Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

„Добрият художник се познава по това, че има и лоши работи. Значи е търсил. Някъде е успял, другаде – не.“ С художника Веселин Начев разговаря Мариана Първанова

Веселин Начев е от легендарната група на художниците от „Вулкан“ – бивша фабрика във Варна, превърната в творческата база, с която градът се прочува в края на 70-те и през 80-те години като средище на новаторско изкуство у нас. През 2023 г. столичната галерия „Стубел“ реши да отбележи своята осма годишнина с изложба на Веселин Начев, озаглавена „Фигурално“, в която той показа изцяло нови творби. Куратор беше Филип Зидаров. Това беше четвъртото гостуване на художника в галерия „Стубел“.  

Малко изненадахте вашите ценители, като озаглавихте изложбата си в галерия „Стубел“ „Фигурално“, защото повече ви познаваме като експериментатор в изкуството. Каква беше вашата идея?

Картините са по-скоро реалистични в класическия смисъл на думата. Темата е женска фигурата, голо тяло, и обстановката, в която попада. Поставям женските фигури сред тъмна борова гора, а в някои от картините те са на плажа, в малко по-естествено състояние. Това беше идеята – светлите фигури на момичетата да бъдат като контрапункт на гората. Самата съпоставка ми се стори интересна, затова реших да опитам, да експериментирам. Живея до такава гора. И минавайки покрай нея, много пъти съм си мислел, че ще бъде необичайно, ако е населена с такива създания.

Как според вас се развива съвременното изкуство? През лятото във Варна беше представена изложбата „Тухлата“ с участието на над сто художници, която препраща към акция отпреди 20 години на създателя на фестивала „Пространство – процес“ Димитър Грозданов.

Имах предложение да участвам в „Тухлата“, но понеже бях много ангажиран с моята изложба в София, не успях да се подготвя, за което много съжалявам. Никога не избягвам контакти с по-млади колеги, даже ги търся. Всяка нова форма, дори и по-необичайна, ми е много любопитна. Представянето на изкуството става все по-интересно. Харесвам също, че има много пътища, по които човек може да тръгне. Навремето не беше така. Пътят беше само един и ако не тръгнеш по него, могат да те плеснат през ръцете или просто да си страдаш в дъното на изложбената зала или извън нея.

Свободата плаши. Защото, когато имаш много пътища и възможности и никой не ти пречи, сам си си виновен, когато нещо не става. Аз нямам нищо против различни експериментаторски работи. Имал съм период, в който съм опитвал сецесион и други стилове, по-класически неща, различни техники. И с монументално изкуство съм се занимавал, със стенописи, витражи и мозайка, правил съм видеоарт, принт. Две години съм отделил на графиката. Всъщност всяка идея извиква своята техника. Дали ще бъде видео, дали ще бъде принт, фото или класическа живопис, както беше в „Стубел“, следваш идеята и избираш най-добрата форма. Всяка картина извиква своята техника, дори идеята може да създаде нова техника. Така че нямам нищо против експериментите, всяка съвременна форма ми е интересна.

Продължавате ли да намирате смисъл в рисуването?

Винаги намирам какво да работя. Обикновено имам идеи. Понякога не ми стига времето да ги реализирам. Не че не съм бил в такова състояние, когато се чудиш какво да правиш. Попадаш в някаква дупка и си казваш: „Има ли смисъл изобщо да си хабя времето и материалите“. Но това са моменти, нормално е. Това са приливи и отливи, всеки човек има спадове.

Какво ви вдъхновява? Казвате, че сте „репортер“ в картините си.

Да, имах такава изложба при Росица Доганджиева в галерия „Стубел“, която се казваше „Бях там“, а преди това и друга, озаглавена Live. Те бяха от такъв характер – когато запечатваш определен момент и се получава нещо като колекция от твои документални разкази или пък събития, които си документирал и искаш да разкажеш на другите. Тук случаят не е такъв. Стремя се във всяка изложба или колекция, която правя, да има нещо ново, да бъде различна от предишните – и като идея, и като техника. Така си правя работата интересна и ми се струва, че и на хората им е по-интересно. Разбира се, има риск да се проваля. Всеки експеримент може да бъде неуспешен, но няма лошо. Според мен добрият художник се познава по това, че има и лоши работи. Значи е търсил. Някъде е успял, другаде – не.

Следвали сте в Художествената академия при проф. Иван Кирков. Кои други художници определяте като ваши учители?

Много от това, което съм, дължа на Иван Кирков. Времето показа, че най-важното е свободата, с която тръгваш към това, което правиш. Като че ли тя ражда нови идеи, нови пространства.

Как си отвоювахте свободата преди 10 ноември 1989 г.?

Трудно, неуспешно. Не беше лесно. Много често работите ми отиваха в ъгъла на някоя зала в Общите художествени изложби или пък изобщо не влизаха. И това се е случвало. Правех абстрактни неща, а тогава вървеше повече фигуративното изкуство и те не се възприемаха добре. Но не се оплаквам. Мисля, че ако нещо не се е получавало, в мен е била вината. Най-важното за художника е неговата устойчивост. Той трябва в средата, в която е поставен, да бъде този, който е. Независимо каква е средата. Другото са оправдания. Да се говори: „Ако бях в чужбина, ако бях в Америка, щях да бъда друго“, това са оправдания. Не е така. Навсякъде сме поставени в някаква среда и спрямо нея се измерваме.

За това обаче е необходима увереност в себе си, за да устоиш и да следваш своя път.

Ако си правиш работата интересна, ако имаш идеи... Когато работиш и създаваш картини, те продължават своя живот и без теб. И намират начин да бъдат видени, да върнат към теб успех или провокации, мнения. Така че картината заживява свой собствен живот и работи за теб по един или друг начин.

Успявате ли да се издържате от изкуство – преди и сега? Преди е имало и поръчки, откупки.

Преди имаше поръчки и аз съм правил много монументални неща, мозайка, витражи, стенописи, оформление на книги, каквото е падало като странична работа, дори и плакати за манифестации – за да изкараме по някой лев. Е, случвало се е да броиш стотинките, да нямаш пари да си купиш билет, за да отидеш да си прибереш аванса. Мисля, че сега е много по-лесно. Има много повече възможности, има интерес, има хора, които търсят различно изкуство. Всяко нещо си намира пътя по един или друг начин. В България пазарът не е достатъчно развит, но общо взето, го има.

Вие се занимавате и с фотография. С какво ви провокира тя?

Обичам фотографията. Още в студентските години си купих фотографска техника като помощно средство за живописта. И отново документалната фотография като че ли ми е по-интересна. Не толкова снимките, които са красиви сами по себе си, а състоянието на хората. Състоянието на пейзажите. Обичам да снимам фабрики, гари, блокове.

Грозното ли ви привлича?

То е красиво по някакъв начин. Защото баналната красота е ясна – залез, изгрев, дечица тичат насам-натам. След време това, което сега се случва, ще бъде символ, погледнат с очите на един бъдещ човек. Както сега на нас ни е интересно защо импресионистите са рисували гари, мостове. Тогава това е изглеждало глупаво, защото статуквото е казвало, че има сюжети, които са красиви, и те са били обект на рисуване. А импресионистите са рисували това, което виждат. Излизали са навън, сред природата. Дори Ван Гог е рисувал мостове, промишлени съоръжения. И при Моне е така – пушеците на гарата („Гара Сен Лазар“, б.а.).

Работили сте в различни сфери. С какво особено се гордеете?

Имам някои успешни работи във витража, за които съм отделил време. Това са по-крупни проекти в банки, в хотели, имам няколко неща в комплекс „Ривиера“, разбира се, направени заедно с архитекти. Две години отдадох на литографията, не оставаше никакво време за живописта, защото по цял ден бях в ателието за литография. Имам реализирани 10–15 литографии, отпечатани в някакъв тираж, тъкмо започнах да ставам по-добър в тази сфера, и закриха базата във „Вулкан“ във Варна. Махнаха камъните и всичко отиде по дяволите.

Работили сте във „Вулкан“. Не се ли изкушавате вие, художниците от „Вулкан“, да рисувате сградата, ателиета, които вече не съществуват?

За съжаление, не. Докато съм бил там, не ми е минавала такава мисъл, въпреки че имаше един момент, когато ни гостуваха архитекти от чужбина, които трябваше да вземат някакво решение за обновяване на сградата, да го направят център. Малко съжалявам сега, че тогава не съм направил повече снимки.

Сънувате ли „Вулкан“?

„Вулкан“ живее по някакъв начин във всички, които сме били там, защото средата беше много зареждаща. Приятно беше да гледаш как във всяко ателие върви някакъв живот, събиранията на колегите. Имаше известно съревноваване в добрия смисъл на думата. Това, че някой е постигнал нещо, те кара и ти да искаш да бъдеш достатъчно добър. Преди обща художествена изложба, когато се събираха работите, виждаш през нощта: ателиетата светят, всеки нещо прави, бърза, в следващия момент идва камион да извози работите към мястото, където ще бъде изложбата. Имаше импулс.

Веселин Начев е роден през 1958 г. в Бургас, но живее и твори във Варна. Завършва живопис в Национална художествена академия през 1985 г. при проф. Иван Кирков. Има над 30 самостоятелни изложби в България, Германия, Швейцария и Русия, сред които участия в Националните есенни изложби в Пловдив (2006, 2020), в софийските галерии „Арт 36“ и „Стубел“ и варненските „Галерия 8“, Art Meeting, Градска художествена галерия и галерия-музей „Георги Велчев“. Участва и в множество колективни изложби: „Спорът за реалността“, 2017 г., куратори Станислав Памукчиев, Кирил Василев, Петер Цанев (галерия „Шипка“ 6), „Мащаби в социалното“, 2016 г., куратор Илиян Лалев, (Градска художествена галерия, Велико Търново), „Въздух“, 2014 г., кураторски проект на Андрей Даниел (галерия „Шипка“ 6) и др. Носител е на редица отличия, сред които Наградата на Варна за принос в изобразителното изкуство (1996), Голямата награда за живопис на „Алианц България“ (2016) и Националната награда за живопис Захарий Зограф (2019).