Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

„На мен ми беше даден шанс. Вярвам, че съм го оправдал. Дълго време трябваше да стискам зъби, за да мога днес да работя.“ Със Симеон Венциславов разговаря Деян Статулов

Нека да започнем с това. Как ли щеше да пишеш, ако не беше киното?

Най-практичният отговор би бил, че винаги ми е било интересно, интересувах се от кино още като дете. Израснах в Бяла Слатина през 80-те и 90-те години. Тогава нямаше интернет, нямаше качествена телевизия, но имаше видеоплейъри и касети, най-вече пиратски. Помня, че като дете бях направил списък на сто режисьори. Защо – не знам. И 17-годишен, когато завърших гимназия, понеже съм започнал по-рано училище, взех си документи, за да кандидатствам в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Тогава приемаха четирима режисьори. Реших, че едно място предварително е заето, страхът в мен обаче започна да обажда – няма да се справя с конкуренцията. Така и не подадох документи и кандидатствах във Велико Търново – история. Завърших, но не останах, защото беше трудно да се живее там, и се преместих в София. Започнах работа в книжарница. Винаги съм имал афинитет към писането. В книжарницата имах колежка, Емануела, която ме нави да кандидатствам драматургия в НАТФИЗ, а после станахме и състуденти. Ето така 11 години след завършване на училище отново кандидатствах и ме приеха. Това бяха много полезни години. Понякога трябва да си подготвен за късмета, за да можеш да се възползваш от него и да го превърнеш във възможност. Случайно на улицата се срещнахме с режисьора Милко Лазаров. Това беше преди дебюта му „Отчуждение“. Търсеше колеги, с които да работи. Така и не работих върху „Отчуждение“, който много харесам, но тогава имах работа, лекции и не можах да се присъединя. По-късно случайно на „Графа“ се срещнахме с Милко и той сподели, че има нова идея. Това беше сюжет за семейство инуити, които живеят на север. Толкоз. Очаквах повече, но той ми каза, че от петък до неделя трябва да се напише трийтмънт, за да бъде представен на Sofia Meetings. Така започна всичко. Проектът спечели две награди, по-късно и други, докато през това време работех по осем часа на смяна в книжарницата. Прибирам се, пиша. На другия ден пак в книжарницата. Тогава трябваше да взема решение – да продължа да работя в книжарницата и да получавам редовна заплата, или да очаквам проектът на Милко Лазаров да бъде финансово подкрепен, да напусна и да се занимавам само с драматургия. Все пак напуснах, харчех някакви събрани пари и бях няколко месеца в очакване. От момента, в който взех първия си хонорар за „Ага“, вече десет години не съм работил нищо друго освен като сценарист. Вероятно, ако още един месец се беше забавило финансирането на „Ага“, щях да се върна в книжарницата. Късметът беше на моя страна. Споделям го, защото много мои колеги драматурзи нямаха същата съдба. Покрай „Ага“ се запознах със Стефан Командарев. Бях му пратил сценария на късометражния филм „Любов“ на Боя Харизанова. Той ме покани за работата върху „Посоки“ и така тръгна моят път в кинодраматургията. Практически първите два филма, върху които бях работил, бяха селектирани в Кан и Берлин.

Добро стечение на обстоятелствата?

Еволюцията е такава – поредица от грешки, стечение на обстоятелствата.. На мен ми беше даден шанс. Вярвам, че съм го оправдал. Дълго време трябваше да стискам зъби, за да мога днес да работя. Всеки ден си повтарям, че ако се налага, бих работил всичко, защото имам дете. Но вече е много трудно да си представя живота без кино.

Да се върнем на филмовите истории. Откъде тръгват?

Тръгваме от тема. Както в „Ага“ на Милко Лазаров. Нямах първоначална картина. Понеже „Ага“ беше първият ми филм след завършването, помня, че първият трийтмънт, който написах, беше абсолютно емоционален. Впоследствие мина през много промени. Основната идея остана – семейството и патриархалните традиции, същата тема има и „Безветрие“. Стефан Командарев започна „Посоки“ като филм за трансплантации и първоначалното заглавие беше „Съвместимост“, разказваше няколко истории за трансплантация на сърце. После, в процеса на работа, изведнъж се превърна в разказ за таксиметрови шофьори. Скоро си разчиствах компютъра и прочетох стар трийтмънт на „Уроците на Блага“. Започва така: „Блага е бивша олимпийска шампионка по спортна стрелба“, а в завършения филм е учителка по български език. Винаги така започва – от някаква идея, която в повечето случаи режисьорът приема. Тогава сядаме да работим, но поотделно. Разработвам сценария, пращам го за обратна връзка, получавам някаква версия и преработвам. Поне в моята представа за кино финалната версия на това, което се снима, е на режисьора. Не съм ревнив към текста.

Не се имам за толкова гениален. Не съм Едуард Олби, за да кажа: „Искам да се постави точно така, както съм преценил и написал“. И когато гледаш постановката, си даваш сметка защо е искал така. Но Олби е гениален, а аз не съм. Слава богу, досега съм работил само с чувствителни режисьори, които могат да променят в движение, ако някоя идея е по-добра. Сценарият не е книга, която си купуваш в книжарницата. Вкъщи имам публикувани сценарии на Константин Павлов, Боян Папазов и Георги Мишев, но те стават за четене, защото са по-литературни. Така са структурирани. Чел съм сценарии, в които има прекрасни описания. Очевидно писани от много талантливи автори, но ако нещо няма отношение към действието, то е излишно. В този смисъл аз съм много пестелив. Това е моят стил. Прекрасно звучат описанията, обаче винаги съм си мислил, че един продуцент, като започне да преглежда сценарий, в който има описания на птички и тревички, няма да го дочете до края. Сценарият не търпи прилагателни. Той не е интересен за четене, докато тези на старите майстори са различни. Това са разкази. Моят личен фаворит е Константин Павлов. Наскоро гледах „Масово чудо“ на Иван Павлов. Пък и „Илюзия“ на Людмил Стайков. Там си личи, че текстът е писан от автор с богато въображение, някакъв магически реализъм откривам в тях. Трудно можем да се сравняваме с тези хора.

Как се справяте с диалога? Променяте ли го, ако не звучи добре през прочита на актьора?

Ходя на снимачната площадка само ако има необходимост и ме поканят. Бил съм няколко пъти и в повечето случаи не знам къде да застана, какво да правя, че да не преча. Ако някой режисьор или продуцент има нужда от помощ, с удоволствие ще отида на снимки, защото и аз искам филмът да стане по-добър. Но снимането е друг процес и откровено казано, досега от опита ми на снимачната площадка, който е много малък, това за мен е най-скучната част от процеса – дълго висене в изчакване, докато колегите подготвят следващото място (сет) за снимки. Не обичам да стоя със скръстени ръце, а няма с какво да помогна, което ми създава проблем. Ще поискам да преместя някакъв кабел, да помогна някой да пренесе стол. И установих, че хората, които са на терен, леко се дразнят, защото на тях това им е работата и не искат някой да им се бърка.

Да се върна на въпроса. Мисля, че в България има гениални актьори на световно ниво и ако им се даде свобода и ако режисьорът е достатъчно умел, те могат да направят наистина чудни неща. Това съм го виждал на снимки, както и обратното – актьори, които се мъчат с текста. Говорил съм с тези актьори и те ми се оплакват, че има думи, които просто не могат да кажат, а режисьорът настоява да е по сценария и прави осем дубъла. За мен това е грешка. Една реплика може да се изрече по различен начин от Стефан Данаилов или от Захари Бахаров. Често се сменят реплики във филми по мои сценарии и нямам никаква ревност, когато стои добре на екрана. Ако започне да звучи литературно, ще ми бъде тъпо да го гледам. Засега заради опита на режисьорите, с които работя, мисля, че резултатите са по-скоро позитивни.

Добре ли е, както в американското кино, да има отделно диалогисти?

Аз и това съм правил – редакторска работа върху диалога. Винаги е по-добре. Но понеже сме по-малка индустрия и най-вероятно нямаме конкурентна среда, нямаме и толкова добри професионалисти. Ако вземеш диалога при Куентин Тарантино, няма какво да промениш. Имам варианта на „Криминале“, който не е финалният заснет текст. Много е добър! Има някакви съкращения по диалога и сцените, но четеш като пиеса. Както и сценариите на Арън Соркин. Той много добре владее ритъма и като го четеш, си казваш, че няма какво да промениш. Все още нямаме това ниво на професионализъм. В началото на кариерата си научих ценен урок от Милко Лазаров, който и до днес си повтарям: да се отърсим от мисълта, че сме гениални. Това може да се окаже голямо бреме – мисълта, че можеш да създадеш съвършения сценарий. Повечето големи филми са гениални със своята простота.

Симеон Венциславов завършва драматургия в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Съсценарист е на „Посоки“, „В кръг“, „Уроците на Блага“, „Ага“ и „Стадото“. През 2015 г. сценарият за „Ага“ (тогава „Нанук“) е отличен с наградата Кешловски, присъждана в Кан на автори от Централна и Източна Европа, а завършеният филм е българското предложение за номинация за Оскар. Наскоро Симеон Венциславов получи наградата Васил Гендов на СБФД за най-добър сценарий (заедно с Теодора Маркова, Невена Кертова и Георги Иванов) за филма „Безветрие“ на Павел Веснаков.