Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

„Предпочитам да виждам кадъра и да не знам нищо за това как е направен. Искам да запазя зрителската си гледна точка.“ С монтажистката Виктория Радославова разговаря Деян Статулов

Преди месеци, в сезона на наградите Оскар, говорихме за монтажа на филма „Анора“ и споделихте негативна оценка, но той получи статуетка в тази категория. Как се преценява дали един монтаж е добър, или не?

На първо място, това е субективно преживяване и преценка. Когато гледам активно, следя всеки кадър, каква емоция и информация ми носи, какво разказва, каква крупност на кадъра се използва, каква е музиката или звукът. Гледам самия монтаж като кътове (откъси/отрязъци, б.а.), като дължини и избор. В „Анора“ нямах усещането, че конкретното преминаване от кадър в кадър ми дава повече, отколкото самите кадри носят. Защото аз това търся в добрия монтаж. Връзката между два или повече кадъра трябва да дава цялостно усещане, тъкмо в тази поредност. И това в „Анора“ със сигурност го няма, монтажът не помага на историята и цялостната визуална и емоционална концепция на филма. Обикновено, като гледам филм, виждам как всяка монтажна фраза подобрява филма. Емоцията става друга, защото е срязано на точното място и е използван точният кадър на точното място с необходимата дължина, последван от друг. И тогава виждаш, че монтажът, наред с всичко останало – актьори, режисура, сценография, операторска работа, може да промени филма в една или друга посока.

Слушате ли музика, когато монтирате?

Когато работех върху „Безветрие“, постоянно слушах Snoop Dogg. Не знам защо. Сутрин си пусках Snoop Dogg и Dr. Dre. Настройвах се за работа. Може би защото главният герой е рапър. Но докато работя, не слушам музика. Като седна да монтирам, аз го правя на тъмно и напълно се изолирам. Използвам много музика, но първо правя монтажа, за да усетя ритъма на филма и да видя какво търся. После вече слагам референтна музика, ако не ми е подадена предварително от режисьора. Важно е какъв е филмът и на какъв принцип ще се използва музиката – дали ще е контрапункт, или необичаен жанр, който да се пробва в контекста на конкретната история. Такъв е процесът на размисъл, но всичко ми идва от обща култура, от режисьори, които харесвам как използват музиката. Такъв например е Жан-Марк Вале („Клубът на купувачите от Далас“). При него всичко е толкова флуидно – музиката идва от средата на героите (например от радиото), след това се превръща във филмова, после се трансформира в позвъняване от телефон… Вале нарушава правилата, че музиката може да бъде само фон или само авторски коментар, или лирично отклонение.

Има ли значение дали монтирате според такта на музиката, която слушате? Или това не работи?

Аз правя обратното. Първо правя монтажа и после напасвам самата музика. Така започвам да монтирам самата музика, че тези тактове някъде да имат акцент. Но не на всяка цена, защото много ме дразни, когато трябва да режа музиката. Монтажът и музиката са много силни изразни средства. Самото срязване на кадъра е силен акцент. Независимо какъв е филмът, нашият мозък възприема това, сетивата ни го усещат. И ако по едно и също време използваш монтажа и музиката, слагаш и двата коза на масата и така не взимаш максимума. Не че понякога не е хубаво да съвпаднат и да решиш, че играеш „всичко коз“, но не го търся непременно. Даже през последните години експериментирам, така че музиката да е тотално несинхронизирана, да няма ритъм. Монтажът да е много по-ритмичен и в него да има много звук като ритъм, а музиката да е по-разлята. В сериала „Те, вълните“ исках картината да е жива, да има много звук в нея, някой да вика, да крещи, да се смесват средите, различните звуци, а пък музиката да е равна, леко монотонна и да не се развива. Това според мен действа обезпокояващо на зрителя, който очаква, че музиката ще подскаже къде идва кулминацията, къде ще свърши сцената.

Някои монтажисти стоят на терен по време на снимките. Вие правите ли го?

Не обичам, това доста ме напряга. Все едно да влезеш в нечий дом. Така го чувствам. Много обичам колегите си, обаче не искам да знам нищо от кухнята на снимките. За някои може да са любопитни, но на мен това ми тежи, защото не искам да бъда сантиментална при избора на кадър.

Питам, защото има режисьори, които държат монтажистът да присъства по време на снимките.

Има режисьори като Зорница София, които наистина имат нужда монтажистът да е там, защото разговорите точно по време на снимки, след снимки и през цялото време са много продуктивни. Помагала съм и на други колеги, но гледам като цяло да страня от снимачния процес, защото после ми пречи. Не мога да се абстрахирам от това, което съм видяла на терен. Предпочитам да виждам кадъра и да не знам нищо за това как е направен. Искам да запазя зрителската си гледна точка. Монтирам, сякаш съм зрител, който вече гледа на голям екран – какво носи филмът, без да съм чула за всички амбиции на колегите на терен, какво са искали от този кадър. Цялата тази информация ще дойде при мен, режисьорът ще ми я предаде, няма да я пропусна, но няма да съм емоционално ангажирана с техните преживявания.

На какъв етап започвате монтажа? Четете ли предварително сценария? Говорите ли с режисьора?

Най-много обичам да започна още на етапа на идеята. И най-хубаво работя с режисьорите, с които водим разговори още на нивото на идеята, сценария, подготовката. Защото иначе става трудно и ако много късно се включиш в процеса, това обикновено ощетява работата. Дори сценарият – как тече времето или какъв е ритъмът – ще бъде прочетен като монтажен поглед. Не разбирам режисьорите, които се лишават от тази възможност и търсят монтажистите чак когато е заснет филмът. Хубаво е монтажистът да си е там от самото начало, защото той е част от процеса.

Сама ли монтирате, или режисьорите са до вас?

Правя първоначален вариант, после сядаме заедно, разговаряме и продължавам. Разбира се, имало е случаи, в които още от началото сме работили заедно, но в повечето случаи показвам някакъв вариант, как съм разбрала материала, как съм го видяла, защото говорим за монтажен поглед. Ако монтажистът направи свой прочит на материала, той ще е за пръв и единствен път видян по този начин. Когато режисьорът дойде и ти каже визията си, ще се подчиниш на нея и е трудно да имаш някаква особено различна идея. Първият вариант на монтажиста е като чиста страница. В Америка също го правят. И в Европа много колеги работят така. Ти можеш да видиш различни неща в материала, интерпретация, която дори да не е вярна, но след това така или иначе режисьорът ще прокара своята визия и вече ще има вариант, върху който да се работи. Така че според мен е полезно да имам първи кът на монтажиста. Винаги има първа версия на филма или сериала. Някои режисьори държат веднъж да го видят, както е заснето, с всички реплики, без нищо да се маха, както е било замислено. Има такива, които са съгласни директно да видят идеята, върху която съм експериментирала. При „Те вълните“ нямахме версия върху сценария. Директно го разбъркахме и нарушихме първоначално заложената в сценария хронология. Беше на ниво големи сцени според диаложните сцени, без интеркът. И в разговор с [режисьорката] Неда Морфова си казахме, че няма нужда от това. Ако дойде някаква друга идея, нека да я пробваме. Ако не ни хареса, винаги можем да се върнем към класическата монтажна и сюжетна линия. Много зависи от режисьорите. Аз се водя по техните нужди и докъде те се чувстват комфортно да участват по време на монтажа. Има такива, които желаят да стоят при избора на дубли, или колеги, които са направили подробна разкадровка и искат първо да я видят, за да се успокоят. Зависи кой как е настроен, дали има търпението и спокойствието да изчака някакъв експеримент или проба.

Как намирате търпение да редите кадър след кадър?

Водя се от любопитството си – какво може да се получи от заснетия материал. Усещам прилив на адреналин. То е като особено детско любопитство към някаква магия. Сякаш има някакво тайнство, което само ти го знаеш и виждаш. Много е приятно! Има моменти, в които най-много ти трябва търпение – когато не се получава. Иначе, когато потръгне и виждаш, че идеите ще проработят, монтажът върви с лекота. Но когато е безнадеждно, ти трябва търпение, защото не знаеш дали накрая ще можеш да постигнеш задоволителен резултат. Монтирали сме филми за година-година и половина, но когато виждаш, че е за добро, нямаш проблем с търпението. Просто знаеш накъде отива филмът.

Виктория Радославова е завършила филмов и телевизионен монтаж в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Работила е върху монтажа на филмите „Христо“, „Петя на моята Петя“, „ϕ.1.619“, „Януари“, Любoff“, „Воевода“, „Майка“, „Безветрие“, „Гунди – легенда за любовта“ и много други. Режисьор по монтажа на над 250 игрални епизода на телевизионни сериали, сред които „Денят на бащата“, „Дървото на живота“, „Дяволското гърло“, „Съни Бийч“ и др. Съоснователка и изпълнителен директор на фондация „Чуй ме със сърцето“ – българско кино за глухите хора. Преподава в Нов български университет и е директор на Фестивала на Наградите на Съюза на българските филмови дейци Васил Гендов 2024, 2025 г.