Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

С актьорите Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте за създаването на спектакъла „В самотата на памуковите полета“ разговаря Ина Дублекова

През февруари София беше втората спирка от световното турне на мащабния театрален проект „В самотата на памуковите полета“ по едноименната пиеса на Бернар-Мари Колтес, поставена от Тимофей Кулябин в театър „Дайлес“ (Рига) през май 2022 г. На сцената са двама – литовската актриса Ингеборга Дапкунайте и Джон Малкович. За своята сценична версия на енигматичния текст режисьорът разказва: „Зрителите са потопени в подсъзнанието на човек, който физически не присъства на сцената. Той живее в ужасна вътрешна дисхармония, защото е осъзнал, че сексуалното му желание е престъпно“.

Спомняте ли си какво си мислехте в началото на репетициите, когато за пръв път прочетохте пиесата на Колтес с намерението да играете в нея?

Ингеборга Дапкунайте: Мислех си, че е много труден, но много красив текст, сложно произведение, което ти трябва време, за да „преглътнеш“. Но доближиш ли се веднъж до него, той просто те засмуква в себе си и всичко се развива оттам насетне.

Джон Малкович: Нямам спомен. Но знам, че за да решиш да участваш в едно представление, наистина трябва да вярваш, че пиесата си струва. Имам роли в поне сто филма, но в киното никога не знаеш какъв ще е резултатът. Там винаги има монтаж, понякога сцени се преснимат, затова нямаш идея. Но с пиесите не е така. Бернар-Мари Колтес е мъртъв и нищо в неговия текст няма да се промени. Затова винаги се питаш: „Виждам ли достатъчно в това произведение, струва ли си да го правя отново и отново в продължение на година, две или три“… Бях силно окуражен, защото и Тимофей, и Роман (Должански – драматургът, б.р.) изглеждаха много компетентни, имаха много добро разбиране за английския текст. В началото съвсем естествено работехме на английски, руски и френски език.

Първите ни репетиции бяха през 2021 г. и тогава си казахме: „Да, тук има нещо, нека видим какво ще стане“. После дойде първото показване на спектакъла в Рига. С Инга от самото начало се бяхме съгласили, че ще представим спектакъла в центъра „Онасис“ в Атина. Тогава още не знаехме, че следващото място ще е София, но съм много щастлив, че сме тук, защото харесвам този град. Предстоят ни представления в Талин и Вилнюс, които също очаквам с нетърпение. През лятото би трябвало да сме в Неапол.

Продължавате ли да откривате нови неща, докато изричате текста на Колтес на сцената?

Дж. Малкович: Да, постоянно. Няма как да назова конкретен пример, но винаги откриваме нови парчета, които да съберем или да съшием по нов начин. Знаете, че едно представление е ефимерно, органично нещо, което също така отразява и съответната вечер. Тимофей е много конкретен режисьор и сценографията е много, много прецизна, въпреки това ние имаме голяма свобода сред нея. Така че всичко е различно всяка вечер.

И. Дапкунайте: Напълно съм съгласна с едно нещо, което Джон е казвал по-рано – много е трудно да говориш за работата си, понеже е много трудно да я опишеш. Просто го правиш, излизаш на сцената всяка вечер и изпълняваш онова, за което сте се разбрали с колегите ти и което текстът ти разрешава.

По време на разговора с публиката след едно от представленията в София отбелязахте, че няма как да коментирате представлението в цялост, понеже никога не сте го гледали като зрители. Но какво виждате като изпълнители, как изглежда „В самотата на памуковите полета“ отвътре?

Дж. Малкович: Носи усещането за добрите стари времена. За Инга и мен това е пътуване, на което сме се отправяли заедно много пъти под различни форми – в театъра, в киното. Иначе представленията винаги изследват нещо. Докато съм на сцената в този конкретен спектакъл, аз изобщо не виждам публиката, а и в интерес на истината, не мисля за нея. Съсредоточен съм върху онова какво трябва да направя.

И. Дапкунайте: Аз просто виждам Джон. Не виждам публиката, не виждам нищо друго. Понякога и него не виждам, само някоя камера или пълна тъмнина. Когато разговаряме с публиката след представленията, всеки зрител е видял нещо различно. Така че моята задача наистина е да изляза на сцената и да действам, а публиката сама ще реши за кого и за какво е това, което вижда. Дори да не ѝ хареса, понеже това е съвсем възможно. А дали аз бих гледала това представление като зрител? Може би.

Край вас неотлъчно са пет камери, които ви следят на живо; акцентират върху детайли; сближават ви, когато реално сте най-далеч един от друг на сцената; огъват логиката на очевидното, за да преведат на визуален език емоциите на хаоса и пропадането. Отвъд важната роля, която камерите играят в спектакъла, самата им употреба е и препратка към съвременния свят на социалните мрежи, в който камери следват всеки от нас на всяка крачка. Как се отнасяте към навлизането им в театралния език?

И. Дапкунайте: В случая изцяло имам доверие на Тимофей като артист и режисьор. Знам, че камерите са част от идеята му, той така конструира целия спектакъл. Надявам се, че те повече помагат, отколкото разсейват. Надявам се, че крайният резултат е единно цяло. Когато представлението е въздействащо, въпросът кое го прави такова, не стои.

Дж. Малкович: Задачата на създаващите театъра, както казва Шекспир, е да „поставят огледало пред живота“. Камерите вече са интегрална част от нашия живот, независимо дали ни харесва, или не. На мен лично не ми харесва много, само понякога. Но разбира се, и не съм против употребата им, самият аз ги ползвам в театъра повече от 30 години и съм виждал фантастични техни употреби. Не знам дали е така в този случай, понеже не съм гледал представлението. Но както Ингеборга отбеляза, ние и двамата сме формирани в театъра, но сме участвали в много филми, сериали, така че вероятно камерите не ни правят впечатление. Приемам всичко, което помага да си разкажеш историята ефективно. Докато сме на сцената, не знаем коя камера кога работи и кого от нас снима. Единственото, което знаем, е кой къде трябва да бъде и си изпълняваме задачите. А ако трябва да коментирам дали има разлика в актьорската игра пред камера и на живо в театъра, бих направил сравнение с музиката. Едното е пиано, а другото чело или цигулка, не са еднакви, но всичко е музика. И в двата случая ти си участник в нечий разказ, фигура в нечий сън, рисунка на стената на пещера. Разбира се, имам предпочитания към едното, но и да работиш в киното има своите големи изкушения. Но си спомням, че когато започнах да се снимам в киното, постоянно чувах да казват: „Камерата никога не лъже“. А аз всъщност мисля, че тя съществува именно, за да прави това. Камерата по някакъв начин има собствен разсъдък, харесва си каквото си харесва. Тя е неодушевен предмет, който снима други неодушевени предмети, пейзажи или живи хора, но не се отнася към тях по един и същ начин, не им придава същата стойност.

Джон Малкович, освен актьор, вие сте и режисьор. Трудно ли ви е да преминавате от едната роля в другата, за да се доверите като актьор на друг режисьор?

Дж. Малкович: Не, това е част от професията ми. Създал съм над двеста творби с други режисьори. Имало е само двама или трима през целия ми живот, с които не успях да намеря как да се сработя и не изпитвах удоволствие от съвместната работа. Като цяло не се интересувам от това да споря и да доказвам гледната си точка. Просто не съм устроен така. Ако имам усещането, че нещо е много погрешно, то тогава може да си позволя да кажа: „Сигурни ли сте за това?“. Но моята задача като актьор не е тази. Моята роля е да последвам тяхната идея, да намеря място в техния сън, а не да им казвам: „Ехо, това не е хубав сън“. Когато аз режисирам, очаквам същото на свой ред от актьорите.

Развитието на проекта „В самотата на памуковите полета“ съвпада с две от най-големите глобални кризи на съвремието ни – идеята се ражда по време на локдауна, а репетициите протичат през първите месеци на руското нахлуване в Украйна. По този повод Роман Должански споделя: „Мисля си, че този месец май в Рига просто спаси всички нас от личния ни психологически крах. Мистериозният и изплъзващ се Колтес ни подари възможността да се потопим в репетициите“. Имате ли усещането, че този контекст е оставил отпечатък върху представлението?

Дж. Малкович: Със сигурност да. Почти всички членове на руския екип днес живеят в Западна, Източна Европа или Прибалтика. Те са чужденци в чужда земя. Всичко е разтворено във водата, така да се каже. Много е тъжно, но аз като американец съм привикнал, че ние започваме война твърде често в рамките на моя живот.

И. Дапкунайте: Светът се преобърна няколко пъти, но не мисля, че самото представление се е променило. Не е и съвсем моя работа да отговоря на този въпрос, защото не знам какво мисли Тимофей, но от моя гледна точка той е много концентриран и винаги знае точно какво прави.