Начало Идеи Гледна точка Шлеп в пустинята
Гледна точка

Шлеп в пустинята

2195

denev

 

Това странно заглавие, „Шлеп в пустинята”, е заглавието на новия роман на Людмил Тодоров, по-известен на широката публика като кинорежисьор с филмите си „Бягащи кучета”, „Любовното лято на един льохман”, „Емигранти”, „Шивачки” и др.

Какъв е този шлеп? Каква е тази пустиня?

Честният отговор на тези въпроси би бил един-единствен – прочетете книгата. Защото колкото читатели – толкова и шлепове ще има. И толкова пустини.

Но понеже животът на една книга е четириизмерен – освен да бъде написана, освен да бъде издадена, освен да бъде прочетена, за книгата трябва и да се говори, книгата трябва да „ехти”, тук аз ще се опитам да дам моите отговори.

Но преди това, за да настроя и вашата станция на същата вълна, ще ви разкажа един личен спомен.

През 1977 г. ние, деветокласниците от Английската езикова гимназия в София, отидохме на традиционното военно обучение. Настаниха ни във високопланински лагер над село Маджаре в Рила. Правехме дълги походи в планината, разглобявахме и сглобявахме под часовник калашници без затвор, но все пак истински, тежки, бойни автомати с дървен приклад, по-отворените момчета привечер сресваха с вода косата си, лъсваха с вакса цинтаците, поливаха се с одеколон и се отправяха към момичешките бараки. Беше като курорт, като изключим униформите, проверките и задължителните полит-просветни лекции.

Един ден аз и моят съученик Жоро решихме да съкратим похода и да се приберем по-бързо в лагера. Изостанахме от колоната и тръгнахме сами по прекия горски път, метнали на рамо калашниците с дулата надолу. Зад един завой насреща се появи възрастен човек, облечен със сини дочени дрехи и с плетена шапка на главата. Когато разстоянието между нас стана десет метра, ние с Жоро си смигнахме, сякаш се бяхме наговорили, свалихме едновременно автоматите и ги насочихме към него. И извикахме с грапави гласове:

– Горе ръцете!

Беше ясно, че си играем. Че две голобради момчета само се правят на разлютени войници. Това поведение с днешна дата би могло да се възприеме и като ярък шамар върху лицето на милитаристичното ни училищно възпитание.

Възрастният човек, така или иначе, не се стресна ни най-малко. Той ни приближи и отхлупи плетената шапка от главата си. Отпред на олиселия му череп, над челото, малко вляво, костта беше хлътнала и имаше дупка колкото юмрук.

– Не ме плашете, момчета – каза той кротко. – Бил съм на война. Стреляли са ме. Знам какво е.

И после отмина по пътя си.

Людмил Тодоров като писател ми прилича на този човек. Той не се стряска изобщо от литературните оръжия на новите поколения. Той знае какво е самата война. Самият живот. И кое от живота заслужава да стане на литература.

Главният герой на романа „Шлеп в пустинята” е учител по английски в английската езикова гимназия в Русе. Жена му е журналистка в местния клон на голямо национално радио. Двамата имат дъщеря ученичка.

Един даскал на средна възраст, който прави „инвентаризация” на живота си „като някой началник-склад” – това представлява гръбнакът на романа. Някои наричат тази инвентаризация „криза на средната възраст”.

Главният герой е обсаден отвсякъде. Отвътре и отвън. В душата му са се настанили бесовете на вечните въпроси за смисъла на живота. Младежката любов с жена му се е превърнала в мълчаливо съжителство, което завършва с раздяла. На всичкото отгоре дъщеря му, умната, интелигентната, честната, прекрасната, се оказва лесбийка.

А сега накъде? Може би изходът е в самоубийството?

Романът на Людмил Тодоров „Шлеп в пустинята” не може да се разбере пълноценно, без читателят да познава дебютния му сборник с разкази „Да изгубиш Мечо Пух”, излязъл през далечната 1988 г., на самия ръб на голямата промяна, в зенита на гласността и перестройката. В този сборник с разкази са подхванати основните теми, които се разгръщат в романа – за наблюдателя и за наблюдавания, за самотата и споделянето, за силата и слабостта, за смисъла и безсмислието, за мига и вечността.

Например зародишът на мистичната среща на главния герой с Естеството в 10 глава на романа ще срещнем още в разказа „Добри Михов слезе в Дъбово” от сборника „Да изгубиш Мечо Пух”.

В този сборник личат и двамата големи учители на Людмил Тодоров в разказваческото майсторство – и те са Джеръм Дейвид Селинджър и Василий Шукшин. Разказът „Лъчо” е доказателство за чиракуването при първия. А разказът „Помен” – за чиракуването при втория.

Все от това време е и първият филм на Людмил Тодоров – „Бягащи кучета”. Тогава те двамата с Иван Черкелов-Чери и неговия „Парчета любов” разгромиха с един замах пустословието и показаха, че в най-мъртвото и лъжливо време на соца у нас е израснало едно поколение в изкуството, което безкомпромисно ще защитава правото си да показва живота такъв, какъвто е. С тези филми те без никакъв патос и дидактика възпитаха цяло едно поколение, поколението след тяхното. Моето поколение.

Тези двамата, старите вече момчета Людмил и Чери наистина удържаха на думата си. И за тези 25 години не направиха никакъв компромис. Което трябва да им се зачете. Във времето на големите компромиси това умение краси реверите им като златен медал за храброст.

Сред това малко войнство задължително трябва да споменем и името на първопроходеца в това писане и в това светоусещане Златомир Златанов с неговите „Входът на пустинята” и „Екзитус”, който пък Красимир Крумов също превърна в блестящ киноразказ.

Между другото, сред кинорежисьорите ни поне аз се сещам само за двамина, които притежават литературен талант, дори по-висок от таланта на киноизказа им. И това са тъкмо Людмил Тодоров и Красимир Крумов.

Бих препоръчал романа „Шлеп в пустинята” на всички начинаещи романисти заради няколко неща.

Заради съвършения слог, в който не личи никаква фалшива прашинка.

За да видят какво е диалог, естествен като дишането. Може би това е привилегията на сценариста, не знам. Но романът наистина може да служи като учебник по писане на диалог.

И трето, много важно – за да се научат на темпорален ритъм.

Романът „Шлеп в пустинята” притежава съвършен темпорален ритъм.

Тези белетристични техники често са лобното място на много иначе интересни и талантливи романи.

Романът „Шлеп в пустинята” не е бляскав роман. Той е „тих” роман. Той няма да вдигне пушилка след себе си, макар че сигурно ще привлече като магнит неколцината проницателни критици, които се мъчат да оглеждат новата литературна продукция, въпреки липсата на автентична литературна периодика – Митко Новков, Ангел Игов, Борислав Гърдев, Юлиан Жилиев.

Но този „тих” роман е роман, който създава ново качество. Който те изкачва на по-горно стъпало. Защото показва най-важното – как минаваме през живота, като се сдобиваме с дупки в челата. Но въпреки това продължаваме.

Кое ни дава сила да продължим?

Това, че знаем къде отиват нашите шлепове.

Те отиват в пустинята.

Какво е пустинята?

Пустинята е мястото, където нас ни няма.

Но когато там са нашите шлепове, натоварени с очарованието на младостта ни, с илюзиите ни, с любовите ни, със сълзите на майките ни и кашлицата на татковците ни, пустинята вече не е страшна.

Понякога за шлеп може да послужи и един роман. Един роман със странно заглавие. „Шлеп в пустинята”.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора