0
820

Yellow pages

Atanas-Jdrebev

Медийните коментари следват хронологията на политическите събития. Ако не се подчиняват на нея, възниква опасността анализаторите да си изгубят хляба. Следващата неделя предстоят местни избори, истински дебат и класическа кампания не се провеждат, а на тяхното място, както беше прогнозирано, вече избухнаха няколко скандалчета, които по метода на надуването на балона в едно празно и скучно пространство се превърнаха в привличаща внимание атракция. Умалителната форма подсказва, че отсъстват сериозни скандали, разтърсващи устоите на базовите политически ценности. Това няма как да се случи в ситуация, в която интересът към политиката значително е отслабнал. За неговото намаляване можем да съдим от постоянно проявяващите се симптоми на кризата на представителната демокрация – намалява гражданското участие в изборния процес, утвърдила се е трайна тенденция на спад на общественото доверие към политиците и към публичните институции. Скептицизмът е непреодолим фактор и това твърдение е потвърдено логически от резултатите от изборите от началото на века досега. Циничната откровеност на социолозите, че тази предизборна кампания се осъществява със средствата на директния маркетинг, отразява една реалност, която очертава тоталния упадък на демократичните процедури. Демокрацията вече започва да функционира по втория начин, влизайки в противоречие със самата себе си. Потребността от визия, дебат, програми, ценности, идеи се е изгубила поради девалвацията на политиката и на доверието към нея. Малките полужълти скандали се наместват на терена на оттеглилата се сериозност.

Пред медиите като огледало на политическата действителност възниква трудна дилема. Ако те искат да бъдат интересни за публиката, пикантерията, шаренията и девиацията, са добре дошли. И от тази гледна точка публичната излагация на даден партиен лидер удря точно в целта – неговото име се превръща в център на журналистическото полезрение, всички започват да се занимават само с него и да коментират думите му. Конституира се квазисъбитийност, екстраординерна спрямо иманентната същност. Там където се заформя интрига, винаги става любопитно. За да има зрелище, трябва да има и зяпачи. Едната страна на дилемата е да се следва ходът на събитията и тя е проста и изчистена. Другата е да се наблюдават същностните процеси и явления, като съзнателно се пренебрегва и се оставя на заден план махленското, непристойното, компроматът, клюката. Обръщайки внимание на провокациите, дори когато се опитваме да ги опровергаем, да кажем истината и да се опълчим на лъжата и демагогията, попадаме в клопката на провокаторите, които целят да ни вкарат в обяснителен режим и да принизят до критични нива качеството на дебата. Позволяваме им те да изместват, да диктуват и съответно да подменят актуалния дневен ред, за да наложат самите себе си. Вкарват ни в омагьосан кръг. Ако ги изключим от вниманието си, няма как да заклеймим поведението им като обществено опасно. Ако започнем да ги коментираме, постигаме това, което те искат. Най-рационалното решение в тази определено глупава ситуация е да търсим смисъла на политическото, който остава скрит зад несвойствените за него прояви.

Случаят „Сидеров” хвърля бегла светлина върху естеството на проблема. Политика се прави с идеи, програми, визия. Там е нейната същност. Скандалните прояви са PR ход, който в определени моменти акцентира върху най-невралгичните точки на обществено-политическата действителност и обезсилва стойността на социално релевантни факти и значения. Чрез тези отклонения се подменя политическата плоскост и се обективират екстравагантните действия на политиците с помощта на могъщия ресурс на публичността да абсорбира всичко, което й се предлага. Така най-общо се релативизира опозицията между ред и безредие. На вътрешния министър Румяна Бъчварова се наложи да обяснява пред една от телевизиите, че има органи, които трябва да бъдат сезирани за извършване на проверка на контрабандни стоки и това не е работа на депутатите, особено посред нощ. Тя фактически иска да ни каже, че в държавата съществува ред и той трябва да се спазва. Постъпката на депутатите от „Атака” показва нещо съвсем друго. Такъв ред не съществува, доколкото парадоксално те го нарушават, обвинявайки държавата, че не си е изпълнила задължението да го съблюдава. Сидеров превърна собственото си своеволие в провокация и към МВР, и към главния прокурор. Скандалът засегна ключови институции, ангажирани в опазването на законността. Лидерът на крайните националисти не се отказа от имунитета си и предпочете усложнената процедура, чрез която ще ангажира и вниманието на Народното събрание. Парламентът е във ваканция заради изборите и нещата ще се проточат във времето. Медиите можеха да оставят тази информация да мине между капките или поне малко да спестят от уронването на престижа на държавните институции. Вместо това медийните прожектори извадиха на показ най-тъмната страна на злоупотребата с тях, защото знаеха, че скандалът е изкуствено предизвикан и охотно предоставиха трибуната си за последващото му раздухване.

Друг пример за подмяна на автентичното политическо съдържание е изнесената информация за кандидата за кмет на Реформаторския блок във Варна Чавдар Трифонов, че преди 8 години е бил осъден на 3 месеца условно за шофиране в нетрезво състояние. Темата за пътнотранспортните произшествия е изключително актуална в последно време поради многото жертви на пътя и с основание се е превърнала в болезнена за обществото. В съзнанието възникват асоциации с катастрофи и смърт. В случая няма сведения за трагични обстоятелства, но неговото ситуиране в контекста на предизборната кампания и на ставащото по пътищата неизбежно предизвиква неблагоприятни последици за кандидата.  Времевият момент, в който се разпространява информацията, дава основание да се каже, че тя цели да послужи за компромат. Ставаме свидетели на поредния опит за битовизиране на политическото съдържание. Нарасналата публична известност на Трифонов не се дължи на популяризацията на предизборната му програма, а на изнесеното за нарушението. Това е втори типичен случай на отклонение от параметрите на реалната политика. Докато при Сидеров и Чуколов имаме извършено престъпление, тук провинението е далеч по-леко, а търсената провокация е от съвършено различен характер. Политическата жизнеспособност на националистите е обвързана с идеята за грубо погазване на обществения ред, докато при Трифонов става дума за инцидент, който също има своите последици в социален смисъл и сам по себе си не е пренебрежим, но е несъпоставим с другия. Общата битова закваска на анализираните „политически събития” е индикатор за качеството на кампанията и за нивото на протичащите процеси.

Не бива да се пропускат и политическите нюанси, изразени във вътрешнокоалиционните престрелки между Радан Кънев и лидерите на ГЕРБ. Подобно напрежение винаги е съществувало и конфронтационната стилистика на Цветанов и Борисов, насочена срещу представителите на старата десница, е добре позната като традиция. Връзката на ГЕРБ с медиите на Пеевски, за която „подозира” Кънев, изобщо не е новина. Самото сюжетно развитие на скандала, така както е описано от сериозните издания, звучи меко казано като полужълт клюкарски разказ. Битовизмът отново си пробива път в политиката, като фокусът на внимание е логично да падне върху прегрешението на кандидата, а не върху възможната политическа злоупотреба с наличието на това прегрешение. Интересен въпрос за анализ е какво би могло да се крие зад нея, става ли нещо сериозно в управляващата коалиция и ако става, какви са причините за това. Има ли някаква колаборация между медиите на Пеевски и лидерите на ГЕРБ, или между ГЕРБ и ДПС, има ли връзка между този скандал и току-що обявеното намерение на Радан Кънев евентуално да се кандидатира за президент? Естествено това не са въпроси, които ще получат отговора си сега. Първо трябва да изтече мръсната вода на кампанията, но защо е необходимо заедно с нея да се изхвърля и бебето? Не е необходимо да се убиват идеите още в зародиш и на тяхно място да възкръсват провокациите и компроматите. На публичната политика й трябва качествен дебат, за да се гарантира и качеството на демокрацията.

Върху провокациите на ДПС с песента за Райна Княгиня и агитацията на турски език, както и върху някои други информации, продуцирани от движението в последните дни, изобщо няма смисъл да се спираме, тъй като стъпваме на един добре отъпкан терен, анализиран в предишни публикации. Важното, което си заслужава да се открои, е, че двете партии, заели трайно устойчивите си позиции на основни страни в етническия кливидж, активизираха с пълна сила своя провокативен пропаганден инструментариум, за да привлекат общественото внимание. Лидерът на „Атака” обичайно избира екстраординерно и небалансирано поведение, което го прави губещ. Традиционно при неговите акции се налага или директната намеса на полицията, или косвеното въдворяване на някакъв ред. Там се появява въпросът за отсъстващата логика. Атаката не е насочена срещу основния политически противник в лицето на ДПС, а срещу главния прокурор, президента, премиера, вътрешния министър и всеки друг, който дойде на ред. Докато при Лютви Местан конфликтният дискурс е пределно ясно очертан. Там имагинерният „националпопулизъм”, каквото и да означава това понятие, придобива чудовищните измерения на етническа омраза и дискриминация, а стремежът да се отстоява етнията като политическа цел се вписва в патологични очертания. Резултатът от подобен тип съперничество е пределно прост: позицията на ДПС в политическия живот се засилва, а тази на „Атака” отслабва. Не се налага да припомняме, че целта на Волен Сидеров, поне така, както е обявявана многократно от него и от неговите съмишленици, е да неутрализира злоупотребата с властови ресурси от страна на ДПС и да се бори срещу дискриминационното третиране на български граждани в смесените райони. Нищо подобно не се случва на практика. Сидеров сякаш доброволно се предлага като мишена на прицела на Местан. А натрупването на провокации от двете страни прави твърде подозрителна несинхронизираната им случайност.

Всичко това кореспондира с изразената теза за отклонението на вниманието от традиционната политика чрез прокарването на паралелно политическо съдържание, което заема своето място в празната ниша от публичното пространство. Когато скандалът се превръща в норма, той измества естествените норми. Политическите сензори на наблюдателите, на наблюдаващите и на самите участници се настройват на друга вълна. Изграждането на публична среда с аналогични на всички изброени дотук характеристики неизбежно придобива жълтеникав оттенък. Резултатът го забелязваме в реакцията на обществото и той може да се резюмира само с една дума: отвращение. Потърпевши се оказват както гражданите, така и институциите. Тенденцията върви трайно надолу и, без да се забележи, няма начин да започне обрат. И накрая един сериозен въпрос за размисъл: Ако днес почти никой не се интересува сериозно от местните избори извън сферата на „директния маркетинг”, утре кой ще се интересува от президентските и парламентарните и какво ще се случи с политическата култура или поне с политическата система като цяло?