Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

В Унгария известният режисьор Арпад Шилинг е обявен за „враг на държавата“, днес той живее във Франция и поставя в Берлинер Ансамбъл.

Точното определение, което Комисията по национална сигурност в унгарския парламент дава през септември 2017 г., е „потенциален организатор на противодържавни действия“. До 2008 г. Арпад Шилинг създава със своята трупа „Кретакор“ многобройни постановки, показвани с успех из цяла Европа. Една от тях – „Чайка“, гостува през 2006 г. на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Тези, които са гледали минималистичната осъвременена версия на Чеховата пиеса, вероятно още не могат да я забравят. Толкова скъсена бе дистанцията до публиката и „нетеатрална“ – играта. След 2008 г. някак закономерно рамките на театъра отесняват за Шилинг и неговите съмишленици и „Кретакор“ се превръща в платформа за интердисциплинарни акции, образователни и социални проекти. Но и този период вече е минало. Днес трупата не съществува, а 44-годишният режисьор живее със семейството си във Франция и работи на различни сцени в Европа. След като е обявен за „враг на държавата“, той получава подкрепа не от колегите си в Унгария, а от театралните среди в Германия, Полша и Австрия. В средата на март 2019 г. в Берлинер Ансамбъл бе премиерата на неговата пиеса „Последният гост“. По този повод с него разговаря Марайке Фроицхайм от вестник „Велт“.

Вашата нова пиеса „Последният гост“ в Берлинер Ансамбъл тематизира усещането да си чужд в обществото. Как бихте характеризирали това чувство?

На първо място, това означава един вид самота. В пиесата този въпрос е много важен и когато говоря за чуждия, това, разбира се, означава всички възможни видове чуждост. И не се отнася само за бежанците. Това, което, разбира се, силно ме интересува, е Изтокът. Тук освен Източна Европа са и всички други, които традиционно наричаме „Изток“. От тази източна чуждост се излъчва силна фрустрация. Дори когато стане дума за източногерманците, ключовите понятия са „самота“ и „фрустрация“, от които следва необходимост от адаптация.

За вас състоянието на чуждост изключително негативно ли е?

Аз мога да говоря само от моя собствен опит и за мен то е принципно негативно както от политическо-обществена гледна точка, така и от културна. Дълго време Източна Европа означаваше нещо екзотично. Това беше леко объркващо, все пак ние сме в Европа и въпреки това бяхме екзотични като индийците. Ала по-късно, когато Източна Европа вече не беше екзотична, ние си помислихме, че всъщност беше по-добре да сме екзотични. Тогава поне бяхме интересни. Защото, когато вече не сме екзотични, но създаваме много проблеми, е все по-трудно да се общува с нас и е трудно да бъдем интегрирани.

Кога за пръв път в живота си имахте чувството, че вече не сте екзотичен, а само един по-сложно устроен чужденец?

През 90-те години наистина съществуваше голям интерес по отношение на източноевропейските творци, ала по-късно западната гледна точка стана: „А, окей, това вече го познаваме“. Ние искахме непременно да удовлетворим Запада, напълно безсмислено. Причината политиката на Орбан да е все още успешна е в това, че той казва: „Вече не трябва да се приспособявате“. Така той стига до изключително много хора. Предлага свобода, ала това е фалшива свобода. Това е свободата да можеш да се затвориш. Но заради това културно различие не е нужно да изминеш 5000 км. Един пример: преди 15 години аз работих тук, в Берлин, с един източногермански актьор, който ми каза: „Колко хубаво, че си тук, моите западноберлински и западногермански колеги не се интересуват от историята ми, понеже си мислят, че това вече сме го преживели“. Просто вярваме, че сме решили проблема, а всъщност не сме го решили.

Затова ли е толкова важно за вас да разкажете тези истории?

За мен е важно да интерпретирам лични истории – това ме интересува повече, отколкото да поставям един класик. За мен е важно режисьорът и актьорите заедно да разработят една съвременна пиеса.

Значи за вас не е важно да ви четат и след 50 години?

Интересно ми е заедно с Ансамбъла да вложим енергията си в разказването на една нова история.

В описанието на пиесата „Последният гост“ четем, че не можем да бъдем щастливи, когато игнорираме нещастните. Някои партии в Европа тъкмо затова имат успех, защото виждат онези нещастни хора, но когато идват на власт, отново ги игнорират. Възможно ли е да се преодолее тази стратегия на игнорирането?

С това изречение имах предвид, че за да сме щастливи, се нуждаем от един вид слепота. Имам две малки деца и искам да ги науча, че светът е едно добро място, затова не обсъждам определени неща с тях. Ала проблемът остава. Например многото просяци и бездомници в метрото. На първите трима давам нещо, но четвъртия се правя, че не забелязвам. Това са малките лъжи към самите нас. За да изпитваме радост от живота, наистина трябва да игнорираме известни неща. Но това умножава моралните напрежения, защото ние поглеждаме и после извръщаме поглед. Проблемът е, когато и политиците постъпват така. Тяхната работа би трябвало да е друга. Тяхната работа не е да симулират огромна радост или щастие. Партиите, за които говорехте, казват точно това: „Вие не трябва да виждате реалността, не мислете и не ровете. Светът и без това е твърде сложен. Бъдете неосъзнато щастливи и просто забравете определени неща“.

В Унгария бяхте обявен за „враг на държавата“ заради вашето изкуство – каква сила има изкуството в реалността?

Аз не съм дежурен оптимист, аз съм артист. По темата какво влияние има изкуството в театъра, често водя дискусии със самия себе си. За какво изобщо служи театърът? В Унгария ходех много по училищата, защото всичко започва от училищата. Там е възможно да окажеш влияние, ала вече не вярвах толкова в театъра. Затова десет години работих повече като активист, но и така на практика не постигнах нищо. Страната не се промени. Поне можахме да дадем надежда на малцина. В Унгария театрите само успокояват съвестта. Един пример: по време на тригодишната кампания на правителството срещу бежанците нито един театър не включи в програмата си нещо, което да има отношение към нея.

Това вероятно обяснява защо унгарските културни институти не са реагирали на вашето обявяване за „враг на държавата“.

Да, това изобщо не ги интересуваше. Те казаха, че аз създавам твърде много проблеми. Не ме подкрепиха.

Възможен ли е и желан ли е един свят без чужденци?

Винаги е имало чужди, точно затова е толкова важна солидарността. Когато унгарските театрали не ме подкрепиха, аз се превърнах в чужденец в собствената си родина. Съвсем не става дума за това дали можем да решим проблемите, а за това дали наистина работим върху тях. Политиците обичат да се позовават на европейските ценности. Мен би ме интересувало какво имат предвид. Звучи чудесно, но в реалността аз не ги виждам.

Кои са европейските ценности според вас?

Най-много ме притеснява, че толкова много хора живеят на улицата. Има твърде много бедност. Затова за мен европейска ценност е солидарността. Ние можем да кажем, че обичаме някого, не защото добре го познаваме или защото той говори същия език като нас, а защото той е човек и тук имаме една морална база. Това ми харесва в Европа. Че има един общ език – или поне би трябвало да има.

Превод от немски Людмила Димова