Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

„Свети вълк“, Елена Алексиева, изд. „Факел експрес“, 2018 г.

Ето го и петия роман на Елена Алексиева – след „Синята стълба“, „Рицарят, дяволът, смъртта“, „Тя е тук“ и „Нобелистът“. Сътворен след един вече значителен опит в прозата и драматургията. Роман, който мисля, че е важен, защото постига майсторски синтез на различни романови жанрове, „изработен“ и премислен е много добре като структура, но и защото в него е изграден плътен и същевременно богато нюансиран образ на днешното, на българското, който удържа своята фикционалност, който може да бъде възприет като глобална метафора, но реалистичният поглед и оценка го правят актуален. „Свети вълк“ обобщава настоящето ни по един художествен начин. Текстът никога не ни дава повод да го заподозрем във флирт с читателя, който би могъл да се опре на по-лесни ходове като работа с разпознаваеми социални реалии или социални сюжети. Елена Алексиева нито за миг не се поддава на подобно изкушение. Никакви елементарни алюзии и препратки. И това е така, защото тя е писателка от голяма величина. Писателите виждат, разбират, но не просто отразяват. Те отиват далеч по-нататък. Чрез сюжета, героите и цялостната тъкан на повествованието осмислят, разсъждават, обобщават, предлагат ни идеи и пътища, избори. Когато това не е декларативно и умозрително, а плът в плътта на текста – тогава имаме такива романи, какъвто е този на Елена Алексиева.

Сюжетът би могъл да се разкаже. И нека не подминаваме това. Когато имаме сюжет, имаме основа, здрави подпори, които да удържат цялото. Един странен човек, всъщност понякога никак не странен, а съвсем обикновен, като всички други обикновени хора, извървява пътя си в романа, път, който преминава през подземен рудник, в който някакви хора копаят въглища, там среща и цяла ромска фамилия, която си има „цар“ и правила, по които живее, има сватба и някои важни срещи. Пътят продължава и нашият странник се озовава в забутано село, в което много от мъртвите са живи, защото имат своите библиотечни картони. Те са читатели. Библиотекарката в студеното и запуснато читалище не се отказва от своята малка битка за книгите. В забутаното село има и други, които искат не да четат, а да просперират. Има и ловна дружинка, вълци за ловуване, това е толкова важно, че и президент идва да ги отстрелва. Пътят на нашия безименен герой го отвежда и до друго село, и то забутано – вижте му само името Мъглене (за имената в романа ще стане дума по-после), където американка и бивш учен, със своите си падения, строят църква. Построяването изисква жертви, но и животът си тече, строежът не се оказва достатъчно здрав, кръстът пада, църквата се срутва. А нашите хора, всичките, се събират там.

Следвайки интересния сюжет, в който има достатъчно загадки и „кукички“ за читателското любопитство, можем да прочетем романа дори като криминален. Отивайки над това, романът може да бъде прочетен като образ на българското чрез опорите, които биха могли и още го държат – природата, труда, хората, книгите, вярата. Но тук България е и разделена, в опит да забрави това, в нея има девалвация на властта и институциите, човекът, обикновеният човек, не е наясно кой е и накъде го водят. Пита се къде би искал да отиде и дали?

В „Свети вълк“ има и проблематизиране на словото, на думите. Дали безсловесният не е по-словесен; какво става с думите ни днес; какво казват; дали могат да казват? Това са големи и важни въпроси и те са отправени към нас, читателите на този роман.

Едно от завладяващите, без преувеличение, достойнства на романа на Елена Алексиева е доверието към човека. Към неговото незнание, колебание, към неговата раздвоеност, към възможността за неговите преображения. Чрез разказа и героите си писателката ни представя и тъмната страна на човека, онова, което самият той не съзнава. Но което често го води в една или друга посока. Нуждата човешка – тя не винаги може да бъде формулирана, назована, но по-важното е, че я има. И ни кара да търсим.

Всички имена на героите, на местата в този роман са значещи. Това също е важно за разбирането му. И още нещо към цялото – стилистично това е една от най-брилянтните книги на Алексиева. Има изречения, а и цели абзаци, които са поезия. Диалозите – постижение (сигурно и от драматургичния опит), защото това, знаем си, е една от бедите на прозата ни. Не крия, но едва тук го признавам, че харесвам писането ѝ още от „Синята стълба“. Винаги, безсъзнателно дори, съм знаела, че ще напише този роман. И накрая: читатели, тук говорим за любов. Като надежда.