Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

Павлина Желева разговаря с украинския режисьор по време на фестивала в Карлови Вари. Сергей Лозница ще гостува в София като член на журито на Международния кино-литературен фестивал „Синелибри“ (10 октомври–3 ноември). Ще бъдат представени филмите му „Двама прокурори“ (2025) и „Естествена история на разрушението“ (2022) по есе на В. Г. Зебалд

Най-новият филм на известния украински режисьор Сергей Лозница „Двама прокурори“, чиято световна премиера беше в Кан тази година, се превърна и в едно от най-обсъжданите заглавия от програмата „Хоризонти“ на 59-ото издание на кинофестивала в Карлови Вари. Заснет по едноименния роман на физика Георгий Демидов, заточен и измъчван по времето на голямата чистка на Сталин през 1937 г., филмът проследява епизод от живота на младия съветски прокурор Александър Корнев (в ролята  Александър Кузнецов). След като случайно попада на писмо, написано с кръв от политически затворник в Брянск (Александър Филипенко), той го посещава в килията му. После пътува до Москва, за да „докладва“ доказателствата за нечовешки престъпления лично на главния прокурор Андрей Вишински (Анатолий Белий).

В класацията на списание Screen International в Кан филмът получи най-високата оценка 3,1 от 4, която раздели със спечелилия Златна палма „Обикновена злополука“ на иранеца Джафар Панахи.

„Двама прокурори“ беше в международния конкурс на Кан и получи голямо одобрение от критиката. Но журито не му даде никаква награда. Как приехте това?

Не, няма драми. Как да кажа, една добра традиция…

Все пак критиците бяха във възторг от силното въздействие на плътния разказ за мрачното минало на сталинизма. Защо избрахте точно този крайно условен стил?

Защото става дума за затвор. А затворът означава тотална статика. Той е квадрат, стена, ключалка, врата, звук от заключване на врата, стъпки, коридор. Много е просто. И затова реших да няма никакво движение на камерата. Защото всичко е спряло.

Времето е спряло.

Времето и всичко останало.

Имате обаче една сцена, в която чиновници в държавната прокуратура подтичват в различни посоки. Нещо, което наподобява движение, но не е. Защо я направихте?

Защото исках да покажа, че тази „институция“ живее механично. Това е епизод, който „съветските“ хора и хората от Източна Европа разбират веднага, а тези от Западна – не. Когато младата секретарка изпуска хартиените листи на пода, всички замръзват. Дори не смеят да я погледнат. Нашият герой е единственият, който се приближава до нея. Много хора ме питат: защо никой не помага на младата жена? Защото, когато става дума за документи, хората се пазят да не оставят пръстови отпечатъци. Та тези хартии може да са някакви секретни документи и са много, много опасни. Погледнеш ли ги, могат да те обвинят в какво ли не. Понеже е млад, нашият герой все още не знае всички тези неща.

Какъв е той? Идеалист, наивник, идиот?

„Идиот“ – да, но в смисъла на Достоевски. В романа му той се връща в Русия от Швейцария и тръгва да оправя обществото, да помага на хората. В този смисъл – да, той е идиот. Все още не е разбрал функционирането на системата. Що се отнася до наивността – много хора тогава наистина са били наивни, не са си давали сметка какво всъщност се случва. Старият партиен боец, който гние в затвора и е дал здравето си за революцията, бил е раняван, бит, един наистина честен комунист, също не разбира системата. Иначе би ли пратил младия човек директно в ада, там, където със сигурност ще бъде убит.

Как ексцентричността, отклонението, чистотата помагат на човек да се съпротивлява? Това ли е посланието на филма?

На първо ниво става дума за това, че този тип институции работят като един много добре смазан механизъм. Ако обаче си вътре в него и използваш инструментите, които той ти предлага, никога няма да намериш справедливост. Напълно погрешно е да вярваш, че само хората на ниските етажи на този механизъм правят грешните стъпки. И че на върха съществува някой, който знае как да решава проблемите, че защитава истината и справедливостта. Спомнете си историята на Луи XIV и „Тартюф“. Това е най-голямата илюзия – че на върха на пирамидата стои някой, призван да раздава справедливост. Вижте какво става с Доналд Тръмп и начина, по който хората очакваха, че като дойде, ще реши всички проблеми. А той само обещава: „Супер съм, страхотен съм, ще спра войната в Украйна за 24 часа, ще направя това, ще направя онова“. Не, няма как да стане. Защото това е същата система, същата илюзия, в която живее и затворникът в килията. Сляпо вярва, че Сталин, Вишински и не знам си кой още ще променят нещата. Цяла Русия е живяла в подобен сън. И сега е така, всяка година Путин води „свой“ разговор с хората, те му споделят разни неща: примерно, покривът ми тече, къщата ми е наводнена и не знам още какво, моля, направете нещо, помогнете. И той помага. А след това хората разказват как Путин е направил това и този „пример“ поддържа илюзията, в която хората вярват. Но това е една базово погрешна илюзия, която не позволява на хората да действат по различен начин. Това е първото ниво на посланието.

А второто?

Второто също е много интересно. Например хора, подобно на нашия герой, невинни хора, които не са направили никому нищо лошо, но са се оказали в затвора, не могат да осъзнаят защо им се е случило това. Вместо да разберат какво трябва да направят и как да действат, те се опират на същия този мит, създаден от Сталин. Възрастният затворник вярва, че извън затвора „саботажи“ няма и че те са само „вътре“. Мислейки така, той се превръща в част от системата.

Подсъзнателно.

Да, подсъзнателно. И основният извод е: ако искаш да се бориш със системата, трябва да използваш друг език, не „изреченията“, създадени нея.

Използването на конкретен език, това ли е проблемът?

Да, става дума за слово, всичко, което съществува, най-напред е слово, текст някакъв. Така е, защото ние формулираме, подреждаме и след това действаме. Някой някога разделил хората на черни, жълти, бели и прочее. Днес знаем, че това е напълно погрешна класификация, защото ДНК тестовете за произход показват, че хората са абсолютно еднакви и че цветът на кожата зависи от мястото, където са родени и живеят, от слънцето, географията. В основата си сме равни, но сме си създали тази илюзия, че сме различни. Расистката теория е абсолютно невярна и това отдавна е доказано от антрополозите.

Как се ражда и формира една тоталитарна система?

За да се разбере това, трябва образованост и осъзнаване на начина, по който съществува светът. Напълно елементарно е да се вярва, че която и да е война може да разрешава проблеми. При такова „ползване“ на войната и двете страни в конфликта стават по-лоши и по-депресирани, отколкото са били. Освен това – нищо не може да бъде разрешено. Виждате обаче колко много ни се говори, даже и в момента, че войната все пак е някаква възможност, средство. Това обаче означава, че историческите уроци, които е трябвало да научим след Втората световна война, ние не сме научили и че хората повтарят същите глупости, които са правили преди. Другият ни проблем е, че сме заливани от страховити потоци информация, а не разполагаме с време да им реагираме. На разни места по света живеем в различни времена. Европейците например живеят във време, различно от това на племената от Амазония. В този смисъл си казваме, че не можем да чакаме хората в Русия да се образоват икономически и всякак и да разберат как да действат. Съществуваме в съжителства на цивилизации и това е своего рода битка между тях. Все пак единственото решение е образованието. Стигането до ниво, на което си осъзнал, че трябва да си плащаш данъците, защото това са твоите пари, които се връщат обратно при теб. И че е по-добре да не крадеш пари от социалните институции, а да участваш в тях с твоите пари, по правилния начин.

Звучи доста песимистично.

Напротив. Съвсем оптимистично е – което е добре за теб, е добре и за мен. Това е базовата аксиома, в която трябва да вярваме.

Говорейки за сталинизма, всъщност коментирате това, което се случва в света днес. От филма става ясно, че сталинистката епоха изглежда съвсем различно от днешна перспектива. И нашият свят ли ще изглежда различно, когато след 50 години хората се обърнат назад и погледнат към това, в което живеем в момента?

Най-вероятно те ще открият нашата наивност и заради това ще имат различна гледна точка от нашата. Но те ще имат много повече информация, отколкото имаме ние. Днес живеем в ситуация, в която нямаме информация. Знаем ли например за какво се договарят лидерите на различните страни? Не. От своя страна, на тях самите не им прави впечатление, че вчера са казали едно, а днес казват нещо съвсем друго. Например: „Чакаме Украйна в НАТО“ и „Не чакаме Украйна в НАТО“. Или: „Вкарваме в Украйна наши войски“ и „Никога няма да участваме с наши войски“. Напълно различни изречения, казани от едни и същи хора. Лично аз не вярвам на нито една тяхна дума. Ето защо днес ние не знаем какво, как и защо точно ни се случва. В този смисъл аз разбирам хората, които са живеели в Съветския съюз и не са разбрали кога Сталин е построил системата. Въпреки че са били арестувани, повечето са вярвали, че ще бъдат освободени.

Следващият ми филм ще бъде за несправедливо осъдени затворници. Ще изследвам формите на реакция, които са имали. Те са били различни – един човек например казва: „Ще се съгласявам с тези, които ме бият, ще им разказвам там някакви глупости и чак накрая, на процеса, ще им се възпротивя: вижте, това тук е против всички природни закони“. И този човек, разбира се, е бил разстрелян. Друг затворник, когото бият, не им казва нищо, но след това получава само пет години затвор. Имало е и хора, които са знаели, че са жертви, но са се смятали за необходими жертви, за да се изгради светлото бъдеще на страната. Разстрелвали са ги, а те са вярвали, че умират за Сталин. Представяте ли си каква лудост е била? А Сталин, за да внушава страх, е посочвал хора от различни части на обществото. За да не може никой да разбере какво точно се случва. Така цялото общество е било разрушавано. Искам да направя филм за техниката на изграждане на системата.

Разполагате ли вече с материал, върху който ще работите?

Да, филмът ще е по друг роман на същия автор. Става дума за Георгий Демидов. Той е бил арестуван през 1938 г. и е прекарал 14 години в ГУЛАГ. Всичко, което е написал, е базирано на неговия собствен опит или на опита на хората, с които се е срещал в лагера. Бил е от онези, които не са се съгласявали, никога нищо не е подписвал. Получил е тежко наказание. След това се борил за запазването на честта си, което е било абсолютно непостижимо, защото инженери и други учени като него са били бити от примитивни криминални типове. Бил е достатъчно силен и смел, на няколко пъти се е разминавал със смъртта. Някак е успявал да се спаси. Варлам Шаламов, прекарал голяма част от живота си в лагери, е посветил един от своите „Колимски разкази“ на Демидов. Двамата са се срещали.

Как така Демидов не е бил забелязан по-рано?

Ръкописите му са били конфискувани. Когато е написал каквото е написал, той го прочел на някои хора. Един генерал от КГБ отишъл при него във Владимир и му поискал ръкописите.

Кога е било това?

През 1979 г., по времето на комунизма. Прочел ги и му казал: страхотни са ти нещата, но може ли през следващите двадесет години да не ги публикуваш. И да не ги четеш на никого. Демидов отказал, направил шест копия и ги разпространил сред приятелите си. След около един месец всички били арестувани. Умира през 1987 г. и дъщеря му пише писмо до Горбачов, молейки го да разреши освобождаването на ръкописите.

Ето че и тя е вярвала, че по-висшето ниво ще реши проблема. Помогнал ли е Горбачов?

Да, помогнал е. Бил някакъв кратък момент, когато все пак е могло да се направи нещо. Та в средата на 90-те години тя получава ръкописите на баща си. Давате ли си сметка колко много архиви и филми има още в КГБ? Ще бъдат ли някога извадени на светло? Някой ден, когато Русия окончателно се срине, може би...

КГБ е избирал темите и обектите, които е трябвало да бъдат снимани. По време на обсадата на Ленинград, а това са близо 900 дни, е имало хора, които са снимали непрекъснато. В момента можете да намерите само шест часа записи. Аз направих филм за погребението на Сталин и трябваше да използвам подобен заснет материал. Гледането на този материал е било забранено до 1988 г. Тези, които са го гледали непосредствено след погребението му през април 1953 г., са били арестувани. В същото време петима от най-големите режисьори на Съветския съюз, между които и Сергей Герасимов, са работили с тези филми. Било им е разпоредено – няма да казвате на никого, че сте видели каквото и да е.

Да, правиш нещо и се криеш, все едно, че не го правиш. Типичната за Съветския съюз гробна тишина.

Това в някаква степен продължава да е така. В архивите има страшно много неща, а вътре в структурите на днешната държава почти нищо не се е променило. Различни групи се бият помежду си в името на „традицията“.

Как ще се казва филмът?

„Оранжевият абажур“.

Правите и документални, и игрални филми, има ли разлика в подходите?

Не, за мен това е един и същ процес. Въпрос само на бюджет. Ако имам пари за игрален филм, правя го, ако имам по-скромно финансиране, правя документални филми. Зависи колко хора са на снимачната площадка, 150 души или петима. Но подходът към реалността е един и същ. Това са все моите избори, моите позиции, моите идеи. През октомври ще гостувам в България и ще разкажа по-подробно.

Сергей Лозница е роден през 1964 г. в Барановичи, Беларуска ССР. По-късно семейството му се мести в Киев, където той израства. През 1987 г. завършва инженерни науки и математика в Киевския политехнически университет. От 1987 до 1991 г. работи в Киевския институт по кибернетика, като се занимава с изучаване на изкуствения интелект. През 1997 г. завършва режисура във ВГИК в Москва. От 2001 г. живее в Германия. Печели международно признание благодарение на острата си социална и политическа чувствителност, намерила отражение в над 20 документални филма. Не по-малко успешни и аплодирани от критиката са игралните му филми – „В мъглата“, „Нежно създание“, „Донбас“, получили отличия от фестивалите в Кан, Венеция, Берлин, Карлови Вари.