Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

„Такова гостоприемство бях срещнала в България, особено по време на комунизма, че исках да се отплатя, и преподаването на този език, изследователството ми върху тази литература, преводите са начинът ми да се отблагодаря.“ С българистката Мари Врина разговаря Марта Монева

Родена сте във Франция и там израствате. Kакво ви свързва с България?

Много неща. Корените са още от 1973 г. Бях на 13 години, когато моите родители взеха на автостоп една двойка, които се оказаха българи, млади, хубави и интелигентни. Останаха два-три дена у нас, но когато чух нея да говори на български, реших, че искам да говоря като тях и този език да стане мой.

Българи на автостоп във Франция през 1973 г.?

Да, ние живеехме в провинцията, в Долината на Лоара, където има много замъци и туристи. Всъщност мъжът беше на специализация и понеже бяха оставили бебе в България като залог на режима, жената беше успяла да дойде за малко. После ми изпратиха книги, един учебник за французи, речници и аз започнах да уча сама. На следващата година той се върна при нас за една седмица и му беше приятно да ми помага да уча български. Записвах и повтарях, просто исках да говоря наистина като българите. А през 1976 г. за първи път отидохме с влак с родителите ми и сестрите ми в София. Този мъж се беше сдобил със зор и след много години с кола и обиколихме България. Стигнахме от София до Слънчев бряг и обратно през Търново, Трявна, Габрово. Отидох там със силното желание да обикна България. Изобщо не исках да сравнявам с Франция, това беше абсолютно невъзможно, толкова различни страни. Спомням си първото ми впечатление, като пристигнахме през нощта, че всичко беше много черно и сиво. Почти нямаше осветление по булевард „Мария Луиза“ (тогава „Георги Димитров“, б.р.). Свързах се емоционално с тази страна, а след това животът ни свърза. Загубих сестра си, когато бях на 19 години, и от този шок ме спаси българският език. Моите деца са и българи, и французи.

Поддържате ли контакт с вашия първи български познат?

Не, за съжаление жената почина много млада и след това не поддържахме връзка. С единия син сме приятели във Фейсбук, той живее в Щатите. Когато почина сестра ми, следвах класическа филология и общо езикознание, но реших, че не искам българският език да ми е само хоби. Такова гостоприемство бях срещнала в България, особено по време на комунизма, че исках да се отплатя, и преподаването на този език, изследователството ми върху тази литература, преводите ми са начинът ми да се отблагодаря.

Вашата дисертация е на тема „Емоционалните частици в съвременния български език“. Как се спряхте на нея?

Предложи я моят преподавател по български проф. Жак Фойе, който беше езиковед и германист. Той имаше чувството, че именно заради тази ми емоционална връзка с българския език и факта, че музиката на езика ме привлече, тази тема е подходяща за мен. Аз защитих труда си през 1990 г., а започнах да превеждам литература още през 1985 г. През 1990 г. бях вече омъжена за Виктор Пасков и всъщност се бях върнала към истинската си любов – литературата. И много бързо, когато започнах да превеждам, усетих нуждата да съпроводя тази практика с рефлексия. Сега моите изследователски дейности са размисъл върху литературния превод и историята на българската литература.

Имате и поглед отвън, предвид френския ви произход.

Искам да напишем една нестандартна история на българската литература, даже не на литературата, ами и на българското литературно пространство. Това, което ме вълнува, след като прочетох и теоретици – американци, французи и италианци като Франко Морети, когото обичам, и бидейки в INALCO (Националния институт по източни езици и цивилизации в Париж, б.р.), където работя с колеги от различни култури и езици, това, което ме интересува, е да впиша литературата, създадена на територията на днешна България и по исторически причини в част от днешна Северна Македония, в европейското пространство.

Факт е, че живеем в едни, как да се изразя, държави-нации и сме ужасно ограничени от границите, които особено в Централна и Източна Европа са сравнително нови – от края на XIX век и началото на XX век. Тези граници ние знаем, че са изкуствени и литературата не борави с тях. Мен ме интересуват контактите, които винаги са били много интензивни, между чуждестранния и българския елит. Вземете например Петър Берон или пък Никола Пиколо и останалите, всички те много са пътували, общували са с руски и централноевропейски, френски, немски, италиански колеги и събратя по перо. В Османската империя не е имало вътрешни граници. Аз не обичам да говоря за влияния, предпочитам да говоря за диалози. Мисля си и за Пенчо Славейков… Какво означава влиянието? Че има някой, който е по-силен от тебе, по-влиятелен и ти абсорбираш? Не е така, разбира се. Затова са интересни дебатите по време на Възраждането. Те винаги са между наши и техни, чужди и свои. Фактически тази граница е доста изкуствена, интересно е това, което се получава в тези диалози и взаимодействия. Богатството на България е именно в многоезичието. Жалко че националистите все повече взимат превес в много страни и се опитват да потулят това.

От друга страна, вълнува ме също и това да се борим срещу стереотипите. Позовавам се на труда на Георги Гачев, съветски литературовед от български произход, „Ускореното развитие на културата“, че българската литература била закъсняла спрямо останалите европейски литератури, трябвало да навакса и тя всъщност претърпяла ускорено развитие. Според мен не е така. Много интересният труд на Франко Морети се занимава с пътищата на романа, и то на реалистичния роман от XIX до XX век в Европа, с явления, които първо са констатирани в Англия и във Франция, а след това на Балканите или в Централна Европа с 30, 50, 80, даже може би 100 години разлика. Нашият живот едва достига 100 години. Сто години в живота на цялата литература, която съществува от векове, нищо не са. Ако един роман, или една романова форма се ражда например в Англия в началото на XIX век и интересува български писатели 80 години по-късно, за мен това е сравнителен синхрон, а не закъснение.

На какъв етап е литературоведският труд, за който споделяте?

На начален етап сме. Събрахме екип. Привлякохме Амелия Личева и Биляна Курташева. Ще бъде нестандартно, също и като структура, тя няма да е линеарна. Линеарността довежда до телеологичност в смисъл, че такова събитие поражда такова писане.

Споменахте работата си в INALCO, където ръководите програмата за превод с огромен диапазон от езици.

Ние сме доста селективни и от две години имаме не повече от 13–14 студенти, като най-предпочитаните езици от нашите студенти са корейски, арабски, китайски, японски, руски, а понякога и френски. Вече от три години имаме и български, което ме радва. Там се чувствам много добре, защото сме в един микросвят, в среда, която се интересува дълбоко от другия. Нетолерантността към ближния в каквото и да е отношение, било то религия, или пол, ме натъжава.

А как попаднахте там?

Това е единствената катедра с български език. Ние сме уникални в света, само при нас се преподават 105 незападни езици. В по-голямата част от програмите по превод в университетите, не само във Франция, водеща е рефлексията за литературата, а не за езика като език. Постулатите са няколко. Ние не превеждаме езици, ние превеждаме точния език на един точен текст. Между френския на Пруст и този на Дюрас има голяма разлика. Между българския на Теодора Димова и българския на Георги Господинов няма нищо общо. Трябва да се освободим от стереотипите, свързани с даден език, които ни се налагат от училището и университета. Трябва да направим така, че ухото да вижда, окото да чува. Не бъркам глаголите.

Какви предизвикателства срещате като преводачка?

Лошото е, че свободата, която се признава на писателя от публиката, издателите и медиите, все още не се дава на преводача. Ако един писател изгражда свой синтаксис, свои думи, това, разбира се, е много хубаво – нов език. Аз, като преводачка, ако го направя, някои издатели ще ми кажат: „Прощавайте, но нещо не сте съвсем на „ти“ с френския синтаксис“. Един пример – „Времеубежище“ е гениално заглавие, защото няма предлог, не е убежище на времето, не е убежище срещу времето, не е убежище от времето, а е всичко това, и го бях превела по същия начин с неологизъм. Издателство „Галимар“ не го прие, казаха, че нямало да се продава. Поискаха от Георги Господинов и от мен да измислим нещо друго. И стана „Страната на миналото“, което е банално.

Какво друго е необходимо да се учи извън лексиката и граматиката, за да се навлезе по-дълбоко в превода?

Да се чете, да се чете, да се чете – различни автори, различни епохи, различни регистри и на двата езика.

С какви трудности се сблъсквате във вашeто преподаване?

Целта ми е студентите да придобият критическа мисъл и да задават въпроси. Текстът ще им даде отговорите, което означава, че искам от тях да имат ясна преводаческа позиция. Да знаят защо употребяват този синтаксис, тази пунктуация. Да могат да отговорят защо превеждат така, а не само да казват, че така го чувстват. Разбира се, че чувстваме един текст, защото го възприемаме със сетивата си, но след това искам от тях да разсъждават. Най-голямото предизвикателство е, че магистърската програма при нас е две години, което е недостатъчно. Водя теория на превода, но това е по-скоро ателие, възможност студентите да рефлектират върху практиката си. И разбира се, им давам да четат теоретически текстове, по които след това разсъждаваме, давам много примери от моята практика. Те също ме учат на много неща от своите литератури.

Кой ваш превод ви е особено мил на сърцето?

Нека да прозвуча прекалено патетично (смее се), бих искала един ден като умра, да кажат: тя е превела еди-колко си книги (сега имам петдесетина) и се чувства, че различните писатели имат различно писане, различен език. Предизвикателството е да се опитам да пресъздам един специфичен език. Много преводи са ми мили на сърцето. Не бих могла да ги изброя, но ще спомена един от първите ми преводи, който ми е мил по други причини, вие се досещате защо – „Балада за Георг Хених“ (от Виктор Пасков, б.р.). И „Естествен роман“, който беше за мен навремето толкова странна книга. Винаги е голямо щастие да превеждам Георги Господинов именно заради неговия поетичен, но не поетизиращ език, този много лек хумор, тази интелигентност. Книгата на Мария Касимова „Балканска рапсодия“ също беше много хубаво да я превеждам. Сега превеждам откъси от една книга и изпитвам същото щастие заради атмосферата, заради гледната точка, заради светлината, която струи от нея – „Лавандуловото момче“ от Бюрхан Керим. Аз превеждам само това, което обичам, но мисля, че двете най-трудни книги за мен бяха „Passion или смъртта на Алиса“ на Емилия Дворянова и „Остайница“ на Ирена Христова (Рене Карабаш, б.р.).

В България сравнително отскоро името на преводача фигурира на корицата на книгата. В Германия това не се практикува. Изобщо преводачите водят доста сенчесто съществуване.

Във Франция името фигурира задължително или на корицата, или на задната корица. Ние имаме късмет, че поколението преди мен – предимно жени, които сега са над 70 години, са се борили и са постигнали нещо като консенсус със синдиката на книгоиздателите, така че не сме лошо платени. Човек, който живее изцяло от превод, трябва да превежда много и няма време за рефлексия. Но иначе не е толкова лошо в сравнение с други страни.

Да, в сравнение със заплащането на преводачите в България. Какво мислите за актуалните развития около програмата „Преводи“ към НФК и намаляването на средствата, с които се подпомагат преводите на български писатели?

Аз подписах петицията (за промяна на условията в конкурсната програма, б.р.). Преди осем години написах една статия по този въпрос, която беше публикувана в „Дневник“. Бях направила таблица, в която сравнявах програмите в Източна и Централна Европа. Тогава имаше повече проблеми, които все пак са отстранили. Миналата година беше хубаво, имаше голям бюджет. Трима издатели, които работят с мен, получиха между 7500 и 10 000 евро, което е много, за „Кротките“ (от Ангел Игов, б.р.), „Балканска рапсодия“ и „Глиненият цар“ (от Добромир Байчев, б.р.), който ще излезе тази година в мой превод. Тогава за първи път имаше малко английски (на платформата за кандидатстване, б.р.), a ние наивно повярвахме, че годината ще бъде изцяло двуезична. Тази година получихме студен душ. Един чуждестранен издател не може да се справи без преводач. Второ, понеже бюджетът е двойно по-малък, отстраняват страните, които не са членки на ЕС. Трето, ще се финансират може би най-много шест проекта, което е много малко. Четвърто, има само една сесия за кандидатстване. В други страни има две сесии, а във Франция имаме три сесии годишно. Пето, един френски издател, който си има френски БУЛСТАТ, платформата го отхвърля, защото не отговаря на изискването. Много преводачи подписахме петицията. Склонна съм да мисля, че ако нищо не променят, както вероятно и ще стане, трябва просто да бойкотираме.

Кое е любимото ви място в България?

София, тук се влюбих, тук родих два пъти, имам много приятели и живея тук, когато съм в България. Разбира се, обичам планината. Мисля, че Черно море не може много да впечатли един французин, без да искам да звуча надменно.

Мари Врина-Николов е френска българистка и преводачка. Авторка на изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература. Превела е на френски произведения от Йордан Радичков, Йордан Йовков, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Алек Попов, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Теодора Димова и др. Носителка на наградата за превод Етиен Доле за 2021 г., присъждана от Сорбоната. През 2022 г. преводът ѝ на романа на Теодора Димова „Поразените“ бе удостоен с френската награда Фрагонар за чуждоезична творба. Носителка на Почетния знак на Столичната община за 2023 г.