Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

„Бетовен проект“ в новото, зимно издание на фестивала „Алегра“, 9–12 февруари 2025 г., Централен военен клуб, София

Класика и звезден солист – рецепта, гаранция за претъпкан салон. Дори и в най-лютия февруарски студ, успоредно с още поне два интересни концерта с класическа музика в София, при респектиращи цени на билетите – The Bethoven Projekt. Пианистът Емануил Иванов с бавната част на Петия концерт на Бетовен накара строга и изискана дама да бърше сълзи, а двойка влюбени несъзнателно и развълнувано да се уловят за ръка. Кара те да мислиш, че наистина Бог е с нас – както се превежда Емануил, името на Спасителя за християните.

Всеки един от петте клавирни концерта от Бетовен си е предизвикателство сам по себе си. Само най-големите – Антон Диков, Баренбойм, Бухбиндер, Левит и др. – са се нагърбвали с петте концерта за едно денонощие или в рамките на три дни. Още в началото на кариерата си 26-годишният пианист Емануил Иванов се зае и с петте наведнъж, като показа изключителна физическа, умствена и психическа издръжливост (с наранен при домашно майсторене и превързан палец на лявата ръка). Фестивалът „Алегра“ му гласува доверие и събра великолепен швейцарски камерен ансамбъл (Струнeн квинтет от Операта в Цюрих: Шаоминг Уанг и Михаел Салм – цигулки, Себастиан Айб – виола, Лев Сивков – виолончело, Петър Найденов – контрабас), за да ни покаже първите четири концерта в необикновена светлина: в адаптация със съпровод на струнен квинтет вместо със симфоничен оркестър (както е в партитурата на Бетовен). Фестивалният оркестър „Алегра“ – сборна формация от няколко столични оркестъра – се изяви в третата вечер под палката на Николас Паске като акомпанятор в Петия концерт от Бетовен и самостоятелно в Първата симфония от Йоханес Брамс. 

Друг важен белег на събитието: непривичното звучене на любимите Бетовенови концерти беше силно въздействащо, изключително фино и спято претворено от отличния швейцарски ансамбъл. Необикновената кавърверсия на творбите прозвуча органично, спокойно можеше да бъде възприета като оригинална авторова. Помоему адаптацията на творбите за клавирен секстет е напълно легитимна форма на съществованието им, чието възраждане трябва да се приветства. Ала имаше и недоволни гласове от това, че популярните концерти на Бетовен не било редно да звучат във версии, различни от оригинала. Кощунство било да се прибягва до подобни кавърверсии (тук смятам кавичките за неуместни, а термина за легитимен). Да кажем на спорещите, че в XIX век е била разпространена практиката творби за по-голям оркестър да се транскрибират за камерни състави за нуждите на излюбленото домашно музициране – когато е било обичайно цялото семейство да представлява ансамбъл за камерна музика и да свири заедно часове наред с най-голяма радост. Оркестрите са били трудно достъпна привилегия основно за дворцовия живот. Обичам да се шегувам, че в онези времена 5-часовите домашни концерти са изпълнявали функциите на всевъзможните днешни екранни или звуковъзпроизвеждащи устройства.

Редом с Бетовен, с Емануил Иванов и със швейцарските инструменталисти, аранжорът Винценц Лахнер при всяко положение е „главен виновник“ за събитието, ала името му липсваше в концертната листовка. Което не е чудно, тъй като организацията на събитието беше сложна, сполучливо беше и справянето с акустическите и други особености на залата, на рояла и какво ли още не... Та посред проблемите подобен малък пропуск е дразнещ, но разбираем. Винценц Лахнер е по-млад съвременник на Бетовен (1811–1893), германски композитор, диригент и педагог, брат на трима други композитори – „малки майстори“ – Франц, Игнац и Теодор, както и на две дами органистки. Бил е високо ценен от Йоханес Брамс и от Клара Шуман. В творческия му портфейл има две симфонии, увертюри, камерна музика, песенни цикли и обработки.

Забележителен беше начинът, по който се разви стилистичният прочит на концертите от №1 към №5, както и качеството на звука при солиста пианист: от леката игривост на първите два концерта на младия Бетовен (връстник на Емануил Иванов в тези творби), към героическия пробив в Третия по посока на Ероика и към „императорския гестус“ в последния Пети концерт. Подобна рафинирана звукова диференциация е чудесно постижение, на фона на не особено благоприятстващите звукоизвличането инструмент и акустика на залата. Само майстори могат да изградят в звук развитието на Бетовен в петте му концерта. А що се отнася до техническото майсторство на пианиста, то Емануил отдавна е оставил зад себе си подобни „занаятчийски“ категории и се разпростира из селения, в които разговорът за техническо съвършенство звучи някак нелепо.

За първи път чух Емануил Иванов през 2019 г. и ахнах от почуда (май още не беше станал победител в тежкия световен конкурс „Бузони“). Оттогава всяка негова поява носи някакво извънредно преживяване. Дали точно постигането на извънредност е творческият му стремеж, питам се? Или пък се стреми сам себе си да предизвика, ненаситен за нови открития, за нестандартна музика и за нови послания? Всеки негов ход изумява. Концертните му програми по правило са своеобразни – както с рядко изпълнявани автори и некасови произведения, така и като подредба и структуриране на програмите. Обикновено рециталите започват, да речем, с прелюди и фуги „за разгрявка“, и завършват с „тежка артилерия“ – късна соната от Бетовен например. Емануил постъпва точно наопаки! Тъй ще е и на 15 март, на рецитала му в Англия. А по средата – неизвестен и мъчен съвременен автор пианист виртуоз – Стивън Хъф. Само за последната обиколка на Земята около Слънцето Емануил слиса с изпълнението на неимоверно трудния и предълъг концерт на Бузони, след което веднага се зае с всичките прелюди и фуги от Шостакович – тях очакваме с нетърпение на концерт в зала „България“ наесен. Научи също едно нечувано съвременно, много трудно и нескончаемо творение от американския композитор пианист Фредерик Ржевски – вариации по чилийска протестна песен (представете си!), изпълни го на рецитала си не къде да е, а в Лондонската Уигмор Хол, като съвсем скоро предстои да го запише за компанията Лин Рекърдс. В репертоара му, наред с обичайните стандартни творби, се появиха и творби от Шарл Валантен Алкан, за когото казват, че е виртуозният вариант на виртуоза Лист. Сиреч – клавирен виртуоз на квадрат.

Дали пък не се провижда вече друга една възможна клавирна стратегия на Емануил Иванов: да ориентира репертоарната си политика към творчеството на пианисти-виртуози-олимпийци, на които наличната клавирна литература се е сторила тесновата, та сами са си написали супертрудни нови произведения? Казано шеговито опростенчески: дали пък Емануил не се е устремил към „Гинес“ като „пианиста, успял да издири, събере и изсвири всичко неизсвирваемо“? Да не забравяме, че и Бетовен е бил за съвременниците си най-големият клавирен виртуоз след Моцарт. И може би да очакваме от пианиста и композитор Емануил Иванов сам да си напише най-трудното клавирно произведение...

През този месец се зарадвахме на първия компактдиск на Емануил за престижната грамофонна компания Наксос: 16 от клавирните сонати от Доменико Скарлати – отново в своеобразния му интерпретаторски стил, с романтично оцветяване на фрази в рамките на само 3 такта понякога, с почти Шубертово звучене, далеч от чембаловия тон.

Какво само психическо натоварване е новаторското осмисляне на тези „сонати-квази-етюди“ от Скарлати! Как се живее дни и нощи наред с мислите за Скарлати!? Докато изнасяш концерти с други композитори, чиято музика също се блъска в главата ти. Ясно е, че физическото натоварване и пръстовото факирство при Бузони, Алкан, Ржевски и пр. са колосални, но те също трябва да бъдат претворени музикално и философски.

На излизане от последния концерт дочух хора, професионалисти, да си споделят „извънземно...“, „гений...“ – визираха пианиста Емануил Иванов.

Финалните акорди в зимния фестивал „Алегра“ дойдоха със съкровената, любима и гениална Първа симфония от Йоханес Брамс, прозвучала убедително с размаха на диригентската палка на чудесния Николас Паске. Понастоящем той е професор по дирижиране във Висшето музикално училище „Кралица София“ в Мадрид и ръководител на Младежкия оркестър на провинция Хесен, Германия.

С Бетовеновия маратон „Алегра“ ни устрои чудесен празник за десетия си рожден ден. Поздравления за неговия мотор, контрабасиста от Операта в Цюрих Петър Найденов. Ето как и най-случайните, главоломни хрумвания, зародили се в крачка на улицата между двама безстрашни музиканти, могат да се превърнат във върховна радост и наслада за столичната публика. Във всеки случай фестивалът „Алегра“ може да се похвали с успех заради това първо зимно издание на своя летен фестивал с академия.