Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

„Сбогом, и стой на студено“, Робърт Фрост, превод Зорница Христова, редактор Александър Шурбанов, издателство „Жанет 45“, 2023 г.

През 1959 г., по време на честване на 85-ия рожден ден на Робърт Фрост в Ню Йорк, литературният критик Лайънъл Трилинг провокира всички с твърдението, че неговият Робърт Фрост не е онзи поет, който успокоява читателите със стари добродетели, простички истини и чувствителна наивност. Неговият Фрост, в най-добрите си стихотворения, отразява ужасяващата действителност на живота. Ужасяващ поет. Тези думи смущават публиката, включително и самия Фрост.

В крайна сметка прав ли е Трилинг, мрачен поет ли е Робърт Фрост? Ако погледнем биографията му, ще открием достатъчно основания. Баща му умира от туберкулоза, когато той е едва на 11 години, майка му си отива от рак през 1900 г. През 20-те по-малката му сестра влиза в клиника за душевноболни. През 30-те Фрост губи дъщеря си и съпругата си. Следващото десетилетие не носи повече светлина. Синът му се самоубива, а по-късно другата му дъщеря преживява нервен срив и е приета в лечебно заведение. Такива смразяващи събития, в случай че човек успее да ги понесе, водят след себе си чувство за ирония и стоицизъм. Подобно на Кърт Вонегът, Фрост изгражда стена от думи срещу болката, макар да има нещо, което не обича стените, както признава в „Поправяне на зида“.

Настоящият сборник, в превод на Зорница Христова и под редакцията на Александър Шурбанов, е първата ни възможност да се докоснем до поезията на Фрост през родния ни език. Стиховете изобилстват от туфи цветя, шипков цвят, тетреви, немара и други образи и думи от селския пейзаж, които по особен начин ги обвързват с нашата класическа литература. Едновременно познат и отчужден е езикът на Фрост, който преводът улавя – лее се като поток, на места криволичи, за да провокира с някоя изненадваща фраза, но винаги верен на оригинала. Задачата никак не е лека, като имаме предвид колко познати са някои образи за колективното ни съзнание.

Преобладаващата част от подбраните стихотворения са от първите два сборника на Фрост: A Boy's Will (1913) и North of Boston (1914). Първият е по-автобиографичен, в него се усеща влияние от Емили Дикинсън, Томас Харди и Уилям Уърдсуърт. Йейтс пише, че е най-добрата американска поезия от години. „Смъртта на наемния работник“ от втория сборник напомня повече на действие от готическа пиеса, изпълнена със смърт и лудост. В тази категория попада и „Домашно погребение“, в което жена упреква мъжа си за начина, по който копае гроба на детето им. В края на книгата са поместени и някои от най-популярните произведения на Фрост, писани години по-късно. Сред тях са „Запознат с нощта“, „Поспирайки в леса през снежна вечер“, „Огън и лед“, „Пътят, който не избрах“ и „Всичко златно свършва“.

Този запознат с нощта поет печели награда Пулицър четири пъти – постижение, което все още остава ненадминато. Според критика Харолд Блум Фрост е феномен – велик, но същевременно популярен. Доволен от това положение, но все пак предпазлив към славата, Фрост пише между редовете и става майстор на финото внушение. Въпреки неговите познания по латински и старогръцки, стиховете му са изключително достъпни. В творчеството му почти отсъстват препратки към класически автори и произведения, а когато се появяват, са така добре прикрити, че лесно могат да бъдат пропуснати. Несъмнено някои от стихотворенията носят уюта на затрупана от сняг хижа със запалена камина, но често под повърхността се прокрадват екзистенциална тревога и кошмарни съмнения.

Поезията на Фрост е свързана с конкретни места, с пейзажа на Нова Англия. „Поспирайки в леса през снежна вечер“ Фрост пише, след като будува цяла вечер заради друг текст. Когато вдига глава и вижда слънцето, излиза навън. Написва за броени минути изключителните стихове, които днес са запечатани в паметта ни. Сравнява го с халюцинация.

Борхес твърди, че Фрост е по-добър поет от Елиът, макар и не по-интелигентен, след което добавя, че поезията извира от нещо по-дълбоко, което надминава интелекта, възможно е дори да няма общо с мъдростта. Сякаш притежава собствена природа. Най-после думите на Робърт Фрост звучат на български и в тях чуваме пукота на огънати от вятъра клони, писъка на птица в нощта и тупването на ябълка на земята. И разбираме, че ни чака път преди съня.