Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

С папа Франциск разговаря социологът Доминик Волтон

Как общуваме днес? Изчерпва ли се комуникацията само със словото? Възможна ли е тя без досега и мълчанието, а също без яденето и пиенето? Кой е най-човешкият мост? И какви са четирите основни заплахи, пред които са изправени медиите днес? Откровен диалог между един римски папа и един социолог на комуникацията.

Доминик Волтон: Знаете ли, мисля си за относителната самота, в която пребивавате тук. Разбирате ли ме?

Папа Франциск: Да.

Доминик Волтон: Съвсем сам.

Папа Франциск: Не.

Доминик Волтон: Разбира се, че не. Но пък не можете да излизате, да се разхождате.

Папа Франциск: Да, но съм щастлив.

Доминик Волтон: Теорията за комуникацията, която защитавам от години, е хуманистична и политическа теория, а не техническа и икономическа. Тук съм близък до вас! Ала тази хуманистична теория е в малцинство, защото светът предпочита техниката и икономиката. И все пак най-важното е човекът, диалогът, а не техниката. Връзката с човека надмогва дори поразяващото съвършенство на техниката… Тук се връщам към вашата идея за прокарването на мостове. И най-първото нещо е да стиснеш ръката на човека!

Папа Франциск: Обичам да говоря за езика на жестовете. Прекрасна форма на комуникация. Тъй като от петте сетива най-важно е осезанието, да докоснеш…

Доминик Волтон: На тази тема бе посветен и един от броевете на създаденото от мен сп. „Хермес“ – „Пътят на сетивата“. Целта бе да изтъкнем ценността на осезанието, вкуса и обонянието, силно подценени днес заради виждането и чуването.

Папа Франциск: На 21 години се озовах пред прага на смъртта вследствие на тежка белодробна инфекция. Изрязаха ми част от единия дроб. Семейството и приятелите ми искаха да ме видят, всички ми пожелаваха „кураж!“. А аз изгарях от желание да ги отпратя надалеч, всичките! Сетне дойде да ме види една монахиня, жена на възраст, която ме бе подготвяла за първо причастие. Тя ме хвана за ръка. И ме умиротвори… Преди да си тръгне, ми каза: „На път си към подражанието на Иисус“. Така си тръгна. Замислете се обаче какво чуваме, щом отидем на погребение. Всички тези: „Ох, мамо!“. Вместо да се прегърнем и целунем по бузите! Нямаме думи пред тайнството на другия човек. Когато искам да предам нещо на някого, трябва да осъзная дълбоко, че съм изправен пред тайнството на другата личност. Би трябвало да мога да общувам от дълбините на моето тайнство, на моя опит, възможно най-мълчаливо. А в пределни ситуации – само чрез допир. Ако се замислим, това е езикът на децата. Когато гледам едно дете, когато съм пред него, даже не го питам: „Как върви, как е в училище?“. Просто правя така (жестове). Близостта се изразява с жестове.

Доминик Волтон: Първия път, когато ви видях, усетих потребността да ви докосна. Да вляза в контакт. Не знам позволено ли е да се докосват папите, но усетих такава потребност…

Папа Франциск: На 28 години учех философия и прочетох една статия на немски писател, който твърдеше, че най-човешкото сетиво е осезанието.

Доминик Волтон: В тази връзка имам някои въпроси върху мълчанието – мълчанието и комуникацията.

Папа Франциск: От моя опит мога да кажа, че общуването без мълчание за мен е невъзможно. В най-автентичните опити на приятелството и любовта – към бащата, майката, братята – най-прекрасните мигове са тези, в които се смесват словото, жестовете и мълчанието. Един приятел дойде да ме види миналата седмица: „Как е? – Добре“. Бяхме тук, той и аз… Говорихме за разни неща. Той ми разказа за жена си, синовете и внуците. В един момент замълчахме. В умиротворение. Беше хубаво. После ми зададе въпрос, аз го запитах нещо. Прекарахме близо час заедно, но мисля, че през половината време не промълвихме нито дума. Имаше обаче общение на мира и приятелството. Беше хубаво. Бях щастлив, той също. Ала това мълчание не трябва да бъде като скорбялата, която слагат на ризите, за да ги колосат: има и закостеняло, формално мълчание, което всъщност не е мълчание.

Доминик Волтон: То е протоколно…

Папа Франциск: Това не е мълчание. Мълчанието е нежно, емоционално, топло. И скръбно в трудни мигове. Няма качествено общуване без такова мълчание. Тъкмо в мълчанието се ражда възможността да чуеш, да разбереш, да се опитваш да разбереш, да страдаш, ако не разбираш. Не разбирам и страдам. Истинската комуникация е човечна.

Да минем към Бога. Общението е троица, тайнство, по начина, по който се препредава. Библията ни казва, че Бог е сътворил мъжа и жената по Свой образ. Същото е валидно и за начина, по който те трябва да общуват помежду си. Чрез словото, ласките, сексуалността, мълчанието… Всичко това е свято. Комуникацията не се купува. И не се продава. Тя се дава. Може да се общува по автентичен начин, както го правим сега. И обратното, наподобяването на общуване е манипулация, измама. Преди често гледах по телевизията – от 1990 г. вече не гледам телевизия, дадох обет пред Светата Дева – разговори с важни хора: артист, лекар, учен или студент, които разговарят помежду си. Ала рядко съм ставал зрител на реално общуване.

Доминик Волтон: Има само роли? А знаете, че комуникацията е нещо далеч по-сложно. Понякога се случва нещо, убягващо даже на действащите лица…

Папа Франциск: Размишлявах над това, когато трябваше да напиша обръщение към младите хора, с които се срещнах в Краков през 2016 г. Взех образа за изграждането на мостове, а не на стени. И в главата ми витаеше следната мисъл: а кой е основният мост? Каква връзка едно човешко същество трябва да изгради с някое друго? Кой е най-човешкият мост? Да подадеш ръка. Щом стисна нечия ръка, аз правя мост.

Доминик Волтон: Да, разбира се… Първият мост е това. Подканвате ли всички да градят мостове към вас?

Папа Франциск: Да. За пръв път тази идея ми дойде спонтанно в Кения. Големият стадион в Найроби бе препълнен с младежи. Беше дошъл и президентът на републиката, министър-председателят, министри. Казаха ми, че най-горещата тема е „трибализмът“ – твърде могъщ в Африка. Кения е страна с голямо мнозинство християни – католици и англикани – а президентът е католик. Ала бяха дошли всякакви – християни, но и мюсюлмани. Имаше и африканци от враждуващи племена. Аз обаче не говоря добре английски, защото имам фонетичен проблем, даже испански не говоря добре. Имам проблем с произношението и трябва да се упражнявам много, за да произнеса думите коректно. А трябваше да държа реч. Слава на Бога, имах прекрасен преводач, местен свещеник, дошъл от Гибралтар, който говореше прекрасно испански и английски. Той разбра какво искам да кажа, тъй като ме познаваше добре. В един миг му казах: „Не мога да говоря като за стадион, пълен с младежи“. И започнах да импровизирам на испански, а той ме следваше в превода. Ако не разбираше нещо, допълваше в същото русло. В един момент стигнах до ключовия въпрос – за трибализма – и призовах: „Да спрем трибализма! Повторете с мен: да спрем трибализма! Но го кажете с ръце, нека направим мостове!“. И целият стадион се хвана за ръце, дори президентът на републиката. Изградиха тези мостове. Започнаха да размишляват над факта, че първият човешки мост е в това да си подадем ръце.

Доминик Волтон: На месата се прави точно това. Да, комуникацията е преди всичко човешка и физическа.

Папа Франциск: Не сме ангели!

Доминик Волтон: Разбира се. Онова, което харесвам в Латинска Америка и в Африка е именно това, че там има досег между хората. За разлика от Съединените щати, където зад красивите взаимни усмивки има толкова дистанция. Ледено усещане. Никой не смее да докосне другия, всички се боят от обвинения в посегателство…

Папа Франциск: И защо? Винаги в такива случаи се сещам за филма „Пирът на Бабет“[1]… Трудно е да си представим, дори между християни, служение, основаващо се единствено върху словото. Необходимо е да разчупим хляба, да отпием от чашата, да се прегърнем, да се приветстваме… Онова, което се вижда съвсем ясно в този филм, е преобразяването на хората, „затворени“ дотогава в словото, които след корабокрушението имат шанса, благодарение на френската готвачка, да се научат да бъдат щастливи другояче.

И после, има нещо друго, което бих искал да споделя по повод на комуникацията.

Лично аз почти не пия. Поне не всеки ден. Но човешки погледнато, не можем да си представим качествено общуване, ако не се яде или не се пие, ако не правим нещо заедно. Допир, ядене, пиене. Виното е символ на това. Виното, както е казано в Библията, весели човешките сърца. Неемия, виждайки хора да плачат в храма, след като са чули словата на Закона, им казва: „Не тъжете и не плачете… идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провождайте дялове на ония, които нямат приготвено“ (Неем.8:9-10). Ето как свършва празникът Господен… Комуникацията винаги свършва така – казвам го не само в религиозен или сакрален смисъл, а в човешки… Има истинско общение в яденето и пиенето.

В Аржентина има един много хубав израз. Когато искаш да говориш с някого, се казва: „Нека се видим, за да пием по едно кафе“. За да пием по едно кафе. Не за да говорим, а за да „пием по едно кафе“. Разбира се, че идеята е да се говори по работа, да се общува… И все пак става дума за едно „кафе“. В случая вярвам, че архетипът е виното. Ще ви разкажа един анекдот, който навярно ще ви разсмее. В Армения ми подариха Ноев ковчег. Сигурно сте го видели по телевизията: голям бронзов ковчег, тежащ, струва ми се, близо един тон. А ние заедно с патриарха трябваше да засадим по едно малко маслиново дръвче. Ала ковчегът все не идваше, тъй като беше твърде тежък, натоварили го бяха на специален кораб. Попитах патриарха: „Ной вътре ли е?“. А той ми отговори: „Не, не!“, аз добавих: „Питам само, да не би да е пийнал…“. Нали Ной е измислил виното. Впрочем арменците твърдят, че правят най-хубавия коняк в света. Патриархът ми каза: „Не, не, освен това Ной е бил опиянен не от виното, а от Арарат...“. Има една прекрасна библейска сцена за прекомерната употреба на вино: става дума за Ной, който се опива и лежи гол в шатрата си. Единият му син вижда своя гол пиян баща и се смее. Другите двама обаче, на които той обажда за случилото се, идват да го покрият. Прекомерната употреба на вино също поражда нежност. Разказвам всичко това, за да подчертая, че е невъзможно да се установи истинско общуване, без да се изгради мост или без да се яде. Само словото не е достатъчно. Съществува и друго средство за комуникация: танцът.

Доминик Волтон: Да, средство, което е великолепно и физическо.

Папа Франциск: Народът общува чрез танца. Тоест общува чрез тялото си, чрез цялото си тяло. Има и друг начин за общуване: риданията. Да плачем заедно. Когато жена и мъж бдят над болното си дете, те плачат заедно с надеждата, че то ще се излекува. Да танцуваме, да си стиснем ръцете, да се прегърнем, да ядем и пием заедно, да плачем… Не сторим ли тези неща, общуването не е възможно. Понякога ми се случва, казвам го съвсем искрено, да спра да проповядвам, тъй като имам желанието да заплача. Когато съм потопен наистина в проповедта, аз общувам с народа. Ще завърша с още един елемент, без който е невъзможна комуникацията: играта. Децата общуват чрез играта. Играта има качеството да развива нашата изобретателност. Колко са креативни децата!

Доминик Волтон: Да, те изобретяват непрекъснато.

Папа Франциск: Футболът ни днес е в упадък, защото изгуби човешкия си усет за комуникация, който притежаваше аматьорският футбол. Ето примери и за друго измерение, което не искам да забравяме: истинското общуване е безвъзмездно. Безвъзмездността означава да си способен да си губиш времето. Не знам разказвал ли съм ви за една семейна двойка, която отбелязваше своите 60 години брак? Тук, по време на аудиенциите в сряда, идват много младоженци. Някои са сключили брак преди шест месеца и често идват за благословение, когато младоженката е вече с голям корем и иска да го благословя. Много е красиво. Сред тях има обаче и хора, сключили брак преди петдесет или шестдесет години. В такива случаи аз обикновено им задавам въпроси, за да ги разсмея: „А кой от двамата е бил по-търпелив?“. Отговорът винаги е: „И двамата!“. Така веднъж се срещнах с едно семейство, в което съпругата се е омъжила, когато е била на 15 години, а мъжът – на 17. Шестдесет години брак – сега те бяха съответно на 75 и 77 години. Ала бяха все още красиви, имаха прекрасни очи. Попитах ги: „Карахте ли се?“, а те ми отговориха: „Постоянно“. – „Ала сега сте щастливи от съвместно изминатия път?“ Те замълчаха, погледнаха се в очите и ми казаха: „Влюбени сме“. Вижте комуникацията по повод на тяхната любов: първо се погледнаха, после ми отговориха. Жестът говори сам за себе си.

Възрастните разговарят много с мен, изпитвам голяма нежност към тях. Когато виждам възрастни хора, особено възрастни дами с невероятен блясък в очите, винаги нареждам да спрат папамобила. Те казват толкова мъдри неща. Смятам, че в днешния свят е дошло времето на старите хора, на бабите и на дядовците.

Вярно е, че този свят иска да е ефикасен, но пък отблъсква младите, защото не им дава работа, а пък отблъсква и възрастните, защото ги вкарва в старчески домове. Така светът поема по пътя на самоубийството. Има го обаче това пророчество в книгата на Иоил (2:28): „Старците ви ще сънуват сънища, и момците ви ще виждат видения“. Дошло е времето старците да разкажат сънищата си. За да могат младите да сбъднат виденията си и да променят света. А не е времето на средната възраст, така да се каже на зрелите хора. Не, действащите лица, които ще спасят света, са тъкмо тези две групи. При условие че старите сънуват и разказват сънищата си, а младите, обсебени от тези видения, ги пренесат нататък.

Има една сцена в Евангелието, която особено ме вълнува: представянето в Храма. На четири пъти в този пасаж от Евангелието (Лук. 2:22-38) се уточнява, че младенците ще извършат Закона, а на три пъти се подчертава, че има двама старци – Симеон и Анна – и че Дух Свети е върху тях. Именно на тях е дадено вдъхновение от Светия Дух. И младите трябва да получат от тях това вдъхновение и да осъществят пророчествата. Струва ми се, че започвам да проповядвам!

Доминик Волтон: Когато приемате държавни ръководители и други лица, в личните ви срещи има ли време за мълчание?

Папа Франциск: Общо взето, не. Не, защото има протокол. Не с държавни ръководители, но с двама по-млади премиери или с по-млади парламентаристи ми се е случвало обаче да помълча.

Доминик Волтон: Защо не търсите системно миг на мълчание с държавните ръководители? Би било добре по време на международните срещи да има малко мълчание. Може би тогава ще се случи нещо, някакво автентично общуване. Днешният свят е толкова опиянен от скоростта, интерактивността и шума, че по време на едно официално посещение бихте могли да кажете: „Ако искате, нека помълчим“. Може би това ще бъде възможно и същевременно силно.

Папа Франциск: Успях да го направя с множеството на площад „Св. Петър“. След молитвата „Ангел Господен“ помолих за кратко мълчание и площадът отговори на това искане с мълчание.

Доминик Волтон: Във вечерта на избора ви, когато излязохте на балкона, също помолихте за мълчание.

Попа Франциск: За миг на мълчание, на молитва. И хората реагираха благожелателно.

Доминик Волтон: Темата за мълчанието, ако съумеете да я популяризирате, е основополагаща в един свят, който е твърде шумен, забързан. Да има малко мълчание – това би бил учудващ човешки принос. Как да изразим доброто, любовта към другия, милосърдието, в един свят, обезобразен от шума и взаимодействията?

Папа Франциск: От опита си с медиите и със света на комуникацията знам, че те възприемат само онова, което им изнася. Медиите са изправени пред четири опасности. Не говоря за комуникацията, а за медиите. Първата е дезинформацията. Да кажеш само част от нещата – тази, която ти отърва. Имам предвид информационните издания: те изграждат у читателя погрешно съждение за действителността, предоставяйки му едва половината от фактите. Втората опасност е клеветата. Да опетниш другия. Клеветата, както казва Севилският бръснар, не е лек бриз, а ураган. Третата е очернянето. Някой може да е правил грешки в миналото си, но може и да се е променил, дори да е поискал прошка. Установяваме, че поведението му е различно. Опасността е, че медиите, в стремежа си да подронят авторитета му, непрекъснато припомнят това минало. Четвъртата опасност е друга една „болест“ на медиите – доста тъжна и неприятна – да изпъстряш разказите си с най-отвратителни, брутални и воайорски детайли.

Тези четири опасности съзираме навсякъде в социалната комуникация и в медиите.

Доминик Волтон: Същото е и в интернет.

Папа Франциск: Свикнахме с това. Трудно е да се намери в медиите някой, който да описва ситуацията, без да опетнява. Без да спестява част от нещата, без да накърнява достойнството на другия.

Доминик Волтон: Да, достойнството на личността.

Папа Франциск: Според мен медиите трябва да съхраняват достойнството на личността.

Доминик Волтон: Всичко, което казвате, аз го пиша от двадесет-тридесет години. Ала никой не ме чува. Надявам се вас да чуят в по-голяма степен… А защо Църквата говори не за „комуникация“, а за „социална комуникация“? Поне след Втория ватикански събор?

Папа Франциск: В решенията на Събора няма да откриете много върху антропологията на комуникацията. Знаете ли къде може да има нещо? В „Теология на тялото“ на Йоан Павел II. Той говори за брака и прави „теология на тялото“, която скандализира мнозина. А всъщност той обяснява как жена и мъж да общуват без страх, по естествен начин. Мисля, че за първи път един папа, както и Църквата, говори за личната, а не за социалната комуникация. А комуникацията е винаги социален факт, дори когато е лична.

Доминик Волтон: Да, винаги. Защото комуникацията е отношение, това е другият.

Папа Франциск: А да общуваш, това означава да се повериш в ръцете на другия.

Доминик Волтон: Да, така е. Но свещениците са често толкова заети, не са на разположение. Човек не дръзва да ги заговори. Имаш усещането, че вършат много важни неща, по-важни от нас, ако разговарят с Бога…

Папа Франциск: Самият Иисус е бил твърде зает. И все пак, когато един стотник дошъл и му казал, че слугата му е болен, Иисус отговорил: „Ще дойда“. Човекът рекъл, че не е достоен Той да влезе под покрива му, но Иисус повторил: „Ще дойда!“ (Мат. 8:5-10). Когато се приближил до градските врати на Наин и видял, че изнасят мъртвец, едничък син на вдовица, Той се приближил, докоснал я, а тя започнала да плаче. После докоснал ковчега на момъка и станало чудо (Лук. 7:11-16). Да се приближиш. Ето заключението, до което искам да стигна: не може да има Църква на Иисус Христос, отдалечена от хората. Църквата на Иисус Христос трябва да бъде привързана към хората, свързана с тях. Обратното би било да постъпваме като някои политици – не всички, да не ги осъждаме вкупом – които се интересуват от хората само по време на изборните кампании, а после ги забравят. За мен близостта, дори в пастирския живот, е ключът на евангелизацията. Не можем да евангелизираме без близост.

Разказаха ми една история, чийто свидетел е бил един мирянин. „Някакъв човек се откъснал от семейството си, прекъснал всякаква връзка с него. Но един ден бил хоспитализиран със заболяване в терминален стадий. В съседното легло лежал друг човек със същата болест. Дошъл капеланът, разговарял с другия болен, но не могъл да изтръгне нито дума от нашия човек. Изцяло затворен, този човек не разговарял с никого. Един ден човекът от съседното легло го помолил да му донесе подлогата. Така онзи за първи път се надигнал и станал. После човекът го помолил да я измие в банята и пак да му я донесе. В този миг нашият човек започнал да изпитва безпокойство, огромно безпокойство… Започнал да разговаря с лекуващите го, с другите, все едно, че този акт на близост през страдащото тяло му отворил врати. И три дни по-късно, когато капеланът отново дошъл, той го извикал и заговорил с него за живота си… Не знам какво е казал на капелана, но поискал причастие и се споминал същата вечер“. Тази история ме накара да се сетя за притчата за единадесетия час. Ето как един акт на близост, изпълняването на една дори неприятна услуга към другия, може да отвори нечие сърце. Това го е освободило.

Искам да спомена и за друг исторически акт на общуване. На площад „Рисорджименто“ идваше полски бездомник, често пийнал. Когато си пийваше, той разказваше, че бил съученик от семинарията на Йоан Павел II, после заедно станали свещеници, но той напуснал свещеничеството. Никой не му вярваше. Някой спомена обаче за него пред Йоан Павел II. И папата заръча: „Питайте го как му е името“. Оказа се вярно! „Доведете го тук.“ Изкъпаха го и го представиха на папата. А папата го попита: „Как си ти?“ и го прегърна. Онзи наистина бе изоставил свещеничеството заради някаква жена. „Как си ти?“ Сетне, след кратка пауза, Йоан Павел II го погледна и рече: „Изповедникът ми не дойде днес. Изповядай ме. – Но как така? – Да, да, давам ти това право“. Папата коленичи и се изповяда. После направи същото за своя гост и така този човек завърши дните си като болничен капелан, правейки добро на болните. Един акт на близост и на смирение.

Невъзможно е общуване с горделивост. Единственият ключ, който отваря вратата на общуването, е смирението. Или поне нагласа, близка до смирението. Общува се като равен с равен. Общува се от долу нагоре. Ако искаш да общуваш само от горе надолу, ще се провалиш.

Доминик Волтон: Защо обаче вие, който сте толкова дистанциран от техниката, сте шампион в изпращането на туитове? Защо, след като казвате, че човешката комуникация е много по-важна от техническата комуникация?

Папа Франциск: Трябва да използвам всички средства, за да се сближа с хората. Това е едно от средствата за сближаване.

Доминик Волтон: Да, но така се заличава разликата, щом вие постъпвате като другите. Използвате тази техническа комуникация, въпреки че сам изтъквате колко тя е ограничаваща?

Папа Франциск: Не съм доволен от това. Правя го само за да отворя врати. Но искам да отида отвъд него. Приех през 2016 г. единайсет-дванайсет „ютюбъри“ от цял свят, с които преди това бях в диалог. Едно младо момиче ме попита: „Как да общувам с някоя личност, която…“. Отговорих ѝ: „За да общуваш, трябва да имаш лична съпричастност. Ако нямаш съпричастност, ти нямаш идентичност и не можеш да общуваш“. А тя ми отговори: „Но как мога да общувам с някого, който няма идентичност и няма съпричастност?“. Тогава ѝ казах следното: „Самата ти трябва да му придадеш такава виртуална съпричастност. И от тази виртуалност да се стигне до конкретното, до реалното“. Пускам туитове, за да отворя врати. Сигурен съм, че те стигат до сърцата.

Доминик Волтон: Ала тъй като е налице глобализация на техниките на комуникация, но има все по-малко човешка комуникация, не е ли редно да се говори по-отчетливо за пределите на техническата комуникация? Има индивидуална свобода, ала зад нея се крие безпределното могъщество на GAFA (Гугъл, Епъл, Фейсбук, Амазон). И други… Става дума за огромни световни мрежи с много власт, пари, могъщество и контрол! Това няма нищо общо с човешката комуникация, макар всеки да живее с усещането, че е свободен. Но той е ужасяващо обрамчен и контролиран от мрежата. Защо Църквата не каже: „Внимание, внимание“? Можете да кажете „да“ на техническата комуникация, но „умерено“, както и да оценностите човешката комуникация и нейната специфика. Защо Църквата не казва нищо? Защо няма енциклика върху предизвикателствата на човешката и техническата комуникация? Това би било особено полезно с оглед на сегашното мълчание. Още повече че Църквата доста рано е имала позиция към радиото и телевизията. А към компютрите и социалните мрежи – нищо. Би могло да се каже „да“ на техническия прогрес, но нека внимаваме с човешката комуникация…

Папа Франциск: Може би. Тук се крият сериозни проблеми. Например с хора, които изцяло се затварят в света на чисто техническата комуникация. Тези семейства, където всеки вечеря с компютъра си – таткото, майката, децата… Те не говорят помежду си, а си пишат. Преди поне заедно гледаха телевизия, а сега само бащата и майката гледат телевизия. Преди поне имаше нещо, което можеха да коментират заедно. Трябва да говорим за това, съгласен съм.

Доминик Волтон: Да, Църквата може да каже „внимание“, защото техническите, финансови и икономически залози в света стават все по-значими. Американската индустрия на комуникационните технологии печели повече пари, отколкото оръжейната. Ала интернет все още се отъждествява със „свободата“ и всеки опит за регламентиране се възприема като ретрограден… Мнозина говорят за „общество на познанието“ и „дигитална цивилизация“. Въпросът не е да хуманизираме техниката, а да хуманизираме Човека и да го съхраним…

Превод от френски: Тони Николов