Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

„В тъжните дни не говорим за птици“, съвременна португалска поезия, превод Мария Георгиева и Цочо Бояджиев, Издателство за поезия ДА, 2018 г.

Този сборник, който ни среща с 16 португалски поети, родени между 1934 и 1979 г., се превърна в истинско събитие за българската литературна сцена. Изборът на включените в сборника автори е изцяло на преводачите, основава се на техния личен вкус, без те да претендират, че ни представят най-доброто или емблематичното за тенденциите в съвременната португалска поезия. И въпреки това „В тъжните дни не говорим за птици“ (заглавие на едноименното стихотворение на Филипа Леал, най-младата сред поетите) притежава особена цялост като теми и атмосфера, а и може да се прочете като плавно и ненатрапчиво развиване на поетичния език, като все по-дълбоко навлизане в един винаги труден и несвършващ разговор за думите, за способността/неспособността на словото да изразява сложността, несъвършенствата, лутанията, непрестанните питания на човека, за „тежестта“, а и отговорността да пишеш, да си поет.

Срещата с тези автори е истинско откритие, още повече че португалската поезия, като изключим издадения на български сборник с класическа поезия и разбира се, творчеството на Фернандо Песоа, не е твърде позната на българските читатели. Преди около двайсетина години в превод на Георги Мицков излязоха произведения на няколко големи поети като София Мелу Брейнер-Андресен, Еуженио де Андраде, Антонио Рамуш Роза и Педро Тамен, с чиито стихотворения започва и „В тъжните дни не говорим за птици“. Един от най-интересните според мен поети в сборника със своя „гняв“ към живота – Мануел де Фрейташ, пък пише своето „Сянка на котарак“ в памет на Еуженио де Андраде.

Това, което няма как да не откроим в почти всички стихотворения, е тяхната „прозаичност“. Няма висока риторика, няма дори обикновен оптимизъм, има потъване в обикновено житейското, но с много внимателно вглеждане в реалиите. Трудно ми е да нарека това социален реализъм, но бих казала, че тази поезия отказва да пребивава в местата, където щастието владее, където хората са цялостни, уверени или просто спокойни със себе си. Това е поезия, чийто свят се гради от фрагменти. Самотни мъже, тесни улици, следобедни отрязъци от деня, празни ресторанти, малки кафенета, в които посетителят повече наблюдава, отколкото участва в живота около себе си. Някои от стихотворенията са съвършени в своята простота и дълбочина. Тя може да е в светлината, която иде от момиче, което чете книга и пие сок в празен ресторант, в номера на входа, където живееш от години, в писането за смъртта върху салфетка, във възможността да отвориш едно чекмедже или да обелиш портокал.

Красива, тъжно красива поезия, по онзи необясним начин, както красиво и меланхолично звучи португалската музика или самият език, макар и да не го разбираме. В нея има особена мекота, тя е и красиво „построена“. Изразява неща, които не могат да бъдат назовани, но са сякаш близки, познати и същевременно никога не са били, не ги е имало. Ако трябва да изберем определящи, обединяващи стихотворенията в сборника теми, ще трябва да кажем, че те са онези, вечните. За любовта, смъртта, думите. Тежестта на натрупаното знание, на книгите (далчевска тема), понякога е бреме, дори го има неверието в способността им – те „остаряват“, „скърцат“, съвършенството на словото е измамно или ни липсва възможността да го достигнем. Любовта може да бъде изказана чрез отрицание или да бъде разказана чрез вярата в нея. Тя е във вещите, останали след любимия – книги, парфюм, писма, в други чувства, останали след нея. Тя е гледка, мигновено чувство, невъзможно да бъде задържано, но усетено дори и в тази мигновеност.

„В тъжните дни не говорим за птици“ дава на българския читател възможност да открие една нова чувствителност, която ни става близка със своята мекота, деликатност, топлота. Поезия за днешния живот и за далечното, онова, към което се стремим или от което бягаме. Поезия за крехкостта на всеки един от отредените ни мигове.