродство с духа на биването? Вечен проблясък на някаква воля?

Разделете се с понятията, в които сте предубедени, потиснете склонността си да повтаряте и да узнавате, преди да сте видели, опитайте се да видите света за пръв път с очи, които не са затъмнени от памет или пожелаване, и ще забележите, че вие и нещата, които ви заобикалят – дървета, птици, столове – приличате на успоредни линии, които са разположени близко една до друга и никога не се пресичат. Вашата претенция, че познавате света, бързо изчезва.

Как се опитваме да схванем света? Разсъдъкът се интересува от природата на реалността и доколкото не може да работи без своите инструменти, той приема, че наличните явления съответстват на неговите категории в съответствие с интереса му. Но когато все пак се опитаме да се срещнем с реалността лице в лице, без помощта на думи или понятия, ние осъзнаваме, че това, което разумът може да разбере, е само тънка повърхност на нещо дълбоко неразкрито, просто лека вълна на една вкоренена тишина, която има имунитет срещу любопитството и любознателността подобно на листака на дърво, отдалечено в мъгла.

Има ли вход към същността?

Анализирайте, претеглете и премерете едно дърво, както пожелаете, наблюдавайте и опишете формата и функциите му, неговото зараждане и законите, на които то се подчинява; при все това няма да се постигне опознаване на същността. Гледането на нещата с посредничеството на собствените ни мисли си остава нещо като гадаене с магическа кристална топка – картините, които получаваме, по случайност са част от истината, но това, което виждаме, е мислен образ на нещата, а не самите неща. Забързани по тясната пътека на времето, човекът и светът нямат обща спирка, някакво настояще, в което да могат да се опознаят. Мисленето никога не споделя едно и също време със своя обект, тъй като то следва процеса на възприятие, който се е случил предварително. В мислите си ние винаги се занимаваме с посмъртни обекти. Действието винаги следва възприятието, мисленето разполага единствено със спомени. Неговият обект е нещо от миналото, момент преди последния – толкова близо и същевременно толкова далече. Следователно знанието е низ от припомняния и, доколкото възприятията ни са винаги непълни и откъслечни, последваща комбинация от случайни спомени. Ние рядко откриваме – преди да мислим, най-напред си припомняме; виждаме настоящето в светлината на това, което вече знаем. Вместо да вникваме, непрестанно сравняваме и никога не сме напълно свободни от предразсъдъци. Паметта много често е пречка за творческия опит.

Мисленето е оковано в думи, в имена, а имената описват това, което е общо между различните неща. Имената не улавят индивидуалното и уникалното в реалността. И все пак умът ни неизбежно прави компромис с думите и имената. Това е една допълнителна причина, поради която ние рядко намираме вход към същността. Дори не можем задоволително да отговорим на въпроса какво е това, което изпускаме.

Нужно ли е да се изкачим върху грамадата от идеи, за да научим, че нашите решения са само енигми, а нашите думи – прояви на невнимание? Пред умовете ни е разтворен свят, пълен с неща, но често изглежда, че умът е просто сито, в което се опитваме да удържим постоянното течение на реалността, и има моменти, когато той е пометен от вълната на неизследваемото – тя обичайно бива възпирана, но никога не се отдръпва.

Несъответствието между душа и разум

Съзнанието за непознатото предхожда съзнанието за познатото. Дървото на познанието расте върху почвата на потайностите. Умът има до себе си не понятия, думи, имена, а безименното, неизказаното, биващото. Защото, макар да е вярно, че даденото, разкритото е до нашия опит, вътре в опита е другостта, отдалечеността, до която стигаме. Понятията са хубави закуски, с които се опитваме да утолим удивлението си. Опитайте се да мислите самата реалност, забравете за това, което знаете, и тутакси ще осъзнаете какъв тежък глад изпитвате. Не бива да очакваме, че мислите ще ни дадат повече от това, което съдържат. Душата и разумът не са едно и също нещо. Сякаш понятията и нашият собствен аз са странници, които са се срещнали някъде в безкрайността на времето и са станали приятели. Те често другаруват и често се разделят заради взаимна изгода. Колкото по-изострено е съзнанието за непознатото и колкото по-устойчиво е непосредственото схващане на реалността, толкова по-отчетливо и неотстъпчиво става нашето осъзнаване на това несъответствие.

Точно както лекомислените хора отъждествяват явното с реалното, така и другите приравняват изразимото и неизразимото, логическото и свръхлогическото, понятията и нещата. И точно както критическата мисъл има съзнание за това, че не е идентична със своя обект, така и нашата саморефлективна душа носи в сърцето си съзнание за самата себе си, различно от логическото съдържание на своите мисли.

Съзнанието за неизразимото е това, с което нашето търсене трябва да започне. Философията, съблазнена от обещанието на познатото, често е предавала съкровищата на по-висшето неразбиране на поетите и мистиците, въпреки че без усещането за неизразимото не съществуват никакви метафизически проблеми, никакво съзнание за битието като битие, за ценното като ценно.

Търсенето на разума приключва при бреговете на познатото; в огромното пространство отвъд може да витае само усещането за неизразимото. Само то познава пътя до онова, което е отдалечено от опита и разбирането. Нито едно от тези двете няма земноводна природа – разумът не може да настъпи отвъд бреговете, усещането за неизразимото няма място там, където измерваме и претегляме.

Ние не напускаме брега на познатото в търсене на приключения и неизвестности или защото разумът не може да намери отговор на въпросите ни. Ние плаваме, защото умът ни е като фантастична раковина, в която чуваме вечен шепот от вълните отвъд брега, щом я допрем до ухото си.

Като жители на две царства, ние трябва да се придържаме към две клетви за вярност – в едно царство усещаме неизразимото, а в друго назоваваме и използваме реалността. Между тях създаваме система от препратки, но никога не можем да запълним междината. Те са толкова далече и толкова близко помежду си, колкото са и времето и календарът, цигулката и мелодията, животът и това, което е отвъд последния дъх.

Ние изследваме сетивните явления с разума си, а святото и недоказуемото дочуваме с усещането за неизразимото. Силата, която вдъхновява готовността на саможертвата, мислите, които отглеждат смирение в и зад ума, не са тъждествени със занаята на логиците. Чистотата, за която никога не спираме да мечтаем, неизказаните неща, които ненаситно обичаме, видът на благото, заради което умираме или изтляваме живи – тях никой разум не може да осигури. Това, от което извличаме вкуса на святото, радостта от нетленното, е неизразимото.

2. РАДИКАЛНОТО УДИВЛЕНИЕ

Разум и учудване

Най-голямата пречка пред познанието е нашата приспособеност към общоприети понятия, към мисловни клишета. Учудването или радикалното удивление – състоянието на неприспособеност към думи и понятия – е следователно необходимо условие за автентично усещане на това, което е.

Когато погледнем очи в очи биващото като биващо, ние осъзнаваме, че можем да гледаме света с две способности – с разум и с учудване. Чрез първата способност се опитваме да обясним или да пригодим света към понятията си, а чрез втората – да пригодим умовете си към света.

По-скоро учудването, а не съмнението е коренът на познанието. Съмнението възниква по дирите на знанието като колебание между две противоположни гледища; като състояние, в което убеждение, което сме имали по-рано, започва да се разклаща. То призовава сметките на ума за реалността и изисква проучване и проверка на това, което се съхранява в ума. С други думи, работа на съмнението е да проверява сметките на ума за реалността, а не да се занимава с реалността – то се занимава със съдържанието на възприятията, а не със самите възприятия.

Съмнението не се прилага към това, за което имаме непосредствено съзнание. Не се съмняваме в съществуването си, в това, че виждаме, ние просто питаме дали познаваме това, което виждаме, или дали това, което виждаме, е точно отражение на онова, което съществува реално. Така че съмнението се появява тогава, когато възприятията вече са кристализирали в понятия.

Съмнението значи е междуведомствена дейност на ума. Първо виждаме, после отсъждаме и формираме мнение и след това започваме да се съмняваме. Тоест да се съмняваме означава да подлагаме на въпрос това, което сме смятали за вярно в предишен момент. Съмнението е акт на обжалване, процедура, при която едно логично съждение се изважда от паметта и се предоставя на ума за повторна проверка. Съответно, преди да можем да се съмняваме, първо трябва да отсъдим и да се почувстваме убедени в съждението си. Но ако трябва да знаем, за да можем да питаме, ако трябва да чувстваме убеденост, за да можем да се съмняваме, то съмнението не би могло да бъде в началото на познанието.

Учудването отива отвъд познанието. Ние не се съмняваме, че се съмняваме, но сме удивени от способността си да се съмняваме, удивени сме от способността си да се учудваме. Този, който е муден, ще упрекне съмнението; този, който е сляп, ще упрекне учудването. Съмнението може да постигне някаква крайна цел, учудването е завинаги. Учудването е състояние на ума, в което не гледаме на реалността през решетъчния прозорец на запаметени знания; то е състояние, в което нищо не се приема за дадено. В духовен смисъл ние не можем да живеем, ако просто повтаряме знания, които са унаследени или получени назаем. Попитайте душата си какво знае, какво приема за дадено. Тя ще отговори, че нищо не се приема за дадено – всяко нещо е изненада, биването е невероятно. Ние сме удивени от това, че изобщо виждаме нещо; удивени не само от определени ценности и неща, но от неочакваността на биването като такова, от факта, че изобщо има биващо.

Философията започва с учудването

Философия, която започва с радикално съмнение, свършва с радикално отчаяние. Именно принципът dubito ut intelligam[1] подготвя почвата на модерните евангелия на отчаянието. „Философията започва с удивлението” (Платон, Теетет, 155d), в състояние на ума, което бихме искали да наречем тавматизъм (от thaumazw – съмнявам се)[2] като различно от скептицизма.

Дори преди да понятизираме това, което сме възприели, ние сме удивени отвъд думите, отвъд съмнението. Можем да се съмняваме във всичко, освен в това, че сме поразени от удивление. Когато се съмняваме, задаваме въпроси; когато се удивяваме, дори не знаем как да зададем въпрос. Съмненията могат да се разрешат, радикалното удивление никога не може да бъде изтрито. В света няма отговор за радикалното удивление на човека. Под пенливото море на нашите теории и научни обяснения се намира аборигенската колиба на радикалното удивление.

Радикалното удивление има по-широк обхват от всяко друго човешко действие. Докато всеки акт на възприятие или познание има за обект някакъв отрязък от реалността, радикалното удивление е обърнато към цялата реалност – не сам към това, което виждаме, но към самата способност да виждаме, към нашия собствен аз, който вижда и е удивен от способността си да вижда.

Тайнството в разума

Неизразимото не е някаква главоблъсканица за ума, като например проблема за вулканичните изригвания. Не е нужно да стигаме до крайната цел на разсъждението, за да се срещнем с него. Както отбелязахме по-горе, неизразимото е нещо, с което се срещаме навсякъде и по всяко време. Дори самият акт на мислене озадачава нашето мислене, точно както всеки умопостижим факт е – в качеството си на факт – просмукан с озадачаващо равнодушие. Не царува ли тайнството вътре в разума, във възприятието, в обяснението? Къде е саморазбирането, което може да разгърне чудото на собственото ни мислене, което може да обясни лекотата, с която изпразваме конкретното чрез чаровете на абстракцията? Коя формула може да обясни и разреши енигмата на самия факт на мисленето? То не е нито мисъл, нито предмет, а изтънчена магия, която ги слива.

Това, което ни изпълва с радикално удивление, не са отношенията, които обхващат всички неща, а фактът, че дори най-малкото възприятие е най-голяма енигма. Най-неразбираемият факт е фактът, че ние изобщо разбираме.

Невъзможно е да бъдем спокойни и да почиваме на идеи, които са се превърнали в навици, на теории, „извадени от консервни кутии”, в които са съхранени нашите прозрения или прозренията на други хора. Ние никога не можем да изоставим безпокойството си в сейфа на мненията, нито пък да предоставим силата му на други и така да получим прозрение за тяхна сметка. Трябва да пазим учудването си, нетърпението си живо. И ако някога се провалим в нашия поход за прозрение, то няма да е, защото такова не може да бъде намерено, а защото не знаем как да живеем или как да имаме усет за нарцистичната склонност на ума да се влюбва в самия себе си – склонност, която отсича мисълта от корен.

Дървото на познанието и дървото на живота са пуснали корени в една и съща почва. Но понеже се заиграва с ветровете и лъчите, дървото на познанието често ражда лъскави, сухи листа вместо плодове. Дори листата да повехнат, сокът не трябва да пресъхва. Колко струва изтънчената спекулация без първичното прозрение за светостта на живота – прозрение, което се опитваме да преведем на разумния език на философията, в религиозния начин на живот, във формите и гледките на изкуството? За да поддържаме тази смес и потока на това прозрение във всички мисли, така че дори в съмнението ни неговият сок да не престава да тече, това означава да се храним от почвата на съзидателното в цивилизацията и религията – почва, от която могат да се лишат само изкуствените цветя.

Усещането за неизразимото не приспива похода на мисълта, а напротив – обезпокоява спокойното и разпечатва потиснатата ни способност да се впечатляваме. Пристъпването към неизразимото преминава през дълбините на познанието, не през неукото животинско зяпане. За умовете на тези, които не правят фундаменталната грешка да приемат за познат свят, който е непознат, да поставят решението преди загадката, изобилието на изразимото никога не може да измести света на неизразимото.

Душите, които са съсредоточени и не се препъват при първата гледка, за да паднат обратно върху думите и полуготовите понятия, с които паметта е изпълнена, могат да наблюдават планините, сякаш са жестове на възхвала. За тях всяка гледка е внезапност, докато очите, които не различават светкавицата в тъмнината на нещата, възприемат само поредици от клишета.

Опит без израз

Ние винаги преследваме думите, а думите винаги отстъпват. Но най-великите преживявания са тези, за които нямаме израз. Да живеем само от това, което можем да кажем, е все едно да се въргаляме в прах, вместо да разкопаваме почвата. Как да игнорираме тайнството, от което сме част, в което участваме поради самото си съществуване? Как да останем глухи за пулса на космичното, който изтънчено отзвучава в собствените ни души? Най-личното е най-загадъчно. Единствено учудването е компасът, който може да ни отведе до полюса на смисъла. Докато влизам в следващата секунда от живота си и пиша тези редове, аз усещам, че да бъда поразен от загадката и да спра за момент – вместо да побегна и да забравя – означава да живея в сърцевината.

Да добиеш усет за неизразимото означава да се разделиш с думите. Същността – допирателната на кривата на човешкия опит – лежи отвъд пределите на езика. Светът на предметите, които възприемаме, е само воал. Неговото пърхане е музика, украшенията му са наука, но това, което укрива в себе си, е неразгадаемо. Мълчанието му остава запечатано – никакви думи не могат да го отнесат.

Коренът на разума

Дължим ли всичко, което знаем, на дискурсивното мислене? Нашата силогистична сила ли води цялата битка? Разсъждаването не е единственият двигател на духовния живот. Кой не знае, че в нашите убеждения се съдържа повече, отколкото е кристализирало в дефинируеми понятия? Погрешно е да се допуска, че в съзнанието ни няма нищо, което преди това не е било във възприятието или в аналитичния разум. Много от мъдростта, присъща на съзнанието ни, е по-скоро корен, отколкото плод на разума. В душите ни има повече песни, отколкото езикът е способен да произнесе. Когато сме отделени от изконните си прозрения, дискурсивният ум се превръща в бедняк, а когато открием, че понятията не носят покой на необузданото ни съзнание и не утоляват жаждата ни за пълнота, ние се обръщаме към източника на мисълта, към безкрайния бряг, който лежи през логическото. Точно както умът е способен да образува понятия с помощта на сетивни възприятия, така той може да извлича и прозрения от измерението на неизразимото. Прозренията са корените на изкуството, религията и философията и трябва да бъдат признати за общи и изначални факти на духовния живот. Начините на творческото мислене не винаги съвпадат с тези, които посочват традиционните логици; до царството, в което геният е у дома си, в което прозрението работи, логиката трудно може да намери достъп.

3. СВЕТЪТ Е АЛЮЗИЯ

Познавателно прозрение

Ние не добиваме усет за неизразимото по заобиколен път, чрез аналогия или дедукция; не мислим за него in absentia. То се усеща по-скоро като нещо непосредствено дадено с прозрение, което е безкрайно и не може да се получи чрез логическо следване, логически и психологически е преди съждението, преди схващането на предмета в категориите на ума; то е всеобщо прозрение в обективен аспект на реалността, на което всички хора са способни по всяко време; не празнословието на незнанието, а връхната точка на мисълта, присъща на климата, който царства по върховете на интелектуалното усилие, където се появяват творби като последните Бетовенови квартети. Това е познавателно прозрение, тъй като усещането, което то предизвиква, е определено допълване на ума.

Всеобщо възприятие

Усещането за неизразимото не е езотерично умение, а способност, с която са дарени всички хора; то е във възможност толкова всеобщо, колкото зрението или способността за строене на силогизми. Защото човек е дарен както със способността да познава дадени аспекти на реалността, така и със способността да знае, че има повече от това, което знае. Неговият ум се занимава както с неизразимото, така и с изразимото, а усещането за радикално удивление е всеобщо валидно като принципа на противоречието или този на достатъчната причина.

Точно както телесните неща се съпротивляват на спонтанните ни пориви и именно това съпротивление ни кара да вярваме, че тези неща са реални, а не въображаеми, така и неизразимото оказва съпротива на нашите категории.

Това, което се възприема с усещането за неизразимото, е нещо обективно, което не може да се схване от ума или улови от въображението или чувството, нещо реално, което по самата си същност е отвъд обсега на мисълта и чувствата. Преди всичко ние усещаме не самите себе си, нашето вътрешно настроение, а една транссубективна ситуация, по отношение на която нашата способност губи сила. Субективен е начинът, а не материята на възприятието ни. Нашето радикално удивление реагира на тайнството, но не го създава. Вие и аз не сме изобретили величието на небосвода, нито сме дарили човека с тайнството на раждането и смъртта. Ние не създаваме неизразимото – ние го срещаме.

Нашето усещане за него присъства във възможност във всяко възприятие, във всеки мисловен акт и във всяка наслада или оценка на реалността. Тъй като то е безспорен факт, никоя човешка теория не би била пълна, ако то бъде пренебрегнато. За това свидетелстват безстрашните триумфиращи учени, които са по-смирени от всякога, след като се доберат до върха.

Субективно е отсъствието, не присъствието на радикалното удивление. Такова отсъствие е знак за плах равнодушен ум, за неразвито усещане за дълбочината на нещата.

Следователно неизразимото може да се провери от всеки неподправен човек, който трябва да се срещне с него в собствения си чист опит. Затова всички думи, които сочат към неизразимото, са разбираеми за всекиго.

Без понятие за неизразимото би било невъзможно да се обяснят разнообразните опити на човека да изрази или изобрази реалността, различните философии, поетически визии или творчески репрезентации, съзнанието, че ние все още сме в началото на усилието си да назовем това, което виждаме за самите себе си.

Характеризирахме възприятието на неизразимото като всеобщо. Но ако неговото съдържание не може да бъде съобщено, как тогава сме сигурни, че то е едно и също при всички хора?

На това можем да отговорим, че макар да сме неспособни било да дефинираме, било да опишем неизразимото, ние имаме способността да го посочим. Тъкмо по изявителен, а не по описателен начин ние можем да предадем на другите онези страни на нашето възприятие, които са познати на всички хора.

Възприятията на красивото също не могат да се изразят с определения и понеже това, което усещаме, не е едно и също във всички отношения, наличните описания са изключително разнопосочни. И все пак ние предполагаме, че в общи линии те всички имат сходно значение. Това е така, защото в описанията читателят разпознава същината на едно възприятие, което той споделя, макар самите те да се различават толкова много по между си.

Алюзорността на биващото

Неизразимото не е синоним на неизвестното или неописуемото – неговата същина не е в това, че е загадка, че е скрито зад завесата.

Това, което срещаме в нашето възприятие на върховното, в нашето радикално удивление, е една духовна указваща сила на реалността, една алюзорност за трансцендентно значение. В своето величие светът е пълен с духовно лъчение, за което ние нямаме нито име, нито понятие.

Ние сме поразени с усещане за огромна скъпоценност на биващото; скъпоценност, която не е предмет на анализ, а причина за учудване; тя е необяснима, безименна и не може да се определи или да се постави в някоя от категориите ни. Да, ние имаме сигурност без познание – тази скъпоценност е реална, без да може да се изрази. Тя не може да бъде съобщена на другите; всеки човек сам трябва да я открие. В дадени моменти от търсенето на неизразимото ние сме толкова сигурни в ценността на света, колкото и в съществуването му. Трябва да има ценност, заради която си е заслужавало светът да започне да съществува. Може да се съмнявате в това дали светът е съвършен. Но дори да се признае за несъвършен, скъпоценността на величието му е извън съмнение.

Така, макар неизразимото да е дума за отрицание, която указва границите на изразяването, неговото съдържание по необходимост е утвърдително и указва алюзорност за нещо смислено, за което ние не разполагаме с никакви изразни средства. Обичайно смятаме за смислено това, което може да се изрази, а за безсмислено – онова, което не може. Но приравняването на смисленото и изразимото пренебрегва огромна област на човешкия опит и се опровергава от нашето усещане за неизразимото, което е чувство за алюзорност за смисъл и липса на способност за изразяване. Че усещането на неизразимото е чувство за смисъл, се разкрива от факта, че вътрешният отговор, който то поражда, е такъв на страхопочитание или благоговение.

4. БИВАНЕТО Е ЗНАЧЕНИЕ

Универсалността на почитанието

Почитанието е отношение, което е присъщо на човешкото съзнание в същата степен, като изпитването на страх пред опасността или на болка след нараняване. Множеството на обектите на почитание може да бъде различно, самото почитание е характерно за хората във всички цивилизации. Нека обсъдим един доста обикновен и вероятно всеобщ пример на такова отношение, чиято вътрешна структура ще се окаже със сигурност една и съща във всички останали случаи – независимо какъв е обектът на почитание. Очевидно е, че ние никога не можем да се присмеем на звездите, да се подиграем или да се надсмеем на целокупното биващо. Върховното величие предизвиква непоколебимо, решително почитание. Далече от необятното, затворени с собствените си понятия, можем да презрем и поругаем всичко. Но когато стоим между земята и небето, ние сме смълчани от гледката…

Защо е невъзможно да бъдем надменни в лицето на вселената? Заради някакъв страх? Звездите не могат да ни сторят нищо лошо, ако им се присмеем. Може би причината е страх, който сме наследили от първобитните си предшественици, някакво атавистично суеверие, което трябва да бъде отхвърлено? Никой непредубеден човек не може в присъствието на величието да обяви това почитание за безсмислено или глупаво. Или пък е заради по-висша форма на егоизъм? Няма човек със здрав разум, който би могъл да почита желанието да тачи самия себе си. Почитанието винаги е заради другиго; не може да има почитание пред самия себе си.

Незнанието не е причина за почитание. Непознатото като такова не ни изпълва с почитание. Ние не изпитваме подобни чувства пред обратната страна на луната или пред това, което ще се случи утре. Това настроение не се събужда и от мощта или от голямото количество. За нас достойни за почитание са не боксьорът или милионерът, а крехкият възрастен човек или собствената ни майка. Не благоговеем пред някакъв обект и заради красотата му, пред дадено твърдение заради логическата му последователност или пред институция заради нейната целесъобразност.

Никога не благоговеем също и пред познатото; защото за познатото имаме схващане, а благоговеем само пред онова, което ни надхвърля. Ние благоговеем не пред правилния ритъм на годишните сезони, а пред онова, което го прави възможен; не пред изчислителния апарат, а пред ума, който го е изобретил; не пред слънцето, а пред силата, която го е създала. Благоговеем пред това, което е изключително скъпоценно – морално, интелектуално или духовно.

Почитанието е един от отговорите на човека за присъствието на тайнството. Това е причината, поради която – за разлика от други емоции – то не припира да бъде изговорено. Когато изпитваме почитание, устните ни нямат нужда от думи, понеже знаят, че ако проговорим, ще се покварим. В такива моменти говоренето е охулващо. Всичко, което желаем, е да спрем, да бъдем тихи, така че моментът да продължи. Това прилича на слушането на велика музика; на начина, по който тя събира реколтата от плодородната почва на мълчанието; ние сме понесени от нея и не сме в състояние да й поставим оценка. Смисълът на нещата, пред които благоговеем, е огромен и отвъд силите на разбирането ни. За него ние не притежаваме категории и бихме го разрушили, ако се опитаме да го оценим според обичайните си категории; по същество то ги надхвърля.

Почитанието – категоричен императив

Може да се изкаже възражението, че психологическата реакция не е доказателство за онтологически факт и ние никога не можем да заключим за даден обект, като изхождаме единствено от чувствата на някого за него. Чувството на почитание често може да бъде резултат от погрешно разбиране на обичаен факт; някой може да се изпълни със страхопочитание от изкуствено представление или демонстрация на лоша сила. Разбира се, това възражение е валидно. И все пак това, от което заключаваме, не е самото чувство на почитание, а интелектуалната сигурност, че срещу лицето на тайнството и величието на природата ние трябва да отвърнем с почитание; това, от което правим заключение, не е психологическо състояние, а основна норма на човешкото съзнание, категоричен императив. Наистина, обосноваността и задължителността на почитанието се радват на такава степен на сигурност, каквато няма дори в аксиомите на геометрията.

Ние не усещаме тайнството, защото чувстваме нужда за това, точно както не забелязваме океана или небето, понеже желаем да ги видим. Усещането на тайнството не е произведение на волята ни. То може да се потисне от волята, но никога не се поражда от нея. Тайнството не е произведение на нуждата – то е факт.

Тази метла на тайнството не е мисъл в ума ни, а изключително силно присъствие отвъд ума. Като утвърждаваме, че неизразимото е духовно реално, независимо от нашето възприятие, ние изобщо не засягаме идеята за съществуването, точно както не го правя и когато твърдя, че „това е океан”, докато съм отнасян от вълните. Неизразимото е там, преди да сме оформили идея за него. Неговият собствен дух е надежден свидетел за човешкия дух, че тайнството не е безсмислица, че напротив, познатите и възприемаеми неща са заредени с неговия смисъл, който наелектризира и разсъблича сърцето.

Значението извън съзнанието

Допускането ни, че нещата имат значение, което може да вдъхва почитание в човешкото съзнание, предполага един принцип, който може да изненада много читатели; а именно, че значението е нещо, което се случва извън съзнанието в обективните неща – независимо от субективното усещане за него. Ние действително твърдим, че значенията, просто като факти, са независими от структурата на човешкото съзнание и се дават с или в нещата и събитията. В абстрактния анализ правим разлика и разграничаваме факта от значението, но в самото възприятие те са дадени заедно. Не съществуват голи, неутрални факти. Биващото като такова е немислимо; то винаги има някакво значение.

Значението не е човешки дар за реалността. Да се допусне, че реалността е хаотична, лишена от значимост, докато човекът не пристъпи към нея с магическото докосване на съзнанието, би означавало да се отрече, че природата работи според закони. Същността на мисленето е по-скоро откривателска, отколкото изобретателска.

Във възприятието на обикновения човек фактите се явяват с минимална значимост, докато за човека на изкуството фактът е преизпълнен със значение; нещата му съобщават повече значения, отколкото той е способен да приеме. Творческият живот в изкуството, науката и религията е отрицание на допускането, че човекът е източник на значимостта; той само предоставя своите категории и изразни средства на значение, което е някъде там. Само тези, които са изгубили усета си за значимост, биха настоявали, че цел на живота е изразяването на самия себе си, а не изразяването на света.

Превод Мартин Осиковски

Публикацията е от брой 83 на сп. Християнство и култура