Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

Отложеният фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон“ смени екрана от Пловдив в София; авторите се вглеждат повече в миналото и по-рядко намират темите на днешния ден

Едва петнадесет документални и осем анимационни филма, почти всички подкрепени от Националния филмов център, се състезаваха за статуетките Златен ритон в 26-ото издание на едноименния национален кинофестивал (17–24 февруари). Само четири от тях напипват парещи теми от съвременния ни живот, други пет дълбаят във все още недостатъчно осмислени моменти от националната ни история. А героите на останалите документални творби са родени от миналото и все още са тук, сякаш за да разказват за последствията от него, променили съдбите им. Като че ли увлечението е по филмови портрети, макар че през съдбите на героите повечето режисьори успяват да очертаят или поне да подскажат реалността, в която са се случвали личните им трагедии.

Конкурсните филми могат да се разделят и по друг критерий – безспорни фаворити и съпътстващи заглавия, на чиито автори по нещичко не им достига, за да бъдат сред наградените. Щях да бъда изненадана, ако „Авантюриста“ на режисьорката Анна Петкова (продуцент „Гала филм“, сценаристи Анна Петрова и Константин Петров, оператор Христо Ковачев, композитор Борис Чакъров) не бе спечелил Златен ритон за най-добър документален филм. Мотивите на журито: „За дълбочината и чувствителността, с които осмисля мястото и ролята на индивидуалния бунт срещу статуквото в условията на различна политическа конюнктура“. Оценката обаче не издава истинската дълбочина на филма. Осъзнаваш я само като съпреживееш 99-минутната история на Григор от село Парамун и неговата любима Ванина, двама аскети, стигнали един до друг по неведомите пътища на съдбата.

Нищета, мизерни условия за живот, сред които един мъж и една жена се чувстват щастливи. Той е Григор Симов, роден преди 9 септември 1944 г., с ярки спомени от частното стопанство на своите родители и наложеното им по-късно ТКЗС – дотук картинката ни е позната. Какво обаче кара 17-годишния Григор да тръгне към границата и неуспял да избяга първия път, да се опитва пак и пак? Как един млад мъж запазва желанието си да живее след последвалите издевателства над него в Бойчиновци, а после и в затвора – той, който по-скоро от чист авантюризъм тръгва към различния свят? Какъв е пределът на човешката психика, който го води до идеята да избоде очите си с надеждата слепотата да го извади от затвора? Как след 10 ноември 1989 г. се включва в организацията на Румен Воденичаров за защита правата на човека, но десетина години по-късно осъзнава, че мечтите му са били излъгани? Защо живее без лични документи и се отказва от медицинска помощ? Защо той, непознаващият на младини вярата, решава да се замонаши? И как съдбата му изпраща сродна душа чак от Бургас.

Режисьорката Анна Петкова не доживя своята награда. Отиде си по Коледа, а така мечтаела да покаже филма, за който се е борила и страдала, на фестивала през декември 2021 г. Тогава форумът беше отложен заради поредната COVID вълна.

Филмът бе отличен и с наградата на Асоциацията на хабилитираните преподаватели по екранни изкуства „Академика 21“. Официалната премиера на „Авантюриста“ е на 22 март в рамките на „София Филм Фест“.

Не съм изненадана и от Наградата за най-добър режисьор на документален филм, присъдена на Стефан Командарев за „Живот от живота“ („Арго филм“, сценаристи Командарев и Теодора Дончева, оператор Веселин Христов, музика проф. д-р Вилиян Платиканов) за „позицията и решителността, с които превръща остро актуалния проблем за донорството в обществена кауза“. Автор, съчетал душа на лекар с око на кинематографист и с гражданска позиция, той е от хората в съвременното българско игрално и документално кино, които успяват в събирането на минало и съвремие като причина и следствие на живеенето ни. При Командарев посланията са ясни и болезнени, темите – толкова болни, колкото са героите в най-новия му документален филм. Пациенти и лекари са в общата борба, наречена донорство от отиващ си живот в името на продължаващ друг живот.

„Сестро, днес синът ми Калоян навършва пет години. Моля ви, направете всичко възможно следващия си рожден ден да празнува заедно със своя биологичен баща…“ Думите в началото на филма са на хасковския репортер Георги Пеев, първия българин с два трансплантирани органа. Именно след срещата с него покрай снимките на „Посоки“ се ражда и идеята за „Живот от живота“. Филмът вече има своя фестивална съдба (Голямата награда на Международния фестивал на червенокръстките и здравни филми, Варна 2021) и срещи със зрителите (на голям и малък екран), затова мнозина разпознават героите пациенти – журналист, рекламен агент, студент, фитнес инструктор, фермер, всеки зависим от живота/смъртта на друг човек. Разпознават и лекарите, разполагащи с умения и техника, но отчаяни от неразбирането. Статистиката за България, в която през 1986 г. е направена първата трансплантация на сърце в Източна Европа, днес е жестока: към 4 юни 2021 г. броят на чакащите за трансплантация български граждани е 1041; оперираните са малко. Картината става още по-жестока, когато Командарев допълва и факта, че на хемодиализа у нас са повече от 5000 души, тоест поне 4000 от тях все още не са регистрирани в списъка на чакащите. „Живот от живота“ е безмилостен филм – безмилостен не към обречените и хората около тях, а към системата, която някак банално вече казваме, че убива.

Журито присъди своята Специална награда за документален филм на „Тихо наследство“ на режисьорката Петя Накова („Контраст филм“, сценаристи Огнян Стателов и Петя Накова, оператор Димитър Костов, композитор Георги Стрезов) заради „вълнуващо и майсторски изградената документална драма на едно семейство в криза“. Две жени, майка и дъщеря, превръщат в залог личната битка за оцеляване в името на доброто за другите. Онкологичното заболяване на жестовата преводачка Таня Димитрова (всички я познаваме от малкия екран) поставя 20-годишната ѝ дъщеря Катя пред огромно изпитание – да продължи да води уроците за глухи деца в училището на своята майка и да се грижи за малката си сестра, докато Таня се бори за живота си в чужбина.

Още два филма на доказани майстори документалисти съвсем заслужено получиха Наградата на Гилдия „Критика“ към Съюза на българските филмови дейци: „Гео Милев в лабиринта на времето“ на Костадин Бонев („за проникновения анализ на вечно актуалния проблем относно сложните и противоречиви взаимоотношения между представителите на интелигенцията и властта в България“) и „Второто освобождение“ на Светослав Овчаров („за гражданската смелост и доблест да демитологизира най-новата българска история отвъд познатите идеологически клишета, представяйки малко известни факти от близкото минало“). И тук няма изненада – съвършено боравене с архивния материал, превръщайки го в разказ, върху който зрителят може само да мисли. Много да мисли.

Защо е така? Отговорът даде режисьорът Светослав Овчаров на пресконференцията след прожекцията на новия си филм: „Изкуството не трябва да създава нови митове, а да разказва с вълнение за хората, които са ги създавали“. Правилно, имаме си стар мит, от който се ражда и заглавието на „Второто освобождение“ („Омега филм“, сценаристи Светослав Овчаров, Евелина Келбечева; оператор Светла Цоцоркова). Именно проф. Келбечева разказва на режисьора за документи, които „допреди четири години никой не бил виждал“. Става дума за архивни материали от септември 1944 г. и последвалите събития; за „съветската окупация“, за която десетилетия наред бяхме обучавани, че е нашето второ освобождение от „братската армия“. Документ след документ, хроника след хроника водят зрителя през действия и факти, за които може и да се е досещал, но едва ли е предполагал размера им. Само една цифра: над 133 млрд. лева струва на България издръжката на съветската армия тогава при национален доход 140 млрд. лева. „Второто освобождение“, отличен и с приза на Българската национална филмотека, е заснет с подкрепата на Министерството на образованието и науката с идеята да се превърне в помагало за учителите по история в средните училища.

Ако Светослав Овчаров е избрал аскетичния киноразказ, то при режисьора Костадин Бонев съвсем обосновано има повече артистизъм в повествованието. „Гео Милев в лабиринта на времето“ („Тривиум филмс“, сценаристи Константин Петров и Костадин Бонев, оператор Алекс Самунджи) ни връща към размириците от 20-те години на миналия век, когато едно от най-талантливите пера в българската поезия става жертва не само на политическите страсти и безскрупулността на времето, но и на влиянието на анархиста Шейтанов и вероятно на собствената си наивност. Филмът е вдъхновен от книгата „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов. В 76-минутния документален разказ умело са вплетени актьорските превъплъщения на Ованес Торосян и Милена Ерменкова, пронизващият дикторски разказ (гласът на Койна Русева), както и коментари на самия Карастоянов и режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев.

Магично пиршество за сетивата предложи филмът „Родени от огъня“ на режисьорката, сценаристка и продуцентка Саша Хаджиева, отличена с Наградата за дебют в документалното кино: за „оригиналния и свеж поглед към изкуството „да си играеш с огъня“. Без излишна претенция, но с откровена любов към това, с което са занимават героите и самата тя, Хаджиева разказва за явление, появило се у нас преди двайсетина години. Те танцуват с огън. Дали е театър с огън, танцувална практика, модерен цирк, или дори начин за себеусъвършенстване – героите трудно дефинират своето изкуство. Но пък им вярваме, че то ги прави свободни.

Интересен поглед към свободата дава и отличеният със Специален диплом филм „Гладиатор“ на режисьора Николай Василев („Меджик Шоп“, сценаристи Петя Тетевенска и Свобода Маданска, оператор Борислав Георгиев, композитор Георги Цветков) за олимпийския шампион по борба и колекционер на картини Боян Радев. Спорна личност (отказва например да коментира връзката си с ДС), но от друга страна, той е обичан от хората на изкуството. До такава степен, че скулпторът Павел Койчев се съгласява по време на снимките да извае огромна фигура в прослава на младостта на бореца.

С интерес гледах и филмите портрети „До дъно изпий тишината“ на режисьора Михаил Венков („Доли медия студио“) за скулптора Никола Станчев, преобразил пейзажа на Бургас с красивите си пластики; „Добрият ад“ на Николай Василев (БНТ) за Теодосий Спасов и неговия поглед към мита за Орфей; „Малката маркиза“ на Станислав Дончев („Геополи филм“) – артистичен разказ за превратната съдба на писателката Фани Попова-Мутафова; „Съдбата на скитника“ на Ана Китанова („Арт фест”) – за 75-годишния чешит Пави от Трънско, чиито приключения от соцвремената са на ръба на истината и измислицата; „Екатерина“ на Бояна Топчийска („Фул Мун Улф“) – опит за разгадаване на личността на Екатерина Каравелова. Смесени чувства вероятно ще предизвика у зрителите филмът „Стражите на нашата съвест“ на Станислав Дончев („Динамик Артс“, сценаристи Петя Александрова и Теодора Дончева) – не поради своите качества, а заради заниманията на героите. Те са „омразни“ контрольори в градския транспорт или „закопчаващи“ със скоби неправилно паркирани автомобили. Псуват ги, удрят ги, защото глобяват. Понякога плачат, защото са хора. И са като всички нас, просто такава им е работата.

Нямаше усещане за фестивал и причината не е в отлагането на „Златния ритон“. Като че ли общата картина от „нулевата“ година на българското кино лишава от живец и малкото събития, свързани с него.

Наградите за анимация от „Златен ритон 2021“

Златен ритон за най-добър анимационен филм: „Любовни черупки“ („Мирамар филм“, сценарист, режисьор и аниматор Свилен Димитров, оператор Калоян Николов, композитор Петко Манчев) – за оригиналната еклектична форма и умелото владеене на разнообразни изразни средства от обемната до 2D анимацията.

Специална награда на журито за анимационен филм: „Небесният Анри“ („Мирамар филм“, сц. Мира Арнаудова, Свилен Иванов, оператор Станислав Евстатиев, аниматори Мира Арнаудова, Евелин Генов, Тодор Игнатов-Тони, реж. Мира Арнаудова) – за творческата енергия, позитивното послание и чувството за хумор, въплътени в класическа обемна анимация.

Награда за художник-постановчик на анимационен филм: „Седем смъртни гряха“, („Метаморфоза-Н“, сц. Екатерина Чурилова, Милко Лазаров, аниматор Димитър Димитров, реж. Димитър Димитров и Милко Лазаров) – за вътрешната пластичност и мрачната поезия в анимационната интерпретация на разкази от Ф.М. Достоевски.

Награда за дебют в анимационното кино: „Зимни вечери“ („Канцелария филм“, сц. Невелина Попова, Гергана Симеонова, аниматор/художник и режисьор Гергана Симеонова) – за майсторски стилизираната и силно въздействаща образност в духа на поетичното творчество на Христо Смирненски.

Специален диплом: „Любовта, без която не можем“, реж. Господин Неделчев-Дидо – за деликатността на художественото послание за топлина и съпричастност, предадено с пестеливи, но точни изразни средства.