4
846

Чудото

TDimova

Сред многото “духовни” неща като хвърлянето на кръста на Йордановден във водата и зрелищното му изваждане, или разиграването му на търг в Перник, с които медиите ни обливат, се случи нещо съвършено различно. Една жена сънувала сън, разказала го по телефона на игумена на Лопушанския манастир и в мястото на съня – „на метър и половина височина в храма, до свода на прозореца вляво”, открили икона, скрита там преди 340 години. Жената е от София, никога не била ходила в този манастир.

Епископ Сионий каза – това е благословение за България в началото на годината.

Това е чудо. Но разбираме ли ние днес какво е чудо? Тази дума употребяваме за какво ли не. А разбираме ли, замисляме ли се какво е чудото?

Прекрасно е определението за чудо на митрополит Антоний Сурожки, което прочетох в последния брой на списание „Християнство и Култура“ в статията на Олга Седакова за него. „Разбира се, казва митрополит Антоний, всяка твар общува с Бога по своему, но не съществува такава твар, която не може да има общуване с Бог, иначе понятието за чудо би било невъзможно. Когато Христос заповядва на вълните да утихнат и на вятъра да се успокои (Марк. 4:35), това не означава, че Той има някаква магическа власт над природата, а че живото слово на Бога се възприема по някакъв начин от всяка Негова твар”.

Чудото като непосредствен израз, резултат от живата връзка с Бога.

Чудото винаги има много пластове. То достига до нас – или не достига – през тези пластове. То никога не е на повърхността, неговото възприятие не е директно. Обратно – това, което е директно, не е истинско чудо. Това, което е директно, се възприема единствено от нашите сетива и там си и остава, то оставя в душата ни само малка следа, драскотина, която на другия ден незабележимо изчезва.

Чудото е свързано с метаноя, с промяна, обръщане на нашия ум. Фокусите предизвикват у нас зашеметяващ ефект. Понякога те са наистина удивителни и заслужават нашето възхищение заради майсторството, техниката, ловкостта. Фокусите предизвикват изумление. А истинското чудо предизвиква преумление. Това е неговата цел. Защото едва когато у нас се случи преумлението, метаноята, тогава чудото дава плод. По това го познаваме и това е неговата цел. Това, което не дава плод, не може да бъде чудо.

Преди време по телевизиите гледах репортаж за една църква, от чийто покрив беше прокапал пчелен мед. И първата реакция беше, че това е чудо. Докато не дадоха думата на отец Руси, който поясни, че там някъде, в подпокривното пространство, пчели са си направили гнездо, събрали са мед и той е прокапал. Слава Богу, че това се случи в църквата на един разумен свещеник, който охлади ентусиазма за чудо. Защото виждаме много подобни случки, където ентусиазмът за чудо е неудържим и необуздаем. Например любимият свещеник на Сергей Станишев, които беше организирал пиар акция да снимат предварително подготвеното прохождане на едно парализирано момиче. Това беше показано със самохвалство и крясъци, както всичко в комунистическата пропаганда, а накрая се оказа измама и блъф. И после –  пълно медийно затъмнение, вече никой не се интересува от съдбата на това нещастно и използвано същество.

Не е нужно медът да капе от покрива на храма. Медът е божествена храна и лекарство и когато е получен в обикновен пчелен кошер. Медът сам по себе си е едно удивително чудо. Както и въздухът. Както и водата. Както и хлябът. Покълването на всяко житно зърно е чудо – чудото на живота.

Ние сме изгубили духовната сетивност да откриваме и разпознаваме чудото. Въздухът, водата, хлябът – животът изобщо вече не е чудо, а даденост. Защо да мислим за нея? Това е даденост. Замислянето над подобни неща не ни носи нито облаги, нито ни улеснява в житейската реализация.

И може би затова от време на време Бог ни изпраща и такива чудеса като тази зазидана икона. В днешния век, когато ние търсим прагматични обяснения за всичко, намирането й не би могло да получи никакво прагматично обяснение. Инак дежурните миторазбивачи не биха пропуснали на мига да се присмеят на нашата наивност и да ни обяснят простата истина. Та те ни обясняват как Христос бил ходил по водата, като преди това подложил  отдолу дъска и как делвите, в които е претворил водата във вино, били с двойно дъно!

Бог разбива митовете на миторазбивачите. Бог съкрушава веросъкрушителите. Бог има грижа за Своите най-малки братя, бедните духом. В този свят, пренаселен с богати духом, една част от тях скрити от медиите, а друга част, неслизащи от екраните, Бог си избра непозната Мария да й изпрати този чуден сън. Да й прошепне, че именно там, зад един дебел камък, без никакъв външен белег, от три века и половина чака Света Богородица с Младенеца, със сребърен обков.

Иконата беше открита в началото на новата година, за да ни даде надежда. На задната й страна са изобразени два вечнозелени кипариса и между тях финикова палма, същата такава палма, с вейките от която е бил посрещнат Спасителят, когато влизал в Иерусалим. Символи на надеждата. Знаци, че надеждата не повяхва. Зазидали са иконата в стената на храма, когато е било потушено Чипровското въстание. Но надеждата у победените въстаници не е била съкрушена. И те скрили тази икона като знак, като послание за нас.

Чудо е сънят на Мария, която не е посещавала никога Лопушанския манастир. Чудо е точното описание на мястото на иконата – на телевизионните кадри виждаме, че няма никакво разкъртване около нишата. Чудо е оцеляването на иконата. Но най-вече чудо е надеждата на тези, които са я зазидали, без да поставят никакъв знак на мястото, не надежда, а увереност, че Бог ще даде знак и иконата ще бъде открита. Чудо е този тайнствен език, с който Бог ни говори и ни се открива.

И след като беше открита иконата, Дядо Добри отиде да й се поклони и я виждаме в неговите ръце – може би единствените достойни ръце да държат това чудо.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПОРТАЛ „КУЛТУРА” ОБЯВЯВА КОНКУРС
ЗА ГОДИШНИ НАГРАДИ
Следваща статия„ДИВИТЕ ДЕЦА”, „ДИВИТЕ СТАРЦИ” И ТЕХНИТЕ ИНТЕЛЕКТУАЛНИ ПОТОМЦИ