Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

Филмът „Влакове“ (1924) на полския режисьор Мачей Дригас е създаден от архивни записи на пътувания с влак от цял свят, заснети през последните сто години. Влакове, които отвеждат летовници към морския бряг, войници на фронта и депортирани към тяхната гибел… Финалът, в който се преплитат множество железопътни релси, оставя възможност за широки интерпретации. Филмът се радва на голяма популярност и има множество отличия, сред които две от престижния Международен фестивал на документалното кино (IDFA) в Амстердам – наградите за най-добър филм и най-добър монтаж. С режисьора разговаряхме по време на Международния филмов фестивал в Карлови Вари.

Живеем в XXI, но сме родени в XX век, на който е посветен и вашият филм. Защо беше важно този филм да бъде направен?

Когато започвах да работя по „Влакове“, не го смятах за исторически филм. Спомням си, че в тетрадката, в която събирах цялата информация, свързана с него, на първата страница с дата 16 септември 2014 г. съм записал първата фраза в синопсиса – пътуването с влак е метафора на нашия живот. Работих с 98 архива по цял свят. Бях събрал стотици часове материал.

С този къртовски труд човек не може да се справи сам. Кой ви помогна?

Много завиждам на всички архивари за интересната работа. Затова имах голямо желание сам да се погрижа за предварителните проучвания. Първоначалният план беше да посетя 24 държави и лично да избера материала – от Южна Африка до Австралия, но заради пандемията ограничиха пътуванията и затвориха архивите. Наложи се да използваме сътрудници на място. И моята асистентка Паулина Бжежинска обича архивите, тя координира тези дела.

Жалко, че не сте успели сам да пътувате заради пандемията, но пък сега филмът пътува много, а и вие с него. Кои важни спирки ще споменете?

Започнахме това пътешествие с премиера в Амстердам, невероятно трогателен момент за мен, защото беше в огромна зала. Видях филма за първи път на гигантски екран, имаше стотици зрители и това се оказа много емоционално преживяване. Някои хора плачеха, а след това идваха и обясняваха къде и какво ги е трогнало. После се върнахме в Полша, на следващия ден трябваше да замина за кинофестивала в Талин. Внезапно получих обаждане, че трябва непременно да се върна в Амстердам. Филмът получи Наградата за най-добър монтаж и Голямата награда [на Международния фестивал на документалното кино, IDFA].

Добро начало за филма.

Да, наистина. Започнаха да пристигат покани, бяхме в Гьотеборг, в Тронхайм, в Италия, в Мюнхен. Филмът получи още една голяма награда, мисля в Болоня, и още, и още. На едно място разговаряхме час и половина след прожекцията, докато в салона не влезе една жена и не каза, че киното трябва да затвори, защото вече е нощ. Поканих зрителите навън и там разговаряхме още един час. Италианците преживяха по невероятен начин този филм. В Сардиния бяхме на фестивал на изкуствата. След няколко седмици сме в Киев. Но най-важното е, че по пътя ни намираха дистрибутори, защото все още не искаме да продаваме този филм на телевизията. Той въздейства на голям екран. През есента ще започне разпространението в Германия, Австрия и Австралия. С нас се свърза и един невероятен дистрибутор от САЩ, който се влюби във филма и сега работи по разпространението в американските кина.

А как сте свързан с режисьора Кшищоф Зануси?

Когато започвах кариерата си като режисьор, исках да бъда като Зануси, исках да правя филми като него. Ранните му произведения са просто невероятни. Не ме приеха в нашето филмово училище, една точка не ми достигна. И ректорът ми предложи да отида във ВГИК в Москва, защото имаше някакъв обмен. Влязох и учих там, но започнах да преследвам Зануси с искане да отида при него на стаж. И накрая се случи, а когато по-късно завършвах и ми оставаше само защита на дипломната работа, той вече ме беше поканил да бъда негов асистент на гигантския филм за папата („От далечна страна: папа Йоан Павел II“, 1981 г., първия биографичен филм за полския папа, б.р.). Беше огромна копродукция с Италия и Великобритания и невероятна школа – имаше 5000 статисти, големи сцени и доста асистенти. Зануси се занимаваше с главните актьори, а другите трябваше да правят всичко останало. После той ме привлече към асоциацията си и там направих първия си и единствен пълнометражен игрален филм, защото във ВГИК учех в катедрата по игрално кино. Изобщо не очаквах, че ще се занимавам с документални филми!

Имали сте идея да направите филм за руския цар Александър II.

Написах сценария на живота си – никога не съм писал нещо по-хубаво! Това беше история за убийството на цар Александър II. Един поляк хвърля бомба в краката му. Царската гвардия не знае името на цареубиеца, но е наясно, че е член на „Народна воля“ (нелегална организация, основана през 1879 г., б.р.). Намерих този малък документ, буквално три фрази, че на еди-кой си ден главата на цареубиеца е била показана на студенти от Технологичния институт в Санкт Петербург. И ги питат: знаете ли чия е? Когато прочетох този документ, реших да направя игрален филм за следователя, който пътува из Русия с главата на цареубиеца, опитвайки се да разбере кой е той. Този сценарий обаче не мина през цензурата, както и следващият. Вече бях решил да напусна киното, защото исках да правя свои, авторски филми. Успях да напиша сценарий за литовския режисьор Раймонд Сабонис, казваше се „Деца от хотел „Америка“. Това беше първият сценарий, който не се наложи да преминава през цензурата – беше времето на Перестройката. И тогава абсолютно случайно попаднах на историята на човек, който през 1968 г. се самозапалва на гигантски стадион във Варшава по време на фестивал на реколтата в знак на протест срещу влизането на войски на Варшавския договор в Чехословакия.

Говорите за „Чуй моя плач“.

Да, въпреки че това самозапалване се случва пред сто хиляди души, тази история остава без никакъв резонанс. Разбрах за нея случайно 25 години по-късно и осъзнах, че трябва да я разкажа. Беше няколко месеца след рухването на системата. Така направих първия документален филм в живота си. Дори не знаех как да го направя. Когато получих Наградата на Европейската академия за най-добър филм, това беше абсолютен шок за мен. Написах и документална радиопиеса за случилото се, която получи награда в Италия. Аз работех и в радиото, направих няколко големи радиопрограми през 90-те. Оттам идва любовта ми към работата със звук, както може да се чуе във „Влакове“.

Филмът ви „Влакове“ е без говор, но има звук. Как успяхте да намерите този завършек със звук?

Тъй като беше копродукция с Литва, попаднах в ръцете на Саулиус Урбанавичиус, фантастичен артист, звукооформител. Започнахме да мислим как да озвучим този филм, защото по време на монтажа работихме с произведение на Павел Шимански, но то беше само шест минути, които просто повтаряхме през целия монтаж. Когато започнахме, той ми каза: „Хайде, изпратете ми малък откъс, с който да се опитам да работя“. Изпратих му епизода в Дахау с труповете на затворници в агония. И му казах: „Опитай се да направиш тишина тук. Тя трябва да се състои от звуци“. И когато ми го върна, осъзнах, че е намерил добър начин. След това работихме заедно в продължение на месеци, стъпка по стъпка, върху звука. Имаше фрагменти от музика на Шимански и моменти от различни архиви, включително и мои – имам касети с гигантска колекция звуци от времето на комунизма в Полша, от улици, фабрики, мини и т.н. Осъзнахме, че ще използваме и звуци на влакове, които не са толкова директни.

Казвате, че сте главният архивар в Полша. Защо?

Веднъж се пошегувах пред една журналистка. Но има известна истина в това, защото вече създадох два големи архива. Единият е на нашето филмово училище в Лодз с огромен брой филми от 1949 г. насам, вече над 700, това е един от най-модерните уебсайтове в света. Освен че намирате през ключови думи филмите, има и монтажна таблица, където можете да изрежете някои части.

А вторият?

Вторият архив, върху който работя от пет години, нарекох „Полски домашен филмов архив“. Правя го в Музея за модерно изкуство във Варшава, включва само 8-милиметрови филми. Наричам го „Паметта на сърцето“, защото материалът е заснет абсолютно безкористно, за спомен, за семейството. Всяка година се обръщаме към хората, които имат материал. Понякога те идват с торбички и казват: „Не знам какво има тук. От дядо остана“. Когато после им покажем готовите резултати, са истински трогнати.

Виждаме във филма ви, че нацистките власти използват железопътния транспорт, за да превозват евреи и други жертви към лагерите на смъртта. Но виждаме и вагони в мирно време. Как успяхте да съчетаете тези образи? И защо казвате, че няма надежда?

Не знам дали има надежда в последната сцена, сигурно зависи по кои релси ще продължим нататък. От нас зависи. Филмът все пак разказва за тази проклета уникалност на историята, че ние не се учим от грешките си и че войните отново и отново се повтарят. И все пак трябва да споделя нещо – когато завърших филма и го гледахме за пръв път на голям екран, осъзнах, че краят не ми харесва. Премонтирахме последните 10 минути. Преброих 35 версии на финала, имаше един месец работа след това, защото чувствах, че не съм стигнал до метафората.

Maчей Дригас е роден през 1956 г. в Лодз. След като завършва режисьорския факултет на ВГИК „Герасимов“ в Москва, работи като асистент на Кшищоф Зануси и Кшищоф Кешловски. Първият му документален филм като режисьор е „Чуй моя вик“ за поляка Ришард Сивец, който се самозапалва във Варшава през септември 1968 г. в знак на протест срещу нахлуването на Варшавския договор в Прага. Следващият филм на Дригас, „Състояние на безтегловност“, разглежда човешката цена на руската космическа програма. Дригас е директор на секцията за радиодрама в Лабораторията за репортажи на Варшавския университет и преподава във Филмовото училище в Лодз. Филмите му имат награди от най-големите международни форуми.