Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

Луи дьо Фюнес не бил достоен за Френската синематека? Има с какво да се гордеем: само във Франция една ретроспектива в храма на „киноманията“ може да разпали полемика около най-популярния комик за последния половин век.

Има само една причина актьорът да не попадне под славата на прожекторите. И тя е, че киното е преди всичко дело на режисьорите. Авторското кино породи „киноманията“, отвеждайки киното към кръщелните води на изкуството. Така се промени статутът на Хичкок, Фриц Ланг или Хауърд Хокс: от film makers те минаха в категорията на постановчици, на творци. Ето защо над всяка ретроспектива, посветена на актьор, бил той и най-великолепният – примерно, Кари Грант или Мастрояни – винаги витае подозрението в „кинобезчестие“. Нека не забравяме, както теоретизира още Андре Базен, че киното е „нечисто изкуство“. То е изкуство на режисьорите, но също и на операторите, актьорите и монтажистите, които са част от същността на филма.

Луи дьо Фюнес е актьор, който страда от две липси. Той рядко е режисирал, за разлика от Чаплин, Кийтън, Тати или Уди Алън, оставайки си (привидно) в комедийния регистър; второ, никога не е случвал на гениален режисьор – както Джак Лемън с Били Уайлдър или Кари Грант с Джордж Кюкър. Ето защо ние гледаме един „Луи дьо Фюнес“, докато някой киноман гледа един „Джон Форд“, подсилен с мъжествеността на Джон Уейн.

Дьо Фюнес е нещо съвсем различно. Това е тяло, свързано с електрически генератор, което изпълва екрана; лицето е толкова невзрачно, че е чак архетипно, експресивността му привлича камерата, затъмнявайки всичко наоколо. Накратко, един самодостатъчен и съвършен обект на киното, преобразяващ кодовете на френския булевард. Дьо Фюнес, това е чудото на киното, чрез което на екрана оживява реалното присъствие на малкия отчаян човек, чийто жест извайва легендата на популярен герой.

Чудото е смайващо, още повече че актьор като Ремю ни изглежда отдалечен с векове, Фернандел вече не извиква усмивка, а Бурвил изглежда толкова нелепо, че редом с него „Амели Пулен“ е шедьовър на цинизма, а Кристиан Клавие – претупано копие на оригинала. Остарял ли е Луи дьо Фюнес? Във Франция, върнала се към традиционната президентска лимузина, чевръстите придворни или самодоволната буржоазия – неща, които не могат да не извикват носталгия, въплътеното на екрана от Луи дьо Фюнес се отличава с невероятна киноправдивост. Разбира се, той се е снимал и в крайно слаби филми, за които е най-добре да премълчим. Ала няма как да забравим сцената с клюмването на главата в „Замразеният“ или посещението в покоите на Блас в „Лудостта на величията“ – късове самородно злато във френската комедиография в пряко родство с Молиер. И ако неговата екранизация на „Скъперникът“ се провали, то е защото този национален актьор не умееше да режисира филми и не трябваше да се захваща с това, въпреки че се усеща почеркът на майстора: той умело показва зъби на суетниците и знае как да се понрави, предизвиквайки смях.

Луи дьо Фюнес е един архетип: този на френския буржоа католик, за когото не е ясно вярва ли в Бога и не поставя ли интересите си преди националния трикольор. Ала това е една Франция, която гледаме с нежност, защото в хумора на Дьо Фюнес няма нищо злостно. Както Чаплин е гениален комик, без да е сладникав, така и Дьо Фюнес влиза в кожата на ограничения буржоа, предизвиквайки смях, без никога да събужда злост или възмущение.

От етична гледна точка Луи дьо Фюнес е на нивото на Чаплин. Актьорът.

От в. „Фигаро“, със съкращения

Превод от френски Тони Николов