Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

„Айлин“, Владо Трифонов, издателство „Полис“, 2025 г.

Владо Трифонов – авторът на романите „Суета, суета“ („Жанет 45“, 2019) и „Писателката (15 дни с Фани Попова-Мутафова)“ („Лемур“, 2023), с най-новия си роман „Айлин“ ни поднася три изненади. Като не съм сигурен дали нарочно ни ги предоставя, или по-скоро е странично (колатерално) следствие от писателския му натюрел. За който без страх може да се каже, че той е всеки път неочакван; по някакъв начин тъкмо изненадващ, сюрпризиращ. Но така или иначе, изненадите ги има и ще се опитам да ги очертая – доколкото мога, разбира се.

Първата е свързана със сюжета. В предишните два романа той се беше насочил по един високо ерудиран начин към знакови фигури на българската култура: в „Суета, суета“ Иван Вазов и Стоян Михайловски коментираха в приятелски разговор събитията в писателските среди и в дворцовите кулоари от края на XIX и началото на XX век; в „Писателката“ университетски преподавател и негова студентка се опитваха да изтръгнат от Фани Попова-Мутафова тайната както на творчеството ѝ, така и на оцеляването ѝ. Един вид, занимания с история. В „Айлин“ няма история, а съвремие: романът е за случки, инциденти, престъпления тук и сега, през които бива описано българското общество в ярки „драски и шарки“. А това изненадва, тъй като Владо Трифонов изоставя една успешна формула на писателско амплоа, за да се впусне в територия непозната и неясна.

Втората е свързана с фабулното разгръщане. В началото ти пада ченето, тъй като един автор, за когото смяташ, че никога не е традиционен и че бяга от клишетата, тръгва да жонглира тъкмо с клишетата на прехода. С прословутите борци и техните ментори от Държавна сигурност, с опосканата родина и опустелите, едва мърдащи села, с единствената алтернатива, останала за напатилите се българи – пустата чужбина. Хваща те на моменти чак яд, че – струва ти се, направо си е чисто разхищение на писателски талант да се хвърля той така безотговорно в разказ за неща, разказани вече от кого ли не, как ли не, колко ли пъти не… Просто да подлудееш, както казваше една приятелка, когато срещнеше някоя изумяваща житейска несъобразност.

Третата изненада произтича от първата и е най-голямата. Защото – хванал си се като читател на въдицата на Владо Трифонов, мислиш си, че си го уличил в тривиалност и баналност, обаче хоп! – всичко това откъм средата на книгата изфирясва яко дим и Владо Трифонов отново е онзи Владо Трифонов, когото познаваш като писател – неочакван, нетривиален, неординерен. Защото от един момент нататък всичко онова, което познаваш от различните романи за прехода, изчезва и се превръща в текст, който те изненадва на всяка страница. Като например сантименталния мутробарон Горун Кочев, влюбил се така в Айлин, главната героиня, че и с пръст не я пипа (ех, къде са коравите борчета на Христо Калчев, да му покажат на тоя пикльо как се правят с мерак нещата); или коравия стар планинец Иса, бащата на Айлин, измислил нетрадиционно и унизяващо наказание за уж недосегаемия Горун (тук веднага в съзнанието изскача сцената от „Криминале“ със заклещените в мазето боксьор Буч/Брус Уилис и мафиот Марселъс Уолъс/Винг Реймс); накрая, представлението – своеобразен епилог на романа, в което развръзката съвсем не е тази, която обикновено очакваш в литературни произведения от този тип. И макар Владо Трифонов малко да се надсмива над наивния читател (като мен): „Може да прозвучи като клише, но никоя лошотия не остава безнаказана“, той не му се сърди, а му е благодарен тъкмо за това – че „никоя лошотия не остава безнаказана“. Защото ни е втръснало и омръзнало злото да се измъква без възмездие, лошите да ликуват, а добрите – сълзи да леят. В този смисъл „Айлин“ на Владо Трифонов е обнадеждаващ и зареждащ роман, роман, който ни кара да мислим и да възприемаме света около нас не като безутешна клоака, а като възможна аркадия, която зависи от нас и от никого другиго освен нас. Или, както е изрекъл Апостола: „нашата свобода от нас зависи“. Романът „Айлин“ ни казва същото.

И в това не бива да има никаква изненада…