Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

„Всяко знание и всяка възможност е безкрайна. А това важи за музиката с огромна сила.“ С Антони Дончев за албума „3uP“ и други обстоятелства разговаря Марта Монева

Маестро Дончев, честит албум! Преди няколко месеца с вашия брат, музиканта Георги Дончев, проведохме лаконичен, но съдържателен разговор и в пълен консенсус се разбрахме да помълчим, защото мълчанието е много хубаво състояние. Вие по един крайно очарователен начин прекъснахте това с албума „3uP“, чиято първа пиеса се казва именно „Мълчание“. Винаги ли живее мълчанието у вас? Кога му давате глас?

Всъщност мълчанието е много важна част от каквото и да било общуване.

В случая ние се опитваме да общуваме, предоставяйки тези записи. В музиката е важно да намериш точния момент кога да спреш, кога да пропуснеш нещо. И в този смисъл аз май прекалено дълго мълчах, защото всъщност това е моят втори солов албум, излиза 21 години след първия. Май бе редно да наруша мълчанието. Искам да направя едно уточнение обаче, две от пиесите в албума са на Росен Захариев, „Мълчание“ е едната от тях.

По-какъв начин мълчахте в тези години?

По страшно много начини. Аз в музикален план изобщо не съм мълчал. Бях доста бъбрив, през годините съм направил друга музика за театър, кино и най-различни проекти, включително импровизационна музика. Животът ми е свързан с това да изпълнявам и да създавам музика, така че всеки миг от тези 21 години е бил свързан с музика, но мълчах за моите собствени творчески усилия, за моята импровизационна музика.

Да преминем към втората пиеса на този забележителен албум. Как се справяте „При тези обстоятелства”? Въпросите се самонастаниха въз основа на заглавията на албума.

В основата на албума всъщност е записът от един концерт преди три години. Прослушах материала и реших, че заслужава да бъде показан, но преди това свърших доста обемна работа, която включваше редактиране и основно добавяне на нови музикални инструменти, електронни инструменти. Павел Терзийски добави някои нови линии с гласа си и албумът претърпя доста голяма трансформация от първоначалния си вариант. Затова кръстих втората пиеса „При тези обстоятелства“ – при обстоятелствата на един концертен звукозапис, преминал през допълнителна музикална обработка, включваща редактиране и добавяне на нови музики към нея.

Незабравимите български музиканти Румен Тосков-Рупето и Васил Пармаков също присъстват в албума. Как си говорите с тях сега, когато те телом вече не са между нас?

Всъщност тези две пиеси някак си се изляха. Те дойдоха и си ги написаха, те ги подсказаха. Бяхме много близки с Рупето. Някъде след средата на 80-те години си спомням, че веднъж отивах в апартамента на родителите ми, където живееше брат ми. Вече бяхме съставили групата „Акустична версия“, може би бяхме получили и първата награда. И качвайки се по стълбите, чух, че някой свири една моя пиеса от първия албум с Христо (Йоцов), казваше се „Ветровете на времето“. И я свири, сякаш аз я свиря. Вкъщи отварям вратата и виждам това кокалесто момче. Този е първият ми спомен. И оттогава до последния му миг на тази земя бяхме заедно. Той беше много чувствителна душа, много мил и внимателен човек.

А първото ни запознанство с Пармака е било през 1974–75 г., като ученици в Музикалното училище. В едно междучасие свирех, макар че това ни беше забранено, дирекцията се страхуваше да не се изпочупят инструментите. Бяхме група от няколко души с Боян Воденичаров, един изключителен пианист, професор в Кралската фламандска консерватория в Брюксел, и Христо Йоцов, един от големите български музиканти и професор в Музикалната академия в София. Ние вече се бяхме надушили, отваря се вратата и се появяват две очи с огромен жив интерес. Това беше Пармака. И оттогава станахме много близки.

А Рупето е свързан със заглавието на пиесата „Виждам птица да лети“.

А защо станахте музикант?

Станах музикант по принуда, защото родителите ми решиха така, основно майка ми. А то не е лесно да се стане музикант, защото човек трябва да върши една дейност, свързана с повторение, с упорство, докато в този момент приятелите му си играят някъде на улицата. Хич не е хубаво за едно малко дете. Даже семейните истории разказват как за един от рождените дни съм искал да ми подарят брадва, за да счупя пианото (смее се). Ала бързо може би осъзнах, че това е нещо, без което не мога. И всъщност съм бил благословен от упоритостта на майка ми да настоява да се занимавам с това.

А какво друго поприще можехте да си представите вместо музиката?

Знаете ли, исках да изиграя Хамлет. Когато бях на 6 или 7 години, присъствах на репетиции, а след това и на представление. Един от големите български режисьори, Леон Даниел, постави „Хамлет“ във Военния театър с Наум Шопов в главната роля и аз бях толкова впечатлен от всичко, че това е другото нещо, което исках да направя.

Моят баща пък е играл Хамлет в ученическите си години, но е станал инженер. От кого все още се учите в това, което правите? А колко зелен сте? Последният въпрос е особено широкоспектърен и дава възможност да го разлистите, както пожелаете.

Толкова зелен съм, колкото е вашата рокля. Всяко знание и всяка възможност е безкрайна. А това важи за музиката с огромна сила. Що се отнася до това, от кого се уча, от всичко и всяко нещо. Всяко нещо е един урок. Ето този разговор също е вид урок. Всяко нещо несъзнателно дава отражение.

Роклята е реверанс към албума и заглавието на пиесата „Зелено“. Винаги има място и за екологично тълкувание.

Тази пиеса е втората на Росен в албума. Това е някакъв вопъл за това, че зеленината ни е застрашена от нас самите, което сега, като чувам себе си, звучи абсурдно. Може ли човек да застрашава нещото, от което зависи? Ала е факт.

А защо бихте живели на Пелионския полуостров?

От многото места, на които съм бил, откривам най-голямата магия на това място, вероятно идва от комбинацията на една не много скромна планина с прекрасно море. Имам усещането, че това страшно много ме зарежда.

Как боравите със съвременното понятие за джаз? Тясно или широко ви е в него?

О, много тясно. Това, което основно музикантите от САЩ и по-специално хората с различен цвят на кожата разбират под джаз, за мен е много тясно. В днешно време джазът е всяка друга музика.

Колко е голям кафезът и кой държи ключовете му?

Предишното име на пиесата беше Movement 101, породено от темпото на пиесата, което според метронома е 101, но като го свържем пак с тези обстоятелства, при които има доста силна намеса в първоначалния материал, се получи пиесата, която е вътре в клетката. А извън пиесата всички неминуемо сме в някаква клетка, защото най-малкото трябва да се съобразяваме със страшно много неща. Въпросът е каква е големината на клетката и дали вътре може да се извърши някакъв полет.

Диригент сте на един от най-елитните български оркестри, Биг бенда на БНР. Как успявате да поддържате толкова високо нивото му въпреки недотам оптималните обкръжаващи обстоятелства?

Основно свързани с финансиране… Най-голямото предизвикателство е намирането и предоставянето на музика, която да носи нещо различно, ново, да е музиката на днешния ден. За мен това е важното – един музикален състав като Биг бенда на БНР би трябвало да бъде състав на днешния ден, като това, разбира се, не отхвърля по никакъв начин факта, че се връщаме и към старите майстори и класиците. И това е най-голямото предизвикателство, защото струва пари. Това означава, че трябва да бъде продуцирана музика за нашия оркестър.

А защо е в бяло вашата рапсодия?

Ами тя не е моя, това всъщност е заглавието на филма на Теди Москов, на който аз правих музиката. Всъщност това е основната тема на филма.

Наскоро телевизията излъчи запис от феноменалната ви „Джазофония“ с участието на ромски виртуози. Може ли да се мисли за продължение?

Да, разбира се! Има много изключителни музиканти.

А мъчно ли ви е за физическите албуми, които си заминават безвъзвратно?

Може би до някаква степен ми е мъчно, но в края на краищата времето е такова. И ни напомня, че всичко е временно. От друга страна, се сещам за огромния брой дългосвирещи плочи, от които бях решил да се лиша, но жена ми ги прибра.

Да, обаче през ум не би ми минало да се лиша от дисковете си на „Акустична версия“.

Някак си обичам да разчиствам. Нямам голям сантимент към запазването, може би защото и напоследък не слушам толкова много музика.

А какво вълнуващо ви предстои в музикален план?

Предстои издание с проекта „Джазът пее на български“, поетесата Мария Донева е написала текстове за някои от известните джазови стандарти. А съм и единственият музикален участник в проекта „Поетите“, в който някои от водещите български артисти рецитират стихове на български поети, а аз се опитвам да претворя в музика това, което те казват с думи. След това с Биг бенда имаме поредния концерт от цикъла Биг бенд джаз академия, в който ще се изявят млади музиканти. В началото на март ще представим oще един нов албум с певицата Лили Илиева, той също е пандемичен албум. Представлява един различен поглед към така наречените стандарти. Аз си позволявам да ги третирам като свои, пипнати са оттук, оттам и отвътре. Позволявам си да правя с материала различни неща, да речем, изцяло нова хармония. Въобще третираме чуждата музика като своя. Позволявам си това, защото иначе не ми е интересно, няма да съм аз.

След това има представление на живеещия в Германия Иван Пантелеев в Народния театър, казва се „Капитална грешка“. После пък с Биг бенда имаме концерт с пиеси на Милен Кукoшаров, аранжирани специално за нас. Всъщност сезонът 2021/22 г. на Биг бенда ни само с едно изключение е посветен на музиката и е с музиката на български музиканти, така че освен Милен Кукошаров, когото ще чуем през март, през месец ще ни гостува Пепи Славов, чиято музика в момента се разширява за нашия оркестър. Това също е много важен концерт.

Страхотно. Петър Славов също доста дълго мълча, преди да издаде миналогодишния си албум. А кои политически развития ви вълнуват или притесняват?

Аз се интересувам доста индиректно от политика. И чисто интуитивно подхождам към това, което чета или следя, не мога да бъда много изчерпателен по този въпрос. Това, което ми прави впечатление специално в България сега, е новата енергия, с която се подхожда към някакви промени, както се анонсират нещата, но лично аз имам известно притеснение в себе си, защото усещам интуитивно, че всичко, което се изговаря, стои повърхностно. Тоест като че ли се опитва да затопли едно повърхностно усещане у хората, свързано с тотална промяна и отричане на това, което е било преди. Това ме кара леко да съм притеснен, още повече че вече мина и немалко време, в което се чуват само приказки, а не се усещат реални резултати в работата.

В световен план всичко, което се случва, като че ли би трябвало да допринесе за отрезвяване на човечеството, на което много бих искал да се надявам. Обаче някакъв скепсис у мен наклонява везните към това, че по-скоро ще бъде поредното чудо за три дни и ще го забравим.

Антони Дончев е композитор и пианист. Роден е на 5 февруари 1959 г. в София. Завършва Музикалното училище и Музикалната академия в родния си град, специалност „Пиано“. Дебютира като пианист на джаз срещата в София през 1978 г. Свирил е в квартет „Фокус“, а през 1985 г. заедно с Христо Йоцов създава „Акустична версия“, с която печелят редица международни награди. Между 1987 и 1989 г. преподава в Музикалната академия в София. От 2010 г. е диригент на Биг бенда на Българското национално радио. Под негово диригентство оркестърът работи с редица световни музиканти, сред които Джо Ловано, Кърт Елинг, Том Харел, Кристиан Елзесер и други. Антони Дончев има множество изяви и записи и се радва на голямо международно признание. Работи и в театъра, особено плодотворно е сътрудничеството му с режисьора Теди Москов, за чиито постановки създава музика. Автор е и на музика за игрални филми. За театралната си и филмова работа също е многократно награждаван.