Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

„Рисуването не е в ръцете, рисуването е в главата.“ С Текла Алексиева по повод ретроспективната ѝ изложба „Енциклопедия на необозримото“ в СГХГ разговаря Мариана Първанова

Ретроспективната изложба „Енциклопедия на необозримото“ на Текла Алексиева, която Софийската градска художествена галерия откри на 3 декември 2024 по повод 80-годишния юбилей на художничката, се превърна в празник. Залата на експозицията беше пълна дори в коледно-новогодишните дни, толкова много бяха желаещите да се докоснат до творчеството на жената, прочула се с оформлението на легендарната научнофантастична поредица „Галактика“. Еуфорията сякаш не докосна и този път авторката, която остана извън шумния блясък, предпочитайки да бъде пред компютъра, четките и палитрата. Истинска мистерия е, че в своята творческа биография тя няма не само юбилейни, но и други големи самостоятелни изложби (първата е в малкото пространство „Арти Джамбур“ в София през 2016 г.), но въпреки това повече от четиридесет години е все така обичана. Благодарение на усилията на кураторите от СГХГ Даниела Радева и Любен Домозетски публиката се докосна до доста обемното и многостранно творчество на Текла Алексиева. Едва когато в залата беше показана представителна извадка от него, си дадохме сметка колко плодотворно е то и колко е широк периметърът на интересите на авторката му – към фантастиката, биологията и историята, живописта и текстила. Експозицията представи 120 творби от 70-те години на ХХ век до днес. Идеята за заглавието ѝ е на художничката и преподавателка Силвия Коева-Попова.

Вашите родители са ви нарекли с необичайното име Текла, а и презимето ви – Вилхелм, също е странно. Защо са решили така?

Моят дядо, бащата на баща ми, очевидно е бил малко богомил, за което сега си давам сметка. Първородният му син е бил кръстен Ангел, а вторият е бил баща ми. Него той е искал да кръсти Сатанаил. Обаче поповете не са разрешили и тогава дядо решил да го нарече на [германския] кайзер Вилхелм, който според него бил най-големият сатана на епохата. Така баща ми се казва Вилхелм, без да има нещо общо с Германия. А Текла е първата християнска светица. Тя е равноапостолна, проповядвала е с апостол Павел, така че това е обикновено християнско име, което в България, неизвестно защо, не се тачи особено и не се знае много. И така станах Текла Вилхелм.

По време на социализма нямахте ли проблеми с името?

Не. По време на социализма е трябвало да се казвам Текла Вилхелмова, за да е побългарено името ми, но неизвестно защо са ме записали Текла Вилхелм и така съм си останала.

Защо през изминалите години не сте правили самостоятелни изложби?

Защото това не ме интересуваше. Давала съм картини в общи изложби. Първата си изложба направих заради една приятелка на сина ми, която имаше малка галерийка в един гараж.

Като погледнете назад, каква равносметка си правите?

Изненадах се колко неща намериха кураторите, защото повечето мои работи съм подарила, загубила, раздала или са купени. Събирани бяха оттук и оттам и се оказа, че имам много творби, което е добре. Даже страшно много от тях не бяха изложени в експозицията, защото нямаше място.

Кога решихте да станете художничка? Кога усетихте, че това е вашият път?

Не знам, всичко се разви естествено при мен. Когато бях дете, рисувах. Много бездарно, някакви глупости, но бях много сръчна. На топчета за игра залепвах крачета, ръчички и коронки – ставаха цар и царица. От кибритена кутийка им правех каляска. Много ме биваше да изработвам такива неща. Беше ми по-интересно, отколкото да рисувам. После като ученичка ходех на кръжоци и в един от тях – по скулптура, ми беше много приятно. Всичко си вървеше, без да се замислям.

В изложбата са показани две много запомнящи се картини, които и друг път СГХГ е излагала. На едната са изобразени пазарски торби на задната седалка на кола („Ежедневие“), на другата – мотоциклетисти, притиснати между автомобили („Кръстовище“). Как се възприемаха те по време на социализма?

Харесваха се. Те са участвали в изложби и галерията оттам ги е купила.

Не е ли имало: „Ама защо така изобразявате социалистическата действителност?“.

Не.

Те и сега изглеждат много модерни.

Да ви кажа честно, ако една работа е хубава, тя винаги е модерна. Аз обичам да гледам лентите във Фейсбук. Обикновено те идват по теми. Гледах на каква музика танцуват рок – на Rock Around The Clock (1955 г.) на Бил Хейли, който в моето детство пристигна с първия рок. Тази музика, понеже тя е класика, сега отново и отново я използват. Има неща, които винаги се харесват. Не знам. Харесват се моите картини.

Сюжетите, които избирате, са необичайни.

Не са необичайни. Аз рисувам каквото мисля, каквото виждам, каквато идея ми хрумне. Нищо необичайно няма – изобразила съм задната седалка на нашия фиат. Но съм я нарисувала така, че всички да разберат за какво става дума. На другата картина, която се казва „Кръстовище“, е нашата кола и вътре сме ние – аз и моят съпруг. Кръстовището е на Орлов мост. Но разбира се, съм я направила така, че това не е моя лична картина, а е станала всеобща.

Имате картини, на които сте изобразени с вашия съпруг Жеко Алексиев. Каква роля изигра той в живота ви?

Ние сме съученици, станахме гаджета през 1963–1964 г. и оттогава сме заедно в Художествената академия и извън нея. Цял живот сме били заедно. Всеки уважаваше личното пространство на другия, обичахме се, помагахме си. Толкова естествено е било. Той се занимаваше с оформление, но имаше неща, които правехме заедно. Почина преди четири години от рак.

Например библиотека „Галактика“ е бил ваш общ проект.

Да, с неговия приятел Богдан [Мавродинов] измислиха оформлението, а аз правех кориците.

Бяхте ли почитателка на фантастиката преди „Галактика“?

Да, разбира се. Изпращаха ми ръкописите, които аз четях и илюстрирах. Истинско удоволствие! Много народ се оказа, че помни кориците. Много се харесваха, защото бяха почти чудо през социализма – като оформление, разбира се, а и самата фантастика.

Как създавахте кориците?

Просто ги измислях. Като чета, ми идва някаква идея. Рисуването не е в ръцете. Рисуването е в главата, а ръката е само проводник на онова, което мислиш. Всичко се свежда до това, което си измислил, а не до това да можеш да държиш четката.

Много нетипични за онова време са кориците на „Галактика“. Имаше ли възражения от издателството?

Издателството много ги харесваше. Бяха хит, така че никак не възразяваше. Оказа се, че бидейки необичайни, моментално се харесаха. Стагнацията на социализма не погледна на тях с лошо око, а просто бяха оставени да съществуват и гледайки ги, хората да си фантазират. Не всеки има развинтено въображение и се оказа, че корицата може да помогне на някого, защото много често изобразява онова, което е в книгата. Имам любима книга – „Соларис“ на Станислав Лем. Имам я от сто години, толкова пъти съм я препрочитала, че я знам наизуст. В това старо издание художникът е нарисувал на корицата една ракета и край ракетата – скелетата, които я поддържат. А в целия „Соларис“ изобщо няма ракета. „Соларис“ е съвсем друга книга. Не е за ракети, не е за Космоса. Тя е за човека. И аз съм нарисувала това, което трябва – човек. Ето един пример как не трябва да се изобразява. Художникът трябва да е честен, като обявява съдържанието на книгата. Смисленото е да изобразиш това, което авторът е искал да каже.

„Галактика“ стана известна още през 80-те години на ХХ век. На вас тази известност как ви се отрази?

Абсолютно никак. Това е само за човек, който се „вдасва“, както казваше баща ми по габровски. Не се вдасвам по разни хвалби, харесваници, нещо като известност. На мен ми е естествено. Добре, правя го, хората го харесват. Много мило. Благодаря! Никак не ми се отрази.

Как реагираха вашите колеги художници?

Колегите от Съюза на българските художници хич не ме одобряваха. По принцип не защото не харесваха работите ми, а защото не рисувах, както трябваше. Знаех, че хората много ги харесваха, и аз си ги харесвах в края на краищата.

Имате свой собствен стил в кориците на „Галактика“, сякаш сте се вдъхновявали от Салвадор Дали и сюрреалистите.

Това е дълга история. Ние бяхме съученички с Надежда Кутева, дъщеря на Филип Кутев. Бай Филип замина с фолклорния ансамбъл за Америка. Беше през 1962–1963 г., бяхме трети курс в Художествената гимназия. Той донесе от Америка албум на Салвадор Дали. Ние знаехме за него и за теченията в изкуството, защото ги учехме. Книгата мина през цялата гимназия, всички я разгледахме – ученици и учители. Някъде „от горе“ се спусна заплаха. Не ни обесиха, защото Филип Кутев беше име, но стана истински скандал, че сме гледали Салвадор Дали. Ами гледахме всичко, което можехме. По разни пътища идваха албуми от Запада, бяхме информирани, бяхме обучени да виждаме, гледайки, знаейки какво трябва да виждаме и да гледаме. Това също е обучение – не само да гледаш, ами да виждаш какво гледаш. Как да не ти повлияе Салвадор Дали! То беше фантастично да го видиш тогава, когато рисувахме в час по живопис зелена стомна, глава червен лук на фона на червена завеса. Скука! Нещата, които са минали през теб, се утаяват и в случай на нужда те просто се показват. Механизмът е много прост. Колкото повече знаеш и си виждал, и си гледал, толкова по-лесно измисляш разни работи.

Кои бяха вашите учители?

В гимназията учител ни беше Димитър Арнаудов, който добре ни учеше, както трябва да се учат ученици. В академията при професори сме учили занаята. Аз съм завършила специалност „Стенопис“. Илюстрация изобщо не съм учила. Тогава стенописи много се поръчваха. Правила съм един или два стенописа, реставрация на един параклис. Като бях бременна, умирах от досада и изрисувах стената на тавана на брат ми с приказки. Доста голям труд беше, защото таванът не беше малък. Изрисувах и стените на нашия приятел Джоко Росич.

В изложбата има необичайни пана, изплетени от прежди на две куки. Как се роди идеята да ги изработвате по този начин?

Майка ми плетеше, за да помага на семейството. Мъжете тогава бяха чиновници, заплатата – нищожна, и софийските домакини намираха начини да допълнят бюджета – плетяха, шиеха, работеха в някакви кооперации. Майка ми плетеше много хубаво и вкъщи винаги е имало доста прежди. И аз плетях. От останките от преждите си оплетох пиле. „А, колко е хубаво! Шарено.“ И към това зелено пиле започнах да добавям листенце, дървенце и стана пано. После от някаква друга зелена прежда изплетох планина, слънце, което залязва, една група овчици и стана второто. Станаха чудесни пердета. Понеже вълната на практика е прозрачна, те прозират като тъмни стъклописи. Много беше красиво. А вечерно време на лампа изглеждаха като паната в изложбата. Никога не съм ги показвала преди това в експозиция.

От рисунките ви към учебници се вижда колко добра рисувачка сте, не само приложничка. Тази разнопосочност в творчеството ви на какво се дължи?

Като измисля нещо, го рисувам. Като ми възложат някаква работа – просто я рисувам. Дали ще ми възложат да направя анимационно филмче, или илюстрация на учебници, на книга, аз само изпълнявам някаква задача. Просто е задание.

Текла Алексиева е родена на 2 ноември 1944 г. в София, правнучка е на известния деец от първите следосвобожденски години Коста Паница. Завършила е Художествената гимназия в София, Националната художествена академия, специалност „Монументално-декоративна живопис“, при проф. Георги Богданов. Работи в областта на живописта, гоблена, монументалните стенописи, илюстрацията, печатната графика, анимацията. От 1974 г. участва в общи художествени изложби в България и в чужбина. Проявява афинитет към градската тема и нейната модерна фотореалистична трансформация. Става известна с оригиналните корици – 107 на брой, които създава между 1979 и 1991 г. за книгите от научнофантастичната поредица „Библиотека „Галактика“ на варненското издателство „Георги Бакалов“. Илюстрира обложките на албумите „XX век“ и „Вкусът на времето“ на група „Щурците“. Десет години илюстрира учебници предимно по ботаника, биология, природознание, както и книгата на издателство „Кибеа“ „Духовни водачи на България“ (съвместно с художника Буян Филчев и Христо Хаджитанев). През последните няколко години интересът към творчеството на Текла Алексиева се засили и бяха организирани изложби, свързани с различни аспекти в изкуството ѝ.