Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

„Панспермия. Халюцинация за роман“, Полина Видас, издателство „Жанет 45“, 2024 г.

През октомври 2024 г. българската книжна лавица се обогати с още една книга – „Панспермия. Халюцинация за роман“ от Полина Видас. Като казвам обогати, имам предвид буквално: преди тази книга българската литература беше по-бедна, след нея е вече по-богата. Много по-богата. По-звездна…

Прочее, ако не знаете какво е панспермия, ще ви светна: това е научна теория, според която животът на Земята се е зародил от Космоса. От звездите, тоест. Прелитат покрай планетата всякакви метеори и комети, падат върху нея метеорити и болиди, посипват се звездни прахове и частици и от всичко това в някакъв незнаен момент се завъртолва някаква незнайна реакция и – хоп! – ето ти живот. Шумти, кънти, бъка, прекипява…

Ако погледнем научните хипотези за генезиса, те, общо взето, са две: едната е за панспермията, другата – за първичния бульон (океан). Първата поглежда към небето, втората се внича в земята: говори за кална супа, гъмжаща от всякакви молекулярни и полимолекулярни съединения, които се съединяват, разделят, взаимодействат, противодействат и… и така пораждат живота. Отново в незнаен момент, спонтанно. От друга страна обаче, не пречи в тази предбиологична тиня да се е бухнал някой небесен бузон и така да сме се родили. И какво се получава в крайна сметка: един път сме потомци на звездите (Джек Лондон), друг път – чеда на тинята (Библията). Въпреки че – ако погледнем добросъвестно, двете теории не се бият чак толкова радикално: както вече споменах, биосът може от звездите да е прилетял и в калта да е заврял.

Не зная дали Полина Видас е имала и тия причинни вериги предвид, но романът ѝ „Панспермия“ (защото това е роман отвсякъде, колкото и тя да се опитва да ни разбълника с тия свои „халюцинации“) може и по този начин да се чете: човешкото от звездите към калта (или към изкуствения интелект, който ще ни запрати обратно в калта: e567347, IP18923718weu). Сиреч, ако използваме думите на Ницше – човекът като мост към AI. Или, за да сме съответни на българския, към ИИ. Нейният роман е блестящо инженерно съоръжение, великолепен мост, който ни показва как от човешкото се стига до постчовешкото или, да го речем на учен език, трансхуманизма. Образцов мост, истински Голдън Гейт: вървежът по него е удобен, защото изпълнението му е еталонно: всичко се случва през рецензии за (не)написани (не)съществуващи книги, където лека-полека се появява този AI/ИИ, който не просто ни замества и отмества, той направо си ни изтиква в тинята. И хич не му дреме! (Сещам се тук да попитам: дали ИИ може да дреме?) През няколко герои, които пресичат „рецензиите“ (най-често Симон Логос и Полин), Полина Видас изгражда такова убедително и заедно с това спиращо дъха повествование, че на моменти наистина спираш и възкликваш: „Евалла бре, авторке!“.

Да, този похват с героите, които щъкат из страниците, го има и при други майстори: Милорад Павич го използва в „Хазарски речник“ например, Милен Русков – в „Джобна енциклопедия на мистериите“. При тях обаче е употребен иначе: те ни вкарват в лабиринтите на историята, докато Полина Видас ни праща по алеите на бъдещето. Алеи, прави и недвусмислени: вървим през себе си извън себе си, за да загубим себе си. И да сторим по този начин път на изкуствения интелект, вездесъщия ИИ. Толкова вездесъщ, че дори не си дава зор кой знае колко да се усъвършенства и старае – ние тая работа ще я свършим вместо него. Полина Видас ни показва как ще го направим, самоубийствено ще го направим… И в един момент ще се усетим, че изобщо не сме човеци, а някакви окаяни и окаляни зелени еуглени. Чехълчетата на панспермията…  

Това е най-добрата книга, написана на български, за 2024 г. Най-добрата, но и най-стряскащата. Защото, ако пророчествата ѝ се изпълнят, загубени сме. Като човеци сме загубени… От първичната тиня ще се превърнем в звезден прах, който – по силата на панспермията – отново ще заброди из Космоса, за да оплоди други планети. И отново (за кой ли път, за пореден път, за сетен път) ще се самоизличи за сметка на ИИ…