Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

„Речник на войната“, Остап Сливински, превод Райна Камберова, илюстрации Катерина Гордиенко, издателство „Жанет 45“, 2024 г.

Трябва да се говори истината. Проблемът е, че истината е по-сложна от пропагандата, затова е по-трудно тя да бъде изложена.

Остап Сливински пред Владислав Христов, сп. „Култура“ 6/2023

Това не е просто книга. Разбира се, Речникът е и това, но не тялото – много красиво – е важно тук. Истории, кратки спомени, изповеди, фрагменти от войната. Изречени, споделени, случайно „изпуснати“. Украинският поет, преводач и литературовед Остап Сливински, заедно със своите „съавтори и съавторки“, както ги нарича, ги е събрал в този „Речник на войната“. Те не са новини, репортажи и анализи. Те са гласовете на онези, които живеят във война. Които знаят за нея повече от всеки друг, които имат други, различни думи да я изричат. Хора, различни – военни, доброволци, лекари, артисти, обществени активисти – принудени да напуснат домовете си. Различни, но някак еднакви в живеенето си, в отстояването на себе си и своята страна, хора – необикновени.

Сливински споделя в предисловието: „Войната не само коренно променя живота на онези, които е застигнала. Тя променя значението на думите“. Когато тръгнем по страниците, разбираме това.

Текстовете следват по азбучен ред. Това ми се струва най-добрият подход да „подредиш“ неподредимото. Онова, което е навсякъде в тази страна. От онази дата – 24 февруари. „Преди знаех кога е събота, кога е понеделник… Дори по време на отпуска лесно можех да кажа на семейството си: „Днес е сряда“… Не помня кой ден от седмицата беше 24 февруари и днес не знам кой ден от седмицата е.“ Лариса от Киев може да се отброява единствено дните на войната.

Много е трудно да разказваш истории в тази война, а и чувството е друго. Вика от Мариупол казва: „Аз, като ме гледат, започвам да се самосъжалявам и всичките ми думи се изпаряват… Не знам през какво е минал един или друг човек. Може пък и той да си мисли същото. Седим и си мълчим двамата. Всъщност сме преживели толкова много, че и за сто души би стигнало“. Мълчанието също е разказ, по-силен от изговореното. И тези вътрешни истории сигурно са много по-болезнени и невъзможни за забравяне.

Вътрешното е спасително за хората във война. Ето мадленките, за които ни разказва Богдана от Киев-Лвив. Те идват с хуманитарна помощ, всяка опакована отделно, „за да може всеки да си има собствена“. Раздават ги на децата и на нея, това е „символичен акт“. „Така защитаваме вътрешните градове, а тях нито един окупатор няма как да унищожи.“ „Затвореното“ в собствената тишина е повече от някои думи, повече от ужаса и разрушенията. То може да бъде надежда. И сила.

Войната променя изначалните представи за свят, живот, всекидневие, любов. Но те са „спасени“ от тези хора – от Галина, Марина, Виктор, Нина, Димитро, жени от Житомирска област и още много други, сред тях и безименната тийнейджърка, която винаги е искала да види Прага, а когато отива, изобщо не се радва. Толкова обикновени и толкова свръхмерни в отстояването на живота, който искат да им отнемат. „Радвам се, че засях, как иначе! Прекопах и засях. Къщата може да я няма, но трябва да се сее… Защото да копаеш и да засяваш земята, е като да галиш и решиш човек.“ И Галина от Билопиля си мисли: „Добре че най-много ни обстрелваха през март, докато тя още спеше“. Земята! „Аз пък така месех тесто. Самолетите прелитат, майка ми ми звъни: „Тичай в мазето!“ А аз ѝ казвам: „Не мога. Меся тесто.“ Така друга жена се опитва да живее онзи живот, който е бил нейният. А не този, чуждия, на войната!

Удивителна е силата, с която тези хора преминават през всеки един ден. „Болката мирише най-вече като онази част от пазара, където продават месо – прясно нарязано месо. Болката мирише на кръв… Болката мирише и на пот, на немито

от много дни тяло.“ Така я описва Андрий от Лвив, но болката е и тялото на тази страна. Чието небе е „толкова голо, като тяло. Беззащитно… Небето е открито, а ти лежиш под него – открита“ (Валерия, Сумска област).

Юрий от Харкив разказва за две баби, чиито апартаменти са разрушени. Те не искат никъде да ходят и просто седят на пейка пред входа. Там и загиват: „Там, в двора, ги заровихме, като изкопахме ями между обстрелите“.

Търся думи, когато пиша за тази книга. Признавам, че докато я четях, често плачех. Всичко това е извън способността на езика. То е в ада на живота и в надеждата за спасението му.