Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

„Хора с прякори“, Божидар Манов, издателство „Колибри“, 2023 г.

Критиката е литература, кинокритикът Божидар Манов за сетен път го доказва. Няма-няма, и се появи някой критик с художествено произведение, и то стойностно художествено произведение. И не говоря за някогашните и днешни редактори на „Литературен вестник“, чието творческо битие изначално осцилира между двете и понякога е трудно да кажеш за Амелия Личева например повече поет ли е, или критик (за Пламен Дойнов важи същото); да не изказвам другите, че ще си похарча знаците. Но и Цветан Стоянов, и Тончо Жечев, в по-късни години Светлозар Игов посягаха към белетристичното перо, за да покажат, че и тях ги бива в това поле, фикционалното. Май само някога Владимир Василев, Йордан Бадев и Сирак Скитник не са се отдавали на писателския грях, в наши дни добавяме към тях Никола Георгиев и Михаил Неделчев. Ала останалите – у-ха!...

Не зная какъв знак да турим на тоя феномен, но ако съдим по тъжните разкази на Божидар Манов, нека да е положителен. В ръцете си държим книга изпипана, промислена, направена. Това ни води до възхита, но и до питанка: на какво прилича, чели ли сме такава? Разбира се, може да изтъкнем, че сме чели и други художества от Божидар Манов, след като сме попадали на неговите преводи от северномакедонски: на Гоце Смилевски „Разговор със Спиноза“ (2010), „Сестрата на Зигмунд Фройд“ (2013), „Завръщането на думите“ (2016); на Лидия Димковска „Резервен живот“ (2015) и „Но-Уи“ (2018); на Деян Трайкоски „Изневяра“ (2023). Само че неговите тъжни разкази не приличат на неговите блестящи преводи не само по съдържание, но и по жанр, най-вече по жанр. Всичките му преводи са на романи (вероятно се дължи и на предпочитанията на българските издатели), докато той изрично подчертава „разкази“, и то изобщо не дълги, напротив. Ако тръгнем да им дирим жанрово и стилово определение , бихме могли да ги наречем „синопсиси“: в буквален превод от старогръцки значи „цялостен изглед“, а всъщност е „сгъстено представяне“ (последното по Уикипедия). Синопсисът е кратко изложение на основните събития и развития на сюжета било на роман, било във филм и – бидейки кинокритик – Божидар Манов владее жанра до съвършенство. Затова неговите разкази могат да бъдат окачествени като „животи в синопсис“ или – още по-добре, „животи вкратце“: няма прекалени украшения, сбито, плътно, стегнато. Той и изказът му е такъв, без натруфеност; изказ на автор, който знае, че много по-силно читателят ще бъде завладян от пестелив разказ, отколкото от такъв с украшенийца и други бижутерийки; с две думи, стилна проза...

Заявил е тази своя „стилна проза“ Божидар Манов като „тъжни разкази“. И да, като срещнем хората, за които пише, всички по някакъв начин са несретници, обрулени от живота, който за тях е мащеха, не мама. Единственият разказ, дето не свършва със смърт, е „Лехуса“, за всички други герои той държи в готовност „дамата с косата“, която неотменно замахва и посича. Много чести са самоубийствата, като самообесванията са сякаш най-предпочитани, но има и нелепи инциденти, слагащи край на съществуването. Сборникът „Хора с прякори“ припомня колко крехък е човешкият живот, колко мъничко трябва, за да угасне мъждукащата му свещица. В този смисъл разказите са наистина тъжни, но пък, от друга страна, не е ли самият живот неизменно тъжен – една неизбежна трагедия, в която всички играем кой по-сполучливо, кой не дотам. Затова – ако искаме да не се подлъгваме по определението, с което Божидар Манов, като хитроумен професор, ни подхлъзва, бихме могли да ги наречем иначе, а именно „примерни разкази“. Примерни в смисъл, че ни представят живота такъв, какъвто той е в неговата краткост и понякога непроницаема безсмисленост; животът като начин на енергийно разпръскване. Но семенцата от това разпръскване стигат до нас и... покълват. Тоест животът никога не изчезва, а се предава и съхранява – всеки път, винаги...

Тъжните разкази не са просто тъжни, тъжните разкази са и обещание, обещание за живот; живот, който е вечен дори сред несретата...