Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

„Смъртта още празнува живота“, Нели Закс, Издателство за поезия ДА, подбор и превод от немски Любомир Илиев, София, 2021 г.

През 1966 г. родената в Берлин в еврейско семейство и отрано започнала да пише Нели Закс получава Нобеловата награда за литература – „за изключителните ѝ поетически и драматически произведения, които със завладяваща мощ тълкуват съдбата на еврейския народ“. А при връчването на наградата Ингвар Андершон я нарича „вестителка на утехата“.

Зад тези думи обаче има нещо много, много повече. Защото една обща съдба е и лична. Седем години, между 1933 и 1940 г., Нели Закс живее в „обиталищата на смъртта“, творбите ѝ са забранени и благодарение на дългогодишната ѝ кореспонденция със Селма Лагерльоф, от чийто роман „Сага за Йоста Берлинг“, създаден в годината на нейното раждане – 1891 г., е наистина впечатлена, успява да емигрира в Швеция. С майка си, единствения останал ѝ близък човек от семейството. Другите загиват в концлагери.

В книгата, която сега можем да четем и за която – казвам го още тук, в началото – трябва да сме признателни на малкото, но много силно и безкомпромисно в поетическите си избори издателство ДА и на подбора и изумителния превод на Любомир Илиев, са включени стихове от шест стихосбирки на Нели Закс, съответно от 40-те, 50-те и 60-те години на миналия век.

Въпреки първите ѝ стихове, посветени на природата и музиката, в които предишен или съвременен читател би открил нещо за себе си, в тази книга няма да прочетете нищо, което да е познато. И ще е трудно, но възвисяващо. В послеслова на „Смъртта още празнува живота“ Любомир Илиев споделя казаното от Гюнтер Грас, който му дава стихове на Закс – на думите на преводача: „Не ѝ разбирам всичко…“, Грас отвръща: „Аз също. Но и това, което не разбирам, е голямо“.

Какво изрича гласът в тази поезия? За какво скърби и как е възможно „адът“, преживян лично, но и изстрадан чрез съдбата на своите, на множество хора – мъже, жени, деца, да бъде изказан? Да бъде трансформиран. И в какво?

Гласовете, които звучат в тази поезия, са много – те са хор като в древногръцка трагедия – „на мъртвите“, „на спасените“, „на сенките“, „на дърветата“, „на утешителите“, „на неродените“. Плач, скръб, дълбинни, сякаш из недрата на цяло едно човечество. Но и жалост, едва доловимо дихание на прошка, на надежда може би – „Като пеперуди / ни ловят преследвачите на копнежите ваши, / като песен на птица, продадена на земята – / ние, ухаещите на утро, / ние, бъдещите свещи за вашата скръб“.

Може да се прочете на немалко места за връзката на поезията на Нели Закс с възгледите на Мартин Бубер и неговата „философия на диалога“. И вече насочен, читателят може да открие тази свързаност. Струва ми се, че много важна тук е особената връзка между човека и Бога. Мистицизмът на поетесата, библейските мотиви, пророческите прозрения са трансформирани през личното – Бог е в човека и той има правото, а и смелостта да прорицава. Да казва. С чисто сърце. И с благословията над изстрадалия. И да живее!

Красива е скръбта в тази поезия, толкова е силна и толкова фина, казва дори невъзможното за казване: „там, където умират деца, / и най-тихите неща стават безприютни“.

Много безприютност откриваме, а и усещаме в тези стихове. Човекът не е на мястото си, той все бяга, все е другаде… „И никой не знае накъде.“

„ТАКА ДАЛЕЧ на свобода / в съня си…“

В поезията си Нели Закс плаче. За убитите в лагерите. Със „соления поток на сълзите“ – чрез които се изстрадват опустошените животи, но го има и упованието в паметта, което, ако не спасява, дава крехка, но невъзможна за отминаване и изличаване твърдост. „Това са вкочанени от сол пръсти, / от които капят сълзи при молитва. /…Това е отливът ни, / съзвездие от скръб и пясък, който се разсипва.“

Тази поезия изстрадва страданието. Тази поезия моли за милост. Тази поезия вярва, че „ухото на човечеството“ ще чуе. Гласовете, които могат да изговорят „плачещото сърце на света“.