Българското общество е пренаситено от посланията на пропагандната машина, свикнало е с инженеринговите проекти, преминало е през множество експерименти върху тънката струна на електоралните предпочитания. Обикновено в неговия дневен ред се появява някоя актуална тема, охотно експлоатирана от политици и анализатори, която измества същностните проблеми на политиката. Например, основният фокус на настоящото управление трябваше да бъдат бързите и ефективни реформи на първо място в съдебната система, които да изчистят опетнения образ на страната пред Брюксел. По въпроса обаче очевидно не се работи достатъчно, няма заявена политическа воля за промяна на конституцията, да не говорим за сформиране на временна парламентарна комисия с тази цел, не са готови поправките в Закона за съдебната власт. За останалите реформи се чуват различни предложения, декларации и критики, но и там не се създава усещане за експедитивност и ефикасност. Така говоренето за станалите вече фамозни реформи се превръща в част от голямото политическо експериментиране. Паралелно с него се конституира една политическа събитийност, която е дълбоко чужда на реформаторския дух, и съдържа в себе си потенциала да подмени основните теми.

Преди да преминем към актуалното състояние е необходимо да припомним, че на българския политически терен вече е използван целият потенциал на споменатите в началото инженерингови проекти – от месианството и популизма до национализма и заиграването с етническата карта. Вече няма пространство и възможности за възникване на нови политически алтернативи. Започва процес на скучно преповтаряне на познатото, който привидно продуцира политика, а всъщност бележи нейното отсъствие; стреми се да представи развитието като спираловидно, а го превръща в линейно; опитва се да намери други хоризонти, а стъпва върху добре обработената почва. Ето няколко примера с различна степен на актуалност:

1. Президентът направи римейк на миналогодишното си предложение за провеждане на референдум за изборните правила с въпросите за въвеждане на мажоритарно, задължително и електронно гласуване. Тази тема беше широко коментирана с всичките си спорни аспекти и сега пак излиза на преден план. Даже не виждам смисъл отново да се спирам на нея по същество. С две думи: мажоритарният вот включва множество разновидности и един общ въпрос не позволява конкретен отговор, задължителният позволява технологично избирателят да изобрази каквото си поиска върху бюлетината, а електронният е всичко друго, но не и таен. Следователно такъв референдум сам по себе си не решава нито един проблем. Той само се опитва да напипа невралгичните точки на избирателната система, да разреши кризата на представителството, да активизира гражданското участие в управлението. Лесно прогнозируемият предварително опорочен изход регистрира сблъсъка между желанието отгоре да се постигне определен резултат със средствата на политическото инженерство и нежеланието отдолу повече да се участва в експериментални проекти. Задължителното гласуване няма да накара отвратените да гласуват, дори референдумът би могъл да се окаже нелегитимен поради ниската избирателна активност. Панацеята за политиката се търси не в природата на политическото действие, а в процедурните правила. Това е бягство от сърцевината и от истинската същност, подмяна на съдържанието, което се измества от формата. От тази гледна точка референдумът за изборните правила прилича на технология, на инструмент за политическа употреба, а не на политическо действие с фундаментални инструментални цели. Избирателната система е важна, но заедно с това малка част от политическата система. Не можем да смятаме, че ако я променим, всичко ще се реши като с магическа пръчка. Затова вниманието трябва да бъде насочено към политическата система в нейната цялост, а там са застинали още доста подводни камъни.

2. Казусът с инициативата за създаване на институция с наименование „Българска корона”, която да използва политическия потенциал на Симеон Сакскобургготски, е още един римейк, свидетелстващ за линейното развитие на политиката. Но неговите възможности вече са изчерпани. НДСВ трайно губи избори с почти нулеви резултати. Когато проектът беше тестван през 2001 г., той спечели смайваща победа. Как да бъде използван потенциалът на Царя, след като народът вече очевидно не намира наличието на такъв? И защо отново интелектуалци го викат с писмо? И най-накрая в тази поредица от питания, дали въпросните интелектуалци са били спонтанно подбудени за тези свои действия? Темата стана обект на множество аналитични статии, въпреки че обществото няма интерес към нея. Днешното писмо не може да предизвика ефекта на първия автентичен призив за ново интегриране на Симеон в политиката, не е в състояние да породи последици, подобни на тези от първото му завръщане, когато стана мащабно преструктуриране на политическата система. От камбанарията на принципите на стратегическата манипулация като ефект върху системата то може да бъде сравнено с идеята за изборния референдум: отново се повтарят доказано неефективни стари мантри, решенията се търсят в периферията, а не в ядрото на политическите процеси, има фикция за спасение, но не и рецепта за реално постигнат успех. Липсва рационално доказателство за ползата от евентуална нова намеса на Сакскобургготски. За сметка на това пък се напълниха доста вестникарски страници и отново фокусът на вниманието се насочи към атрактивна тема, вместо да се обърне към неотложните реформи. Така ексмонархът се оказва винаги добре дошъл и в пряк, и в преносен смисъл и винаги ще се намери публика, когато й се предлагат хляб и зрелища.

3. Нараства влиянието на ДПС в политическия живот, Лютви Местан си позволява по особено опасен начин да се заиграва с етническата карта и да манипулира общественото мнение, внушавайки едва ли не, че в страната е ескалирала етническата омраза, турското малцинство е подложено на дискриминация, а самият той е гарант на етническия мир, разбиран едва ли не в чисто физическото му измерение. Не е нужно да се фиксираме върху многобройните примери. Видяхме как ДПС спечели изборите в Сърница и това е поредното доказателство за постиганите резултати от една сравнително нова пропагандна машина, която вече успява да влияе пряко върху развитието на политическата система. Т.е. става дума за успешна стратегия на етническа пропаганда, но за съжаление, именно в смисъла на нейния успех тя е и линейна, и дълбоко деструктивна. Етническата тема е екстраординерна спрямо релевантните топоси на политическия процес, бива насилствено имплантирана в него и отново влиза в центъра на полезрението. Обществеността се занимава с изцяло изкуствен, измислен и излишен дебат за нещо, което фактически не съществува. ДПС монополизира и темата за евроатлантическите ценности, като подменя и профанизира идеята за европейската интеграция. Ако някой сега каже „евроатлантически ценности”, веднага възникват асоциации с наратива на Лютви Местан и с неговите етнически конотации, а се забравя същността на европейската проблематика.

4. Тази същност от своя страна е сериозно балканизирана и още по-лошо – българизирана, защото от нашия негативен контекст би следвало да се изключи добрият пример на Румъния. И в дългосрочната перспектива на евроинтеграцията вместо спираловидния процес наблюдаваме все същото дълбоко затъване в линейното блато. Румяна Бъчварова дори в едно от интервютата си не смее да говори за вкарване на политици в затвора, а на някои от тях именно там им е мястото. Точно церемониалната зрелищност на поставянето зад решетките на корумпиран министър по румънски модел е това, което иска Брюксел от нас. Забуксувалата съдебна реформа е реалният контрапункт на описаното идеално състояние. Пословичната липса на резултати превръща понятието „европейска интеграция” в изтъркано клише. Днешното правителство не си служи в достатъчна степен с него. Хлъзгавият елемент в Стратегията за съдебната реформа е дали тя ще изпълни целите си. В този аспект тук не трябва пропаганда, а е необходимо действие и това е индикаторът за посоката на развитието.

Дозата на политическата манипулация е в повече, отколкото обществото може да понесе. В нейна полза служи отклонението от фундамента на политическия дебат. Той бива запълван от празни теми и изпразван от пълноценно съдържание. Българската демокрация като система не е стъпила на достатъчно здрави основи, за да избегне споменатите девиации и затова не може да стане пълноценен и равноправен участник в елитния клуб, наречен Европейски съюз. Т.е. тя не може да постигне адекватно на своя статус спираловидно развитие и това обстоятелство бележи едновременно краха и на политическите стратегии, и на политическия процес. Ако отъждествим края на историята с край на развитието, можем да кажем, че той е настъпил у нас. На мястото на прогреса се възцарява пропагандата, а тя не е негов пълноценен заместител и само замаскира затъването в блатото. И тук настъпва фиаското на политическите стратегии, когато те манипулират, а не оперират.

Докато при Фукуяма краят на историята идва с утвърждаването на универсалните ценности на либералната демокрация, то при нас демократичното развитие спира с победата на новите политически стратегии, които заменят стратегическите приоритети на държавата с конюнктурните интереси на партиите, отклоняват в погрешна посока общественото внимание и така носителите им извличат полза за себе си и действат във вреда на нацията.