Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

БНТ и Народният театър отбелязват 100-годишнината от рождението на легендарния актьор с нов документален филм и конкурс за сценични проекти

„Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам“… Това казва едно от най-светлите лица на българското кино и театър. Ако беше жив, на 17 октомври 2023 г. Апостол Карамитев щеше да бъде столетник. Но получава ориста, за която мечтае; сякаш предчувства, че ще дойде време, когато да си актьор у нас – макар красив и интересен – няма да е чак толкова весело.

На 17 октомври неговият син Момчил Карамитев и някогашният „рицар без броня“ Олег Ковачев ще върнат спомена за легендарния актьор с новия филм „Апостол Карамитев, силата на духа“ (продукция на БНТ, оператор Явор Калоянчев, продуцент Ирена Маринова). Двамата са сценаристи и режисьори, а в емоционалния си разговор пред камерата представят човека и актьора Апостол Карамитев. Зрителите ще видят за пръв път работни кадри от снимачната площадка на филма „Сватбите на Йоан Асен II“, непоказвани моменти от заниманията му вкъщи, непознати материали от участието му във филма „Пътят минава през Беловир“ (1959, реж. Петър Василев-Милевин); ще чуем непубликуван коментар за метода му на работа като преподавател във ВИТИЗ и разказ за неочаквана му среща с футболиста Георги Аспарухов в някогашния ресторант „Крим“…

Синът и порасналият вече екранен партньор на Апостол Карамитев не пропускат работата му в Народния театър (там той е Ромео, Маркиз Поза, Хенри IV, Салиери, Инсаров), но акцентират върху двата периода от филмовото му творчество – комедийните роли, с които става популярен („Това се случи на улицата“, „Любимец 13“, „Специалист по всичко“) и последвалите драматични образи в „Рицар без броня“, „Бялата стая“, „Един снимачен ден“… Официалната премиера на филма се очаква в обновеното столично кино „Влайкова“.

* * *

Кой е Апостол Карамитев? Любимецът от филма „Любимец 13“, разбира се. Любимецът на зрителите в театъра и киното от 50-те, 60-те и 70-те години на ХХ в. За мен обаче първо беше само глас. Благ и мелодичен, едно от чудните неща, с които неизменно си спомням детството. Години наред ме будеше всяка сутрин в седем без десет, когато по националното радио неговият Друмник-Сладкодумник разказваше приказки за добро утро (предаването „Ранобудното петленце“ се излъчва по програма „Хоризонт“, автор на приказките е Петко Кицов, б.а.). И когато в един есенен ден през 1973 г. също от радиото чух, че Апостол Карамитев е починал, го приех лично. Вече бях гимназистка, но си исках сутрешните приказки, преди да тръгна за училище…

Минаха десетилетия, запознах се със сина му Момчил Карамитев, актьор и режисьор, работещ предимно в чужбина. Завършваше първия документален филм за своя баща (2009, „Апостол Карамитев“, България, Италия, САЩ) и нямах търпение да го върна към миналото. Слушах гласа на Момчил и сякаш чувах любимия ми радиоглас от детството. По лицето на сина се бяха смесили чертите и на двамата му родители (негова майка е актрисата Маргарита Дупаринова), но в осанката му разпознах Апостол Карамитев. Беше го загубил едва 13-годишен.

Травмата от загубата на баща ми продължи дълго – разказва Момчил. – Дълго не можех да се преборя. Може би затова се роди потребността да направя нещо, за да изкажа моята гледна точка за него. Защото го познавах от страна, която няма как да обясня с думи. То е някакво електричество, усеща се в зъбите, в мозъка на костите. То е неистовото желание да направя филм за баща си...

Увери ме, че често има усещането, че баща му го наблюдава отстрани: Веднъж в САЩ се явявах на кастинг за „Двама на люлката“ – пиеса, в която той участваше в София. Трябваше да играя ролята, която той беше играл. Репетициите тръгнаха трудно, но накрая с една испанска актриса случайно си докоснахме ръцете и… сякаш се настроихме на една и съща вълна. И се получи. Имах усещането, че съм се докоснал до баща ми. Много е интересно – случваше се и в театъра в България, и когато се снимах като Момчил във филма „Време разделно“…

Всъщност Апостол Карамитев не насочва сина си към актьорската професия и макар навремето всички да оценяват комедийния талант на момчето, той настоява: „Наистина имаш дарба да станеш актьор, но трябва да знаеш, че е много трудно, особено в комедия – това е най-трудно“. Подсказва му обаче какво да чете – „Островът на съкровищата“ още е сред любимите книги на Момчил; води го на кино, разказва му за Марлон Брандо и Пол Нюман, обяснява му как се правят специалните ефекти. Веднъж, след като гледат филма „Голямата награда“ (реж. Джон Франкенхаймър, 1966, САЩ, Оскар за най-добър монтаж), дълго обсъждат, че в автомобилния спорт и във „Формула 1“ освен атракция има и смърт. Момчил мечтае да има кола, но баща му казва: „Когато изкараш книжка, може би ще ти взема кола“.

„Защо „може би“, пита детето. „Ами защото тогава аз може и да не съм“… И не довършва изречението. „Какво няма да си“, пита отново синът. „Ами аз може и да не съм… жив по това време“, е отговорът. Синът приема странните думи като шега, но когато пораства, си дава сметка колко леко, почти като в приказка баща му го е подготвял за живота.

Привидно някак ей така, той му обяснява и докъде може да стигне човешкото безумие: Освен на колите аз съм голям почитател на бойните изкуства и колекционирането на оръжия. Като малък бях много запален по военни филми като „Освобождение“ (поредица от пет военни филма на Юрий Озеров от 1970 г., СССР, б.а.) и по спагети уестърни като „Сбогом, Гринго“ и „Един пробит долар“ с участието на Джулиано Джема… Веднъж обаче татко ме заведе да гледам сръбския „Битката при Неретва“ (реж. Велко Булаич, 1969, Югославия, САЩ, Италия, ФРГ, б.а.) с легендарните Юл Бринър, Курт Юргенс, Франко Неро и др., в който имаше отчайващи кадри на хора, заразени с тиф и с психически отклонения от болестта. Въздействието им беше толкова силно, че ги виждах насън, не смеех сам да спя. Тогава баща ми ми каза: „Исках просто да знаеш, че във филма има много малка част от това, което може да бъде една война. Няма по-лошо нещо от войната“. Тогава не го разбирах, но помня, че се замислих, че ако само малка част от войната е в този филм, заради който не можех да спра да сънувам кошмари, значи…

Той искаше да стана самостоятелен – продължи след пауза разказа си Момчил. – В първи клас ме заведе веднъж на училище и… това беше. И не одобряваше да се снимам като малък. Много режисьори му предлагаха да участвам в детски предавания и филми, но той им беше отказвал, без да ме информира. Когато разбрах, много се разочаровах. Каза ми: „Знаеш ли, позволих си от твое име – така ми говореше, с уважение, като към голям човек – да откажа, защото мисля, че не ти е време. Много си забавен, артистичен и интересен, но някои от децата, които снимат, вече не са деца – просто заживяват с проблемите на големите, а аз не искам с теб да се случва това“.

Момчил ми разказва и друга интересна история, случила се в САЩ. Докато работи по сценария за документалния си филм „Апостол Карамитев“, негов приятел съвсем спонтанно написва музиката към бъдещото произведение: Казва се Боб Лакар, композитор и преподавател по английски език, навремето беше мой учител. Много артистичен човек. С приятелите ми в Америка имахме обичай да се събираме за Деня на благодарността и докато чакахме пуйката да се изпече, винаги им пусках по един филм с участието на баща ми. И един ден неочаквано Боб ми каза, че е написал няколко различни музикални парчета, вдъхновен от Апостол Карамитев – не разбираше български, но беше излял това, което е почувствал, докато гледал филма и слушал гласа му. „Такъв актьор не съм виждал, има нещо уникално в него“, каза ми Боб. Още преди да му споделя, че правя филм за баща ми, той беше написал музика за него. После я изпълни сам на хармоника и китара…

* * *

През годините в различни интервюта и други актьори ми разказваха за Чочо – така наричаха Апостол Карамитев и благоговееха пред паметта му като пред икона. Един от тях е Юрий Ангелов (жив и здрав да е, почти на 74), не само ученик, а и верен сценичен последовател на легендарния си преподавател. Срещнахме се през 2010 г. и разговаряхме дълго, естествено – и за Апостол Карамитев. Слушах го и отново с удивление откривах прилика в гласовете им и в погледа им към света.

Имал съм много голям късмет с моя учител. На втория кръг от приемните изпити той казал на Кръстьо Мирски: „Онова момче от Плевен, дето прилича на Джани Моранди, искам да го взема в моя клас“. Мирски му отвърнал: „А кой е този Джани Моранди?“. Аз, загубеното плевенчанче, загубеното елховче Велко Кънев и другите ни колеги от класа бяхме щастливците да се докоснем до този човек (…) Докато следвахме, той ни караше да ходим в Дома на киното и да следим американските филми. Благодарение на него видях Пол Нюман, чиято загуба през 2008 г. преживях почти така, както навремето преживях загубата на Апостол. Светът опустява без такива хора. Апостол старателно следеше американските артисти – Марлон Брандо, Пол Нюман, Спенсър Трейси, от когото се възхищаваше най-много. Учеше и нас да ги наблюдаваме (…)

Беше много буден и изпреварил времето си човек. Сякаш замести баща ми и майка ми. Имах прекрасни родители, но след като се занимавах с йога, разбрах какво означава „гуру“ – не е само учител, както ние го разбираме, а ако мога да използвам една архаична българска дума, той беше за мен мирови учител. Вдигна ме нагоре. Иначе щях да знам само родителската обич. А аз познавам и това преклонение, за което има един хубав израз – „при нозете на учителя“. С часове ни говореше и една вечер го попитах: „Добре, защо ни уйдисвате на глупостите и така ентусиазирано ни отговаряте?“. Той се засмя и каза: „Абе, глупчовци, ами аз от вас се уча“. Нищо не разбрах! Мина време, той почина, аз почнах да се самообразовам, четох йога, четох будизъм, дзен будизъм и веднъж ми попадна една малка книга на майстор Судзуки – „Ум на начинаещ“. Големите майстори на дзен имат всекидневна практика да тренират ум на начинаещ. Защото, казват, майсторът е в коловоз, а умът на начинаещия е широк. Подобно на Христос, който казва: станете като децата, за да видите царството небесно. Защото порастваме, влизаме в коловоз, ставаме шаблонни и преставаме да сме широко скроени като децата.

Минаха повече от трийсет години, откакто Апостол ни напусна, и струва ми се, чак сега той като че ли започва да ни разрешава да снимаме и да говорим за него. Ние, неговите ученици, не сме говорили, не сме се събирали, не сме имали трибуна. Момчил направи филм, заговори се. А аз за първи път пред вас говоря за него... Имам чувството, че Апостол отвори микрофоните, отвори трибуната, защото иска да помогне на народа си. Чувствам го по-жив от живите. Той беше много скромен човек и мълчеше за себе си, а сега сякаш казва: „Трябва да говорите, независимо че ще говорите за мен“. Знаете ли, тогава беше друго време. Чувствах инертността, шаблона, тъпотата и изкуствеността на уравниловката, в която живеехме. Апостол беше много различен. Когато той почина, имах нещо като видение: всичко, в което живеехме, беше като голямо блато, сякаш покрито с полиетилен, а неговата глава единствена излизаше нагоре и се мъчеше да пробие – в този момент се появиха светкавици и някакво електричество не позволи на Апостол да излезе над блатото на всекидневието, на застоялостта и примирението.

Той постоянно искаше да издърпа всички, които бяхме около него. Мъчеше се да ни вдигне на друго, по-човешко, по-хуманно ниво. Усилията му бяха насочени предимно към нас, децата му – обичаше ни може би колкото родните си син и дъщеря, не правеше разлика между тях и нас. Последните му думи в болницата, както после ми каза неговата съпруга – защото ние вече бяхме разпределени в Сливен – били: „Горките деца, не можах да им помогна да се върнат в София“.

Попитах тогава Юрий Ангелов дали все още има хора, които помнят Апостол Карамитев, а той като че ли само това чакаше, за да разсее съмненията ми.

Аз мисля, че всички, които са го гледали, го носят в сърцето си. Нямате представа какво се случи, когато отидохме със сина му Момчил в солниците край Бургас, защото той искаше да снима там филма за баща си. Беше обаче забранено, имаше постоянна охрана. Тъкмо се чудехме как да влезем, когато мина възрастен човек с една жигула и каза: „Аз ще ви заведа“. Отидохме чак на другия край, където беше абсолютно забранено да се ходи, камо ли да се снима. Оказа се, че това е шефът на охраната. Тогава Момчил ме попита дали все пак да не му даде някакви пари за услугата. Казах: „Добре, предложи му“. И като чу, този човек просто вдигна нагоре ръце към небето: „Абе, момче, какви пари, какво говориш бе, ти знаеш ли баща ти какво направи“… Този човек, който би трябвало да е строг, все пак е шеф на охраната, вдигна ръце към небето и изрече фраза като от пиеса: „Абе баща ти направи толкова много!“. Но да, времето е неумолимо. Някои неща се забравят. Днешните деца може би не знаят за него, но пък повечето може би са чували от родителите си...

Знаете ли, човек, дори да се огради с големи къщи и луксозни коли, никога не може да бъде така щастлив, както аз съм виждал Апостол – изморен, но с часове след представление говори с нас в Докторската градина. Тогава ни казваше, че човек е истински щастлив с това, което дава на другите хора. Никога не може да бъде щастлив, колкото и много да взема. Казваше ми: „Това огромно щастие, което ще ти даде професията, нито личната любов, нито имотите, нито придобивките, нищо не може да ти го даде“. И съм благодарен на съдбата, че бях край този човек. Моя учител Апостол Карамитев вече го няма, но… го има!

* * *

Имаше го и в спомените на актрисата Гинка Станчева (1932–2023), негова партньорка във филмите „Любимец 13“ на Володя Янчев, „Специалист по всичко“ на Петър Б. Василев, „Един снимачен ден“ на Борислав Шаралиев, с която разговаряхме през 2002 г.

Преди години, когато ме извикаха на пробни снимки за филма „Хайдушка клетва“ (1957, реж. Петър Б. Василев, б.а.), се побърках от страх. Карамитев за мен беше кумир, боготворях го, а като ми казаха, че искат да се снимам с него, дни наред нито ядох, нито спах. Отидох на пробите ни жива, ни умряла. А той ме посрещна, сякаш се познавахме от години и сме първи приятели. За нула време падна бариерата между този голям актьор и мен, начинаещата. А след това имах късмета да се срещаме в още много филми…

Не начинаещ, а в разцвета на кариерата си работи с него Коста Цонев. В началото на 70-те двамата получават шанса да се снимат заедно в „Сватбите на Йоан Асен II“ на режисьора Вили Цанков, един от най-добрите ни исторически филми. За съжаление, последният и недовършен за Карамитев. Когато веднъж попитах Коста Цонев (1929–2012) кога интуицията му е била най-необходима, той си спомняше именно за този период: Когато се наложи да играя две напълно противоположни роли в „Сватбите на Йоан-Асен“ – първо бях Александър, братът на царя, а после и самият Йоан-Асен. И си казах: eто тука ще се мре! Дано да не е наистина! Когато Чочо почина, режисьорът каза: „Ти ще играеш!“. Питам го защо, а той ми се скара: „Ти ще играеш, защото знаеш какво правеше Апостол, бе!“ Преди снимките цели два месеца репетирахме в къщата на Вили и наистина знаех всичко. Но ми беше страшно трудно, защото не исках да кажа на публиката: ето, досега игра Апостол Карамитев, а сега вижте как аз играя – би било непочтено. Играх, опитвайки се леко да подскажа това, което може би щеше да направи Апостол… Респектът му към Карамитев е толкова голям, че преди премиерната прожекция на „Сватбите на Йоан-Асен II“ Коста Цонев се обръща към зрителите: „Ще поискам от вас със силата на вашата фантазия да превърнете фиданката на моя талант в гората на Апостол Карамитев“.

* * *

Докато се снима в „Сватбите…“, Карамитев не знае, че му остава съвсем малко живот, но вероятно предчувства приближаващия край – диагнозата е възможно най-страшната, рак на черния дроб. И работи като за последно. Въпреки студа. Снимат първата сватба на Йоан с Мария (Невена Коканова) в Алдомировското блато край Сливница, няколко пъти актьорите минават през ледените му води. По време на почивките Карамитев ляга на земята, превит от силни болки в гърба, но не се отказва…

Хубавото е, че от БНТ ни осигуриха достъп до архив, за който преди това не съм и знаел, че съществува – разказа ми сега Момчил Карамитев, завършвайки втория документален филм за своя баща. – Оказа се, че са запазени кадри от кинохроника, показвана пред някакъв партиен конгрес. Има моменти от снимачния процес на „Сватбите на Йоан Асен II“. В близък план се виждат умората, страданието. Болестта е изписана на лицето му. Апостол Карамитев се променя буквално за секунди...

Актьорът умира на 9 ноември 1973 г. Едва на 50. Точно както си пожелава: млад, красив и интересен...

По повод 100-годишнината от рождението на Апостол Карамитев Народният театър „Иван Вазов“ учредява ежегоден конкурс. В него ще могат да участват театрални творци с авторска идея за спектакъл, който да се реализира на сцената, носеща неговото име. На 17 октомври, когато се навършват 100 години от неговото рождение, билетите за всички представления на същата сцена ще се продават с намаление в касите на Народния театър. Първите сто зрители ще получат и подарък – книга със снимки от емблематични роли на Апостол Карамитев.