Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

Вече на 65, известният писател мечтае да е живо невидимото му лично „апаратче“ за спомени, които един ден се връщат, за да ги превръща в разкази

Във всяко медийно представяне за него ще прочетете, че е бил „бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинската академия и в хирургията на ІV градска болница, пресовчик във военния завод „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист във вестниците „Марица“, „Новинар“, „Сега“; че има хиляди журналистически публикации, но и повече от двайсет книги, най-вече сборници с кратки разкази и есета („60 разказа“, „Дърводелецът“, „Мария“, „Християнски разкази“, „Гризли“, „Ези-тура“; „По закона на писателя“, „Малката домашна църква. Съвременни притчи“; преводи на немски, английски и италиански на „Цирк България“ и т.н.). Ще си припомните присъдените му литературни награди Йордан Йовков, Йордан Радичков, Чудомир или пък ще се подсетите, че можете да четете размислите и историите, с които всяка седмица той „захранва“ като колумнист своето кътче в Портал Култура – понякога с тъга и съчувствие, друг път с намигване към изневиделица появил се сюжет, подобен на този с черната пантера из Лудогорието...

Вероятно няма да прочетете колко е отдаден на внуците си, нито че все по-рядко се отдалечава от района на „Красно село“, където е домът му, или че е заклет пушач и ценител на доброто кафе. Няма да прочетете и че да разговаряш с Деян Енев е приятно и леко, а когато се разделите, ти се иска да препрочетеш негов разказ. Него не можеш да сбъркаш с когото и да е от съвременниците му, нито визуално, нито като автор. Срещаме се дни след 65-ия му рожден ден – един сладкодумен мъж с отличаващи го брада, плътен глас и кратки паузи, в които разбирам, че добре обмисля отговорите на всичко, за което го питам.

Ако бях на половината от годините, на които съм, а вие на 65, както сте сега, щях да ви попитам за равносметката на тази възраст, но понеже сме в един отбор, въпросът ми е друг: каква е радостта да се събудиш на 65? А на следващия ден?

С годините се убедих, че рождените дни, полуюбилеите и юбилеите са километрични камъни, които ни указват изминатия път. Иначе самият ден, когато си бил роден, по нищо не се отличава от другите дни. Важното е онова, което те отличава от останалите. Важно е какво се мъчиш да свършиш и какво си свършил, а когато нещата съвпаднат – било в нова книга, или друго, това вече е добре. Но и то е редови живот. Същото е и на следващия ден – ден като ден, чакаме следващия. И сме благодарни за това.

Писател или журналист – как предпочитате да ви възприемат хората?

Писател. При всички случаи. Журналист бях немалко време. Успях, струва ми се, да извлека и меда, и жилото на тази професия. Сега е различно, но аз работих във времена, когато журналистиката беше по̀ на почит. Харесваше ми, даваше ми възможност да се срещам с най-различни хора, включително високопоставени. Няма да забравя как по някакъв повод се озовах в Министерството на културата, а пред мен бяха трима чиновници, които се чудеха как да ми отговорят, сякаш аз бях учителят, а те – учениците…

Много от нещата, които написах тогава – интервюта, очерци и т.н. – после превърнах в разкази. Един от незабравимите моменти е денят, когато отидох да правя репортаж за празничната звънарка на катедралния храм „Св. Александър Невски“ Мария Зъбова. Изкачих се по тия сложни и опасни 220 стъпала до камбанарията с дванайсетте камбани. Там, горе, тя сама биеше по-малките чрез въжетата, а за най-голямата ѝ помагаше едно момче, дякон. Трябваха около пет минути, за да се залюлее езикът ѝ и да се получи удар, който се чува чак до Своге… Междувременно видях печати за мястото, където са произведени камбаните, а на най-голямата беше изписана и датата на нейното отливане в Тула, Русия. Написах репортажа, но в него не споменах, че тази дата съвпадаше с рождения ден на Мария Зъбова – този факт обаче ми помогна да напиша един от добрите си разкази, „Бонго бонг“.

В този смисъл писателят журналист не е ли по-щастлив в съдбата си, не е ли по-облагодетелстван заради допълнителните възможности, с които разполага?

Да, но журналистиката изхабява, а думите не са онези, които човек използва като писател.

Но има шанса да наблюдава моменти, които други писатели няма как да видят…

Той, разбира се, е наблюдател, но всекидневието, в което сякаш непрекъснато хвърляш слама, която гори и изчезва, страшно много изморява. За писателя журналистиката би трябвало да е до време и в един момент той да уточни с какво ще се занимава. Тоест тя както помага, така и доста пречи, защото, когато цял ден използваш думи, които на другия ден ще са отлетели в комина, не ти остава време да чакаш онези думи, които наистина пристигат при теб по по-особен начин.

Помня една среща с Йордан Радичков в хубав есенен ден в парка „Заимов“. Седнахме на пейка и той ми каза: „Деяне, писателските думи преминават през много мъртви, безводни земи, докато стигнат до тебе. Трябва да имаш това предвид“. Същото сега се опитвам да кажа и аз: едните думи ги чакаш и ги търсиш, а другите просто ги хвърляш в пещта.

Слушам ви и се сещам за думи не на писател, а на режисьор, но ми харесват и често ги цитирам. Проф. Азарян казваше: „Не искам да спирам да се учудвам“. Важно ли е и за писателя да не спира да се учудва всеки ден?

Много е важно, разбира се. Бях доста млад, когато ми хрумна, че в писателя съществува нещо като апаратче, което ти позволява да усещаш, да предвиждаш разказите, да си архивираш впечатленията вътре в теб и в един момент да ги използваш, да ги напишеш. И при една среща с читатели във Виена казах, че бих искал само едно: това апаратче да остане живо в мен. А то е същото като учудването.

А какво се случва, когато дойдат споменът, мисълта, хрумката, понякога вероятно и посред нощ?

Механизмът, доколкото съм си го приел ненаучно, на мой си език, е онзи, който ти помага да си пазиш спомените. Споменът на практика съществува като концентрат на емоции, който, когато се върне, когато си го възстановиш и припомниш, започва да се отваря и да носи останалите подробности за лица, миризми, цветове. Но той съществува първо като някакъв конденз на онова, което се е случило. Горе-долу същото е и с нещата, които забелязваш и си ги предвиждаш да разработиш като разказ – те остават някъде в теб загатнати и когато се върнеш отново към тях, започват лека-полека да се разтварят и да ти носят нови и нови неща. И тук вече се намесват писателският ти опит и онова, което си научил от големите писатели, непременно добавяш и неща, които ги няма в този спомен. Това, разбира се, е един от белезите при добрите писатели, доколкото аз имам представа от тази работа – те имат много точно чувство за мярка, тоест нещата, които привнасят като фантазирани в разказа, много точно, красиво и лесно прилепват към първоначалния подтик за разказа.

Случвало ли се е спомен да отлежава с години, докато нещо, да речем, видяно на улицата ви върне към него и се ражда разказ?

Със сигурност се е случвало, не бих могъл да дам пример, но… (Замисля се.) Ще ви разкажа една история. През 2020 г. взех наградата Йордан Йовков и домакините, много любезни, успяха да ме разходят по селата около Добрич, където се е подвизавал Йовков: в училището, в което е преподавал, в един музей с етнографски елементи. В този музей видях интересен астраганен калпак, нахлупих го на главата си и помолих домакините да намерят майстор, който да ми изработи същия. Скоро след това го получих в София, беше обаче доста по-голям, а и аз така и не разбрах защо го поръчах, не ставаше за носене. Покрай този калпак обаче си припомних една история за моя прадядо Христо, когото не помня, защото е починал в годината преди да се родя. От него бе останал един овчи калпак, златен на цвят от употреба, и написах нелошо разказче за него, но подтикнат от ето тази история.

Сещам се и за разказа ви „Отсичането на ореха“, в който герой е друг прадядо, стогодишен и немощен, отиващ си заедно с вековното дърво, посадено за неговото рождение. От какво беше провокиран?

Разказът е провокиран от отсичането на един орех, но персонажите са измислени.

Казвате, че всички сюжети са написани, сменят се само героите. Точно този разказ ми напомня приказката за баща, син и дядо, който бива изхвърлен на бунището като ненужен никому, и за зловещата реплика на детето: „Ще запазя количката, за да ми послужи, когато дойде ред теб да изхвърлим, татко“. Каква все пак е ролята на съвременния автор, за да ги разкаже различно?

Сюжетите наистина са ограничени, развити са блестящо още от Античността, от класиката. В тях няма кой знае какво да поправим, но оттам насетне идва ценността на днешните автори, тоест да вкарат съвременност в старите, познати сюжети. Знаете добре, че едно произведение става толкова по-живо, колкото повече атмосфера и детайли има в него за времето, което описва. Именно те, поднесени както подобава, правят едно произведение добро, а на практика това е и ролята на съвременния автор.

Сред героите ви има и реални личности като монахинята Херувима – какво извън разказа „Игуменката“ ви даде срещата с тази жена?

Много хубаво преживяване беше. Случайно я открих и докато беше жива, обичах да ходя във Владайския манастир „Св. Петка и св. Неделя“ и на Великден, и на Рождество. Тя беше много сърцата жена, съвсем слаба, свита като кука, но умееше да движи манастира, в двора направи и параклис. Преди да почине, отидох там, но се оказа, че тя е прекалено немощна и синът ѝ, свещеник в Перник, си я бе прибрал вкъщи. Успях да я видя още веднъж, вече в домашна обстановка… и това ми остана, този разказ.

Пишете и истории с чудати хора – Ангел с ангелските криле от „Железните скали“ истински ли е?

Не, не е истински. Като по-млад обичах този тип разкази. Сега ми се пишат по-скоро неща за най-обикновени хора. А те са и по-трудни, защото чудатото и там го има, но не е видимо, вътрешно е и е по-трудно да го откриеш и опишеш. Разказите с чудатите персонажи са по-ефектни, но в биографията на писателя – поне в моята – като че ли им е минало времето.

А минало ли е времето на разкази за вяра, за ценности като тези във вашите „Християнски разкази“? Изчезват ли светите хора?

Не, няма как да изчезнат. Събрах тези разкази в сборника, който бе издаден от фондация „Комунитас“ и се радваше на интерес. И знаете ли, наскоро се наложи да ме оперират по спешност от апендицит във Военната болница. Мой приятел лекар, доц. Георги Попиванов, се оказа на работа. Освен че успя да направи болничния ми престой по-поносим (аз пуша цигари и пия доста кафе, което там няма как да стане), той накрая ми призна, че поръчал последните осем бройки от „Християнски разкази“ в книжарница „Ронкали“, за да ги подари на свои колеги. И го направи пред очите ми, а аз раздавах автографи в болницата…

Но на въпроса ви – както за чудатите хора, така и за този тип разкази се изисква известна смелост, която по-младият писател може би повече я има. Сега ми е по-трудно да ги пиша, защото се убедих, че вярата е много скрит вътрешен момент, който трудно, а и няма защо да се вади толкова на светло.

Казвате, че днес тоталното и трайно преобръщане на ценностите се проявява и по още един много драматичен начин, тоест започва да пречи на човека да бъде добър. Тъжна, но вярна констатация – какво ви кара да мислите така?

Животът, който наблюдаваме, наистина съвсем се промени, вероятно благодарение и на технологиите, които през година осъществяват такъв тип революции в мисълта, във взора, в познанието ни, каквито преди са ставали за векове. Но хората нямат достатъчно сетива, за да свикнат с големите промени, и не че ценностите се преобръщат, а по-скоро се скриват все по-дълбоко и вече почти не са видими на повърхността. Обикновено важните, базисните ценности се проявяват в човека в дни на големи лични изпитания или радости – раждане, смърт на близък. Тогава човек се събира в себе си, излишните неща изчезват, започва да вижда по-навътре в душата си, пък и външният, чуждият човек също започва да забелязва скритото у него по-добре. Но когато тия мигове отстъпят във всекидневието, нещата отново стават същите, ценностите пак потъват и…

Съвременният човек много трудно може да се изживее като цялостна личност. Защото светът, в който живеем, е прекалено разпарчетосан, фасетъчен с възможностите на технологиите, с постоянното ни скролване по екраните на телефона, нещо клъвваме, нещо виждаме и то се превръща в част от природата ни, измества важните, базисните неща за нас. Всеки го усеща, опитва се вероятно да се бори по свой си начин, но особено младите нямат никакви съпротивителни сили и изцяло са потопени в тая среда.

Учили сте стоматология, което ме навежда на странни мисли. Имате тъжни истории, тъжни герои в разказите – можем ли да кажем, че написването, освобождаването от една тъжна история е като да ти извадят болен зъб?

Не съм мислил в такава посока, но вероятно може, да. Но болният зъб е изцяло отрицателно явление, докато тъжната история (освен ако е лична за автора) притежава и една празничност, която не бива да забравяме. Тя е свързана с акта на творчеството, винаги присъства при писането на добър текст и някак си успява да тушира тъгата, която се прокрадва в него.

Е, имах предвид това, че болката отшумява, раната заздравява и продължаваме напред към следващата история, дай боже, радостна да е…

Да, да (смее се), точно така е.

И още нещо от медицинската сфера – нали сте работили в психиатрия и имате наблюдения. Навремето се шегувахме с репликата „Този сам си говори!“, а сега почти всички по улиците сами си говорят – чуваш въпросите им, чудиш се теб ли нещо питат, а те, оказва се, дори не те забелязват…

И на мен ми е хрумвало това, особено когато не виждаш слушалките в ушите им. Ами така е… доста неподготвена бе човешката природа за новите технологии, всеки си се мъчи да свиква в движение, но не знаем какъв ще е резултатът.

Преди двайсетина години започнахме да се шегуваме с въпроса: „Ще изяде ли мишката книжката?“, а сега се питам AI ще изяде ли домашния PC?!

Има такава опасност и всички я виждаме. Всеки вече може да си поръча на изкуствения интелект да му напише книга, да си сложи името върху нея, да плати да излезе и ако не обяви този факт, ние ще го възприемем като автор… вече нищо не е същото. Но ми се ще да си мисля, че живото, истинското творчество ще намери своята ниша и ще оцелее, защото без него светът ни става съвсем друг.

Сравняват ви с Йовков – това, освен вероятно да ви ласкае, не е ли и притеснително?

Приятно е, разбира се, но осъзнавам условността – Йовков е несравним. Един от любимите ми писатели е и дано да съм успял да усвоя и да приложа някои от неговите уроци в моите разкази. Така разбирам тази похвала, ще ми се и да се е случило.

Спомням си разказа ви „Буца сол“ – още ли я има в гърлото, когато сядате да пишете?

Не, невинаги. Но е добре, когато има такава емоция при писането, защото тя го отключва. И когато то върви естествено и леко, тази емоция много по-лесно пристига при читателя, а може би и с по-голяма сила. Но пък аз си спомням урока на една моя много добра приятелка, писателката и редакторка Христиана Василева, с която общувах често през последните ѝ години, дори беше редакторка на една от книгите ми. Веднъж ми каза: „Деяне, писателят става писател тогава, когато спре да пише само за себе си и започне да пише за измислени хора, за чужди персонажи, а не използва само себе си като образец в разказите си“. Все повече се убеждавам във верността на думите ѝ.

А как ви изглежда съвременната българска литература?

Много добре ми изглежда. Съвременната ни литература се съживи, заслужи читателското внимание, нищо общо няма със ситуацията през 90-те. Проблемът е, че продължават да съществуват възрастови гнезда, които кой знае колко не общуват помежду си. Бил съм на премиери на мои набори или на по-възрастни писатели, но сред присъстващите рядко има млади хора. И обратното – на премиера на млад човек пък ги няма възрастните. Това някак си трябва да се промени.

Все по-малко стават малките домашни библиотеки. А изчезват ли и малките домашни църкви?

Библиотеките в съвременните домове наистина изчезват. И знаете ли, започна да се случва пред очите ми преди десетина години може би, когато стари будки за вестници станаха импровизирани антикварни книжарници. Имаше ги и тук, по отсрещния булевард в „Красно село“, акумулираха такъв вид книги, разпродаваха ги, но някак си и на тях им мина времето. Просто книгата вече не е онази вещ, която беше. Младите с възможностите си да четат на електронните устройства и да слушат аудиокниги изобщо не разчитат да притежават и книжното тяло. Така че със сигурност домашните библиотеки изчезват. А малките домашни църкви ми се ще да не изчезват. И да съществуват през цялата година, а не само по времето, когато синовете и дъщерите се завръщат за празник, както е в моя разказ (от сборника „Малката домашна църква. Съвременни притчи“, б.а.).

Наблюдавайки живота вече 65 години, разбрахте ли каква е разликата между вярващия и невярващия пишещ човек?

Струва ми се, че пишещият вярващ човек няма да злоупотреби със – да ги нарека – скверни теми, които обаче придърпват читателското внимание.

Днес е вторник, а във вечерта срещу сряда буцата със сол засяда в гърлото на писателя Енев, за да се превърне в разказ за Портал Култура. Тръгнала ли е вече и този път?

(Усмихва се.) Аз вече се вардя малко от тия моменти, защото те са и доста разтърсващи. И ако си го позволяваш твърде често, някак си не е здравословно за 65-годишен човек.

Добре, за финал ще ви попитам – може би пак на шега – ако трябва да добавите нещо към пъзела „Цирк България“, какво ще бъде то?

Ами нищо няма да добавя, той е хубав разказ. Оставям го така…

*

Вероятно е прав Деян Енев – в разказа и в едноименния сборник има всички вероятни и невероятни сюжети и герои от живота ни преди, днес и може би утре, които сглобяват образа на съвременна България. Смешно-тъжен образ, извън който е по-добре да погледнем и вътре в нас. Нали това е спасението и на писателя…