Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

В памет на Кирил Кадийски (1947–2025)

Антология на френската поезия в три тома (IX–XXI век), превод Кирил Кадийски, издателство „Колибри“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2025 г.; „Звездна каторга. Новата Герника“, Кирил Кадийски, издателство „Колибри“, 2025 г.

1. Имаше един некратък период от моите занимания с поезия, когато бях под силното обаяние на френската декадентска поезия (Рембо!) и на поетите от дългия Сребърен руски век (Пастернак!): влияеха ми и още как! После си дадох сметка, че по-скоро съм бил под нечие друго обаяние – на Кирил Кадийски, техния български глас. Оттогава измина много време, почти целият ми поетически живот, а ето – като perpetuum mobile тази неизтощима машина за поезия продължава да работи безотказно, изкушавам се да кажа – с неотслабваща енергия, но всъщност с усилваща се, удивителна, безподобна! И от чуждо, и от свое име. Бълва една след друга книги, авторски и преводни, само една от които би била достатъчна да осмисли цял нечий живот. А при Кадийски изглежда лесно, изглежда рутинно. С риск да се повторя, ще кажа: достигнал е такива степени на поетическо съвършенство, че отдавна вече е сравним единствено със самия себе си дори когато застава до Данте, Рилке, Шекспир, английските романтици, френските прокълнати, руските сребърни… (Многоточие.) – Тази уникална способност да запазва собствения си глас, превъплъщавайки се в толкова чужди.

Да, количеството в тази работа – поетическата – никога не е от значение; но работата е там, че при него то е в щастлив резонанс с най-тънката виртуозност на занаята. – Оголване на самите корени на занаята в синхронния план на материята: поетическото като „техне“, като направа. След Лилиев Кадийски е вторият в цялата българска поезия, способен да изкове, да инкрустира с брилянти и седеф най-тънките сребърни крила на поезията.

2. Достатъчно е да се посочи почти едновременната поява на монументалния тритомник с преводи на френска поезия и по-скромното томче (само 200 страници) със собствена (скромно само според мерките на автора си), някак условно озаглавено „Звездна каторга. Новата Герника“. То съдържа не само нова, но и актуална поезия – добрата версия на „ангажираното“, политическо писане, без конюнктурна сервилност, не за друго, а защото „Украйна“ тук не е просто тема, а преди всичко поетическа виртуозност.

Под актуалността като тропически цвят цъфти самата поезия, поетическото. – Стига ни само заглавието: „Под синьото небе над жълтите жита“.

3. Чета виртуозните римувания и анжамбмани с радост, каквато нито една постмодерна поезия не ми е доставяла от Борхес насетне. Точно когато е започнало да ни се струва класическо, прекалено класическо, изведнъж си даваме сметка за второто дъно, където първият план се оглежда във втори, видимият лирически патос – в една скрита, потайна пародия.

Или се гмурвам, завихрям в неподражаемата римна схема на един сонет (с. 38): абва/гбвг/деж/деж. – Неравноделният такт другаде (с. 59): техническата виртуозност вече е преодоляла поезията и се съревновава само с музиката.

4. … и този див имажинизъм, който прекалено трезвата (до безчувственост, както един критик я беше определил) българска поезия е познала само веднъж преди това – в „Пролетен вятър“, една от великите си книги. Моя позната, литераторка, наскоро ми сподели, че обича поезията на Кадийски, но – странно – не си спомня нито една нейна метафора. Как да си спомни – та една и две ли са; нито сто и двеста… Имажинистки образи, те избухват във всеки стих, застъпват се и се вплитат една в друга в канонаден залп или подобно на орхидеи в тропическа гора, оплитащи до задушаване възхитения читател, до отнемане на въздуха, до изнемога – също както в тропическа гора. Изключителното неусетно се превръща в рутинност, в нещо, което изглежда естество. Самата поезия губи мярата си.

5. Неотдавнашният (от 2023 г.) двутомник „събрано“ изглеждаше да е някаква финална рекапитулация, окръгляне на делото за пред бъдещата История. – Но не би; и след него поетическият карнавал не престана; финалната точка отзвучава в многоточие; краят се отлага, обраствайки в апендикси, анекси и допълнения.

6. Има поетическо дело, което е обозримо (Ботев, Далчев) – и това е най-голямата му сила. Но има поетическо дело, чиято най-голяма сила е необозримостта, необхватността. Тук е Кадийски.

Има поети на една книга, дори на едно стихотворение. – Но има и автори на цяло творчество, паратактично раздиплящо се, сякаш без по-силни и по-слаби стихотворения, а значимо с равнопоставеността на всички тях. В тяхната свързваща се близост-и-различност.

7. Единствено неприятна е (авто)биографичната справка в края на книгата – потискащ поменик от награди, номинации, преводи и прочее: мигар тези неща са направили някого по-добър поет (по-скоро обратното – несвободен).

8. Сатирска – именно сатирска и само отчасти сатирична поезия, витална като пасифлора и съвършена, както само природата може да е съвършена – самата тя повече природа, отколкото култура. Дионисовска виталност, но никога не оставаща лишена от мъдрост, която странно – или пък закономерно – контрастира на пре-аполоновския, постмодерен скептицизъм на младите сърца... (Лесно се забелязва настойчивото, рефреново промъкване на темата за старостта и смъртта; но изпод, зад, около нея блика такава вегетативна енергия, че като че ли я пародира: уникална форма на пародия, когато самата форма пародира предмета си, поетическият изказ – онова, което изказва.)

9. Сред определенията за поета съществува едно, което при първата си употреба, преди да се превърне в клише, е било силно и ярко: поетът като орган за поезия. Поезията не като „техне“, а като природна, вегетативно-стихийна същност. Тъкмо тази късна поезия на Кадийски възвръща оригиналната, първична валидност на клишето. Кадийски – късният Кадийски – е вторият „орган за поезия“, който аз съм срещал (другият е Ивайло Иванов).

Енергия, каквато само некултивираната природа обладава.

10. Само количеството, необузданата, свръхмерна количественост ни пречи да осъзнаем в пълна мяра филигранното съвършенство на тази поезия, на всяко отделно стихотворение, на всеки образ, на всяка връзка между образите. Вегетативна мощ, която помита дори собствените си граници (както само природата, за разлика от човешките дела, е безгранична). – Не „техне“, а природа, не изкуство, а естество – та как другояче да наречем тази невъзможност за вместване в една-единствена преводна версия, при това всички правени едновременно, в кипяща невъзможност да се обхване необхватното (не в отстояние на десетилетия, както би било обяснимо в човешката категория на „техне“, във вид на линеарно овладяване); и всички тези версии, при цялата си взаимна различност – еднакво верни спрямо оригинала. Уникална техническа възпроизводимост на оригинала, синхронна съ-редност и валидност, каквито само митът и фолклорът – тази природа на културата – познават, не авторското творчество. (Само някои от тези равноценни версии са намерили място в тритомника; но колко ли още не са, останали в архива или познати на неширок кръг около поета във вид на имейлови пратки…)[1]

11. А докато осмисляме колосалността на този „френски“ тритомник, да не забравяме, че отдавна има подобен колос и на руската поезия; да не забравяме и неотдавнашния превод на Дантевия „Ад“ (дело, самò по себе си достатъчно), Рилкевите „Дуински елегии“... (многоточие). – (Нужно е да забравим предишните антологии на френската поезия от Вийон до Виан, всички отделни томчета на „прокълни“ и на авангардисти, за да схванем цялата непомерност на последния тритомник…)

12. Помня, че някой някога беше нарекъл един любим мой режисьор „кинозавърът Фасбиндер“; определението се е врязало в паметта ми. Докато вървях към дома след премиерата на „Антология на френската поезия“ във Френския институт на „Славейков“, в съзнанието ми постоянно напираше този рефрен: поетозавърът Кадийски.

Б.р. Текстът на статията е писан преди кончината на поета.