Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

„Ангелът на прехода. Книга за майка ми и свободата“, Людмила Миндова, издателство „Изток-Запад“, 2025 г.

Книгата на Людмила Миндова е едновременно лична и обществена летопис на тоталитарното и посттоталитарното време. Ангелът на прехода, който съпровожда авторката през лабиринтите на паметта, е и ангел на смъртта, на раздялата и отминаването, на парадоксалния човешки опит да се гради чрез срив и разрушение. Водач на душите от един свят към друг, той е същевременно страж на повторенията, на възможните (и невъзможни) връзки между събития и лица, пазител на ехото от миналото, което постоянно се завръща, за да се разгърне наново, сякаш времето е колело в колело, което се движи едновременно в различни посоки (Иез. 1:16). Пътят, по който ни води този „душевадец“, е винаги мъчителен. Независимо дали пристъпваме от невидимото към видимото, или от видимото към невидимото, той „вади“ душите ни от тук и сега, за да ги преведе отвъд, където те все още не са били, ала откъдето все пак, изглежда, се завръщат. Казано с други думи, ангелът на прехода е наш спътник и предводител в „битките ни за смисъла“. И доколкото всеки преход е криза, той е всъщност ангел на кризите. Но не и на упадъка.

Преходът тук е не просто историческо събитие, но и вътрешно пътуване, преминаване през лични и колективни травми, среща с кръговостта на живота, с неизбежната му цикличност и циклофреничност. Повечето истории, които разказва тази книга, се четат трудно, те „сякаш накуцват и стенат от болка“, но да ги загърбим означава „да забравим помощта на ангела“, да пренебрегнем неговите житейски уроци и спасителни пояси. В криволиците на българския преход, а и на личните преходи, които проследява Людмила Миндова, се пресичат събития и спомени, повторения и изменения, забрава и осмисляне... Историческите и персоналните траектории чертаят линиите на един „търпелив лабиринт“, от който изплуват образите на толкова много мъже, жени и деца. На първо място обаче е образът на майката. Тя не просто носи името Свобода, но се превръща в символ на усилието да се отстоява свободата. Онази свобода, към която ни води и ангелът на отминаването, сиреч на Пасхата. Това е „книга за майка ми и свободата“, пояснява авторката. Би могло да се каже също „книга за майка ми, Свободата“.

Свобода Стефанова е сред основателите на СДС-Русе, нейната биография е своеобразен документ за времето на социализма и последвалия демократичен преход – от перипетиите пред семействата на т.нар. „бивши хора“, тяхното отхвърляне и „неблагонадеждността“ им, през протестите срещу дългогодишните обгазявания на Русе, политическия ангажимент и гражданската активност. Разказът за майката е разказ за прехода, а разказът за прехода е разказ за майката. Той обаче не тече линейно, перспективата непрекъснато се сменя, събитията се разгръщат асоциативно, пресичат се и се разминават образи и мотиви, понякога почти идентични, друг път разнородни и разбягващи се в различни посоки. Текстът изгражда многопластова вселена, в която личното и общественото съсъществуват, а повторението се явява както художествен похват, така и философска концепция за историята и паметта. Основна тема за повествованието освен забравата и осмислянето са болестта и страданието, а също злото и смъртта – все мъчителни въпроси, които обаче са поставени с надежда. Как да се отнасяме към злото например? Може да мълчим и да се правим, че не го забелязваме, но дали подобно съществуване би се различавало от ада? Може да говорим за него и дори да крещим, да го удряме с бухалката, с която ни напада то – но и това съществуване не би се различавало от ада. А може и друго – да се опитаме да го укротим, за да забрави то да бъде зло. Само че за да придобием способността да спасяваме себе си и другите от злото, трябва да се научим да помним не само смъртта (memento mori), но и любовта (memento amoris). Тя е чудото, което може да снеме проклятието на лошата цикличност и да насочи сърцата ни нагоре в унисон с литургичния призив: „Горе имеим сердца“ („Да издигнем сърцата си нагоре“). Чрез нея бихме могли да научим, че ангелът на прехода е не просто ангел на смъртта, а на отминаването и свободата. А името му – Михаил – изправя всеки от нас пред въпроса: „Кой е като Бог?“.