Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

„Театърът винаги е имал социална функция. Вярвам, че той откликва на наболелите въпроси на съвремието. Вярвам в силата на колективното тяло.“ С режисьора и актьор Владислав Стоименов разговаря Владислав Христов

Вашият път в театъра започва с актьорското майсторство, кой беше главният ви мотив след това да се насочите към театралната режисура?

Театралната режисура бе следващ етап в обхващане на цялото – поглед към драматургичния текст от другата страна. В допълнение към актьорската практика режисурата ми дава възможност да разширявам полето на изследване, на откриване, на интерпретация, на себеизразяване. Мисля, че вече със сигурност чувствам това поле като по-интересно и провокативно. Работата с големите текстове и ярките драматурзи, диалогът с различни режисьорски стилове провокират интереса ми да искам повече да създавам свят, отколкото единствено да участвам в него. Вярвам също така, че човек трябва да стои винаги в позицията на учещ се и да не губи чувството да се удивява, а когато работя върху конкретен текст, това ми дава шанс да разширя тази зона – чрез интерпретация, идеи и постигане.

Ученик сте на проф. Пламен Марков, доц. Петър Кауков и Явор Гърдев. Какви са големите уроци, които научихте от тях? Кое е основното правило, което ви движи в режисьорската работа?

Да бъда искрен към текста. Това ми помага да изградя по-добра връзка между мен и заложените в текста идеи, защото режисурата означава и да вземеш решение. Но има и по-важни решения като: „Защо точно сега тази пиеса?“ и „С какво тя е необходима на публиката днес?“. Това би означавало и по-плътна емоционална обвързаност с текста, конфликта и персонажа – не толкова като заемане на страна, а като изследване на природата на посланията. Защото емоционалният ни резонанс с нашия собствен живот, с нашето съвремие е действителната причина да правим театър.

През 2023 г. получавате наградата Аскеер в категорията „Изгряваща звезда“ за режисурата на „Арт“ от Ясмина Реза. След Реза се насочвате към Вирипаев. С какво ви привлече неговата пиеса „Най-високото дърво на Земята“?

„Арт“ на Ясмина Реза е добър пример за пиеса с ясно построен драматургичен конфликт и с ярки в своето различие един от друг персонажи. Наред с актуалността на проблематиката си, пиесата на Реза е добре изграден текст от гледна точка на класическата драматургия. Драматургията на Иван Вирипаев се отличава с коренно различна стилистика – в голяма степен в естетическия регистър на постдраматичния театър. За мен сред ключовите особености на неговите текстове са метафизичната им насоченост и новата театралната форма. В много отношения можем да видим разделяне с конвенционалната драматургична форма. Пиесата „Най-високото дърво на земята“ ми е интересна с авторовия анонс за „нова версия“ на вече създаден (макар и все още непоставян) текст, за необходимото пренаписване, префокусиране на смисъла в синхрон с болезнените въпроси днес. И времевата граница бе ясно очертана – след началото на войната на Украйна. Всъщност авторовата бележка насочва към характерен за стила на Вирипаев драматургичен похват – актуалност, граничеща с характеристиките на документалния театър. Но в много по-голяма степен текстът ме заинтригува с поставянето на чувствителните теми, и то с размаха на глобални екзистенциални проблеми, еднакво тревожещи света на отделната личност и на общността.

Кризата на човешките взаимоотношения е сред главните теми, засегнати в „Най-високото дърво на Земята“. Травматичността на съвременния човек е един от проблемите, които вълнуват Вирипаев. Какви нови пластове на тази тема разкрива в текста си той?

Светът днес е изключително динамичен, променлив и свръхтехнологизиран, а това несъмнено дава отражение и върху човешките взаимоотношения. Бързото развитие на технологиите променя значително или дори изкривява установените ни представи за порядък – от социалните рефлекси до основните принципи във взаимоотношенията. Това е един от ярките тематични пластове в пиесата – критиката към рационалния Запад, усъмняването в постижимостта на свободата и уважението на Другите и способността за общуване. Както казва героинята Дороти: „Тук най-важното е ние да можем да си звъннем един на друг, а какво в този случай имаме да си кажем един на друг, и самите ние не знаем; кой знае за какво ние тук, на тази планета, можем да си говорим – може би за това дали израстваме, дали се опитваме да бъдем поне малко по-зрели…. Добре, няма значение за какво ще си говорим, важното е да си звъннем“.

От друга страна, „Най-високото дърво на Земята“ е постдраматичен текстови конструкт, който представя темата за вината. А днес в света на всевъзможни политически, социални, ценностни катастрофи, на войни и конфликти проблемът за вината и отговорността или вината и прошката стои на дневен ред. Затова имаме нужда от такива текстове, защото те ни карат постоянно да стоим активни в живота около нас.

Пиесата на Вирипаев е остро социална, вярвате ли, че в сегашните турбулентни за човечеството времена социалната функция на театъра се завръща с пълна сила?

Театърът винаги е имал социална функция. Вярвам, че той откликва на наболелите въпроси на съвремието. Вярвам в силата на колективното тяло, защото, ако нямаше колективно движение в определена посока, едва ли би имало еволюция. Разбира се, има различни видове театър, но този, който мен ме вълнува, е театърът, който може да провокира, да поставя въпроси, да изисква размишлението и търсенето на отговори, а това означава откровено и директно да разберем защо се случва така. Тази пиеса на Вирипаев е такава. Защо ни е всичко това, защо ни е този технологичен прогрес, ако самите ние не знаем посоката, в която го насочваме, смисъла, който му придаваме. Във времето, в което живеем – на всеобщ достъп до всичко – светът е силно комуникативен, изключително свързан, а това по парадоксален начин те изолира или отчуждава. И тогава човек спира да пита и да търси.

„Театърът сам по себе си не е революционен: той е репетиция за революцията“, твърди бразилският режисьор Аугусто Боал. Способен ли е театърът да предизвиква революции в мисленето?

Мисля, че да. Иска ми се да гледам повече такъв театър в България. Театърът въздейства и влияе, формира, провокира, понякога може да е „удар в лицето“, но във всички случаи това би довело до действие. Може би революция би било силно казано, защото би означавало да има вече изградени натрупвания, които в някакъв момент да доведат до непоносимост по отношение на всичко, което ни заобикаля. Вярвам, че театърът ни дава възможността да изразим несъгласие и недоволство от света около нас, а това, представено в художествена форма, би имало значително по-силно влияние.

„Светът трепери като желе“, казват героите в спектакъла, в този треперещ свят какъв е противовесът, който те откриват като начин да преодолеят своя провал?

Героите добре разбират случващото се и по тази причина не се съгласяват със скудоумието и парадоксите на днешния свят. Оттам се проявява и цялата ирония и цинизъм в пиесата, както и чувството за сарказъм, а при тях (Дороти и Санди) то е и форма на самосъхранение. Защото, ако човек има непоносимост към нещо, което му влияе, съзнателно или не, влиза в подигравателния тон, с който заявява позицията: „Аз не се идентифицирам с това“, опитвайки се да запази нещо в себе си. Мисля, че при част от персонажите повече се наблюдава усещането за всеобемаща липса и за празнота, отколкото за провал. Ако е провал, то това би означавало, че са се примирили, а те не са.

Не съм излизал от смисловата рамка по време на репетиции, извън познатато, защото нямаше нужда. Мисля, че там е заложено нещо друго. Чрез сарказма на женските персонажи обаче текстът подрива този фундамент, като го подлага на ирония, присмех и отрицание, и превръща в абсурд пътя на Бонч към разкаянието и моленето за прошка – да се моли на едно дърво заради смъртта на сина си в реката. Самият текст е откровен и това дава възможността човек да види по-ясно конфликта. За мен важното в този текст са моментите на безсилие относно това как бихме могли да живеем в свят, наситен с болка и вражда, когато няма кой да ни чуе. Защо човек се обръща изобщо към някого/нещо с молитва, ако той самият отрича неговото съществуване. Това е допълнителен пласт, който ни определя днес като общество – едно прикрито лицемерие – да се обръщаме към Бог само когато страдаме и ни боли.

Драматургията на Вирипаев е характерна с това, че задава много въпроси, питащият театър ли е театърът на бъдещето?

Хайнер Мюлер казва, че можеш да бъдеш добър драматург до 30-годишна възраст, защото драмата е въпрос на конфликт, а едва до тази възраст имаш достатъчно гняв и напрежение, за да ги изразиш. След това ставаш твърде конформист, за да можеш да създадеш конфликт, следователно вече няма нужда от този гняв. Мисля, че при Вирипаев не е така. Той има силна антивоенна позиция и в този текст тя се изразява ясно и открито, това ми харесва.

Лайфкоучът, технологичният оптимизъм, псевдодуховността – Вирипаев осмива тези явления със специфичното си усещане за абсурд. Интелигентната ирония някак все повече липсва по българските театрални сцени, заменена от плоския, лесносмилаем хумор. На какво отдавате тази тенденция?

На избор. Но този избор е следствие от много неща. Не стоя в позиция на сочене с пръст, просто всеки избира какво иска да каже и как да го направи. Прави ми впечатление, че публиката като че ли избира понякога по-лесния вариант. Сред натовареното всекидневие последното, което тя иска да гледа, е „нещо натоварващо или онова, което едни странни хора правят на сцената и не се разбира“. Наблюдавам като че ли постепенно отчуждение от сериозните теми и представления, от езика на модерния театър, от предизвикателствата на новаторските форми. Но това по свой начин е парадоксално, защото, ако аз присъствам на медицински колоквиум например, ще разбера в най-добрия случай 0,05% от това, което участниците си говорят, защото езикът ще е професионален, терминологичен и непознат за мен. Нормално е да не разбирам, но това не би ме дистанцирало от медицинската среда като цяло, за да кажа: „Какви са тези глупости, ами то нищо не се разбира“. Същото е и с театъра. Не трябва да изискваме само леки и лесно смилаеми неща, а понякога трябва да бъдем активни в разрешаването на проблемите, които се обсъждат на сцената. Да опитваме и ние да сме част от това, което става, а то понякога съдържа в себе си интерпретации, символи или смисли, които изискват участие.

В спектакъла играят актьорите Бориса Сарафова-Черкелова, Биляна Георгиева и Петко Венелинов. Как се спряхте на тях?

За избора подходих интуитивно. И тримата се познават, а това е подходящо, предвид ситуацията в пиесата. Те са много добри актьори, имаха силна взаимовръзка помежду си.

„Най-високото дърво на Земята“ имаше премиера през май на „Сцена Дерида“, а се игра и на Международния театрален фестивал „Школа“ в Плевен, където присъства и самият Вирипаев. Разкажете за срещата си с него.

Фестивалът беше нещо ценно и се радвам, че се случи. Участвам за втора година, като сега имахме възможността и да представим нашия спектакъл. Самите срещи с Иван Вирипаев, Юрий Бутусов, Иван Естегнеев (Русия) и Тийт Оясо (Естония) за мен бяха шанс да се запозная по-подробно с техните творчески методи, както и да видя практическата им реализация в някои от представленията от фестивалната програма. Срещата с Вирипаев беше фокусирана върху това на какво да обръщаме внимание, когато се срещаме за първи път с пиесата – пространството, формата и енергията. Как можем да превърнем идеята и намерението в материя? Съпоставяше тези три компонента в християнската религия и будизма. Какво стои зад намеренията и как да превърнем това в действие.

Какъв бихте искали да е пътят на спектакъла? До каква публика желаете да стигне?

Създаването и поддържането на един спектакъл в независимия сектор се оказва изключително сложно нещо. Има много стъпки от административно и организационно естество, които човек трябва направи, а това понякога е за сметка на неговата същинска работа. Независимият сектор е необходим, защото много талантливи артисти се реализират чрез неговите проектни програми, но за това трябват добри условия. Опитвам се да не се ограничавам относно типа публика, защото всеки, който е дошъл, търси нещо, което го вълнува. Това е достатъчна мотивация, за да искаме да разказваме истории.

Предстоят ви две любопитни режисьорски предизвикателства – „Казимир и Каролине“ по Йодьон фон Хорват и „Всички замесени“ от Кристина Клементе и Марк Анджелет.

Репетирам „Казимир и Каролине“ със студенти от трети курс в класа на проф. д-р Атанас Атанасов. Йодьон фон Хорват е сравнително непознат драматург, но има силен отпечатък в модерната драма. Това, което наблюдаваме като проблем със студентите, е как социалноикономическият натиск разрушава личните връзки. Създава се усещане за страх от изпадане по социалната стълба и загуба на позиции. Интересно е колко много допирни точки има с това как живеем днес. „Всички замесени“ е проект, който предстои. Пиесата е доста предизвикателна. Очаквайте двете представления през новия сезон в София.

Владислав Стоименов е роден през 1996 г. в Шумен. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. д-р Атанас Атанасов и магистърска степен по режисура при проф. Пламен Марков, доц. Петър Кауков и Явор Гърдев в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Има номинация за Икар в категорията „Дебют“ и награда А-Аскеер за изгряваща звезда за режисурата на „Арт“ от Ясмина Реза, както и Награда за главна мъжка роля в „Шекспир като улично куче“ на фестивала „Златна роза“ във Варна, 2022 г.