Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Проф. Калин Михайлов отговаря на въпросите на сп. „Култура“

„Михайловски е първият автор, придвижил се към цялостно християнско съзнание. Не отделни християнски мотиви, появяващи се спорадично в творчеството му, каквито има при мнозина български автори, а изпълване на цялото му творчество със стремеж за осмисляне на отношенията между човека и Бога“

Защо Стоян Михайловски си остава един от „големите непознати“ в историята на българската литература? Сякаш е само автор на текста към химна „Върви, народе възродени“?

Положението с непознаването на Михайловски напоследък е още по-незавидно, отколкото зададеният въпрос го предполага. В последните години неведнъж съм питал мои студенти филолози знаят ли кой е написал текста на всеучилищния химн „Върви, народе възродени“ и отговорът е бил един и същ: неловко мълчание. След това обикновено продължавам с подсказки по посока баснописец, сатирик и прочее, но резултатът не се променя. Стоян Михайловски, изглежда, не само продължава да е „голям непознат“, той като че ли потъва тревожно в застрашаваща културната ни памет бездна на амнезията. Една от причините за това е изтъкната отдавна от Михаил Неделчев, който смята, че в интонационния развой на българската лирика след Освобождението решаваща се оказва поетическата интуиция на Яворов (нека добавя: подкрепена от огромния му талант), а не тази на Михайловски. „Звученето“ на Яворовите стихове се налага като всеобща тенденция за следване, а онова, което не може да бъде съвместено с нея, изпада както от вниманието на творците и на критиката, така и на „редовите“ читатели. Друга съществена причина виждам в следната обща за поетичните творения на Стоян Михайловски особеност: в тях ще открием един предимно мисловен поет или, още по-добре казано, поет мислител. Това определение е близо до поет философ, но не е тъждествено с него. Поетът мислител често претворява разни философски идеи (в българската литература Михайловски започва да го прави преди Пенчо Славейков), но основното при него е, че определена мисъл или идея като правило „обзема“ цялостната постройка на съответната творба, налага се над останалите елементи в нея, принуждавайки ни да следваме отблизо извивките ѝ. Типичен поет на мисълта в западноевропейската литературна традиция е ненадминатият и в поезията си Микеланджело; в българската, освен Михайловски, с известна предпазливост бих причислил към подобна категория иначе твърде различни в стилистиката си автори като Атанас Далчев и Блага Димитрова. При Стоян Михайловски господството на мисълта се съчетава с подчертана склонност към абстрактна разсъдъчност, а тя отблъсква допълнително читателя и най-вече този, школуван да очаква от поезията съвсем други неща. Не на последно по значение място бих поставил факта, че в езика на Михайловски изобилстват редки, остарели и в голямата си част напълно непрозрачни за съвременния възприемател на творчеството му думи, а стилът му е силно реторично „подгрян“, да не говорим за това, че немалка част от трудовете на писателя все още се намират в ръкописно състояние в архива му, и то на език, ставащ, за съжаление, все по-екзотичен – френския.

През 1905 г. Михайловски е на авансцената на българската политика. Като племенник на митрополит Иларион Макариополски е част от народнореволюционните борби, после е председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901–1903), сетне най-неочаквано се оттегля отвсякъде. Коя е причината за неговото разочарование от политиката?

Оттеглянето на Михайловски от активно участие в публичния живот може да бъде разглеждано през различни ракурси. Преди всичко е задължително да се открои следната безспорна черта от характера на нашия „протагонист“: той се отличава със силен и независим дух. Показателна е историята, звучаща като анекдот, която разказва как възпитаникът на елитния цариградски лицей Галата-Сарай и завършил право в Екс ан Прованс Михайловски е канен нееднократно в двореца от самия Фердинанд, за да упражнява своя френски език (не Михайловски, а монархът), но тези покани срещат упорития и определено некуртоазен отказ на „неблагонадеждния“ поданик: „Не щъ!“. При това независимият дух на поета сатирик се проявява далеч не само в експресивни жестове. Твърде впечатляващ за съвременния наблюдател на българския политически живот е фактът, че дейният еленчанин е бил избиран трикратно за народен представител, при това наистина независим – постижение, което в днешната ни действителност звучи като фантастика.

Съвременниците на Михайловски тъкмо затова са го и уважавали, защото са виждали в негово лице неподкупен народен трибун, незаспиваща съвест и „тръбен“, олимпийски глас, готов да заклейми отвисоко всяка неправда, извършвана от силните на деня. На този фон ехото от шумния политически сюжет от 1905 г. отеква още по-оглушително. Молбата на Михайловски до парламента да му бъде отпусната народна пенсия, каквато преди това е гласувана за Вазов, тоест пенсия, която би била равнозначна на официално признание за безспорните му заслуги към обществото, е разчетена като унизителен и конформистки жест на „гръмовержец“, слязъл до равнището на тези, които първо разобличава, а после прибягва до съмнителните им „услуги“.

Това действие отприщва вълна от остри критики, включително сред хората, въздигали дотогава поета сатирик до небесата. И ако зложелателните критици на Михайловски са решени да приключат веднъж завинаги с неговото публично битие, той – след болезненото първоначално усещане за отхвърленост и нараненост – решава да използва оттеглянето си за съзидателна цел. Настъпва онзи период от творчеството му, етикетиран пренебрежително след 1944 г. като „затъване в религиозен мистицизъм“. В действителност става дума за несъмнено плодотворен период, свързан с дълбоки екзистенциални преживявания, които правят възможно „поражението“ на Михайловски на общественото поприще да се преобрази в изстрадана лична „победа“, а онова, което го е „разбило“, да го „възроди“ духовно (стъпвам на неговите собствени формулировки). И още нещо: всъщност Михайловски никога не се оттегля напълно от сферата на социалното подвизаване – това не е в природата му. Стеснява се само периметърът на въздействие, което той ще успее да оказва занапред. Затова няма как да не бъде оценен като печален фактът, че вестта за кончината на писателя, от която ще се навърши един век само след година, е посрещната с бездушна незаинтересованост от софийската общественост.

Стоян Михайловски е известен като сатирик и изобличител на недъзите на „българското племе“. Той е и яростен антимонархист. Как четем днес неговата „Книга за българския народ“ (1897)?

Ще започна отзад напред: продължаваме да не я четем. Все пак ще посоча два заслужаващи отбелязване жеста на внимание към тази книга от десетилетията след 1989 г. Първият е самият факт на нейното преиздаване, осъществено след демократичните промени. Между 1991 и 2021 г., тоест за период от тридесет години, сатиричната поема на Михайловски вижда четири самостоятелни преиздания срещу едно самостоятелно и две в сборници през времето на соца. Две от въпросните четири издания се появяват през 2021 г., което вероятно говори, че издателите им възприемат тази година като част от настъпващо преломно време. Защото въпреки потенциалната си относимост към всички социополитически действителности книгата на поета сатирик „пасва“ като че ли най-добре на преходните епохи с техните мътни води и твърде подозрителни в нравствено отношение улови.

Вторият жест на внимание е издадената през 1991 г. от Никола Георгиев „Нова книга за българския народ“, която препраща нескрито към „старата“ – с почит към нейния творец, за когото Н. Георгиев твърди, че не може „да [му] обърне и чехлите“. Мисля, че почитта е породена преди всичко от подчертаната вече независима нагласа на Михайловски, която го превръща в принципен опозиционер на всяка (склонна да се самозабравя) власт, а това е позиция, близка до скептично-критичната интелектуална и житейска настройка на автора на „новата“ книга. Колкото до есетата в нея, те се оттласкват от творбата на именития предшественик, за да продължат по свои наблюдателски пътища и анализационни пътеки, „предупреждавайки“ обобщения до целокупния български народ потенциален читател, че социалнополитическите опасности, които изглеждат зад гърба му, биха могли да се окажат отново на хоризонта му, да го изненадат от упор. Инак за мен сатиричната поема на Михайловски не е най-силното в художествено отношение негово постижение въпреки високата оценка, която творбата получава навремето не само у нас, но и в контекста на останалите славянски литератури. Тя обаче е показателна за начина, по който авторът ѝ подхожда в голяма част от сатиричните си творби, следвайки един модел, познат ни още от просвещенската литература. Той „облича“ техните сюжети в пищни „възточни“, сиреч османски одежди, под които прозират нравствените „дрипи“ на съвременната нему българска социополитическа и културна действителност. Смятам, че по-изпипани художествено са „философическите и сатирически сонети“ на Михайловски, издадени като книга през 1895 г. В тях, както е забелязал добре занимаващият се отдавна с творчеството му Димитър Михайлов, личи типичният за автора им подход към света и неговите „вечни“ проблеми, който бих нарекъл „дедуктивен“: от общите и звучащи афористично философски констатации да се върви към конкретни исторически въплъщения на едно или друго социокултурно явление. В сатиричните творби от сонетния сборник на Михайловски тези конкретизации, „взети“ като че направо от действителността, са видени в тяхната карикатурна деформираност, стигаща до гротескност. И тук не липсват отбелязаните по повод на „Книга за българския народ“ мистификационни „възточни“ мотиви, но те не се разпростират върху целостта на сборника, а само върху отделни творби от него.

Още по-малко позната е религиозната лирика на Михайловски, която вие изследвате от години. Как творби като „Лама сабахтани“ или „Молитва“ променят българската лирика?

Вече стана ясно, че социалистически реализъм и религиозен мистицизъм трудно виреят заедно. Все пак през 1987 г., се появява внушителен и доста представителен за многообразието в творчеството на Стоян Михайловски том със заглавие „Божествен размирник“, по името на една от включените в него творби. Този сборник, съчетал щастливо усилията на сериозни учени с различни изследователски профили, представлява забележим литературен и културен пробив за времето на късния соц.

Но проблемите с рецепцията на религиозната лирика на Михайловски не започват с времето на соца. Доста преди това, през 1929 г., излиза знаменитата статия на Атанас Далчев „Религиозното чувство в българската лирика“, където авторът на „Лама сабахтани“ изобщо не фигурира. Най-близкото до ума обяснение е, че Далчев не вижда у Стоян Михайловски тъкмо наличие на достатъчно живо религиозно чувство, което да му даде основание да го включи сред споменатите в статията творци. Способен ли е Михайловски изобщо да създава „чисто“ лирически творби, в които умозрителното начало, тенденцията към афористично-дидактичен изказ и използването на набиващи се на очи реторически похвати да отстъпят на заден план, за сметка на чувството? Ако се съди по единодушната оценка на критиката за сонета „Лама сабахтани“, той несъмнено е лирически шедьовър и не само е част от религиозната лирика на писателя, но и „открива“ плодотворния творчески период, започнал през 1905 г., който споменах и който се характеризира с интензивност и трайност на религиозното вглъбяване. Въпросът е дали този сонет представлява единствен, изолиран случай на такава творба в творчеството на Михайловски, или можем да намерим и други произведения с подобно звучене. Ако се обърнем към времето след демократичните промени, ще установим, че от 1989 г. насетне е налице един-единствен опит за представяне пред широката читателска аудитория на делото на Михайловски като религиозен поет. Предприема го Димитър Михайлов, а неголемият по обем, но все пак даващ добра представа за тази страна от творчеството на Михайловски поетичен сборник, излязъл през 1996 г., съдържа малко над осемдесет творби. Съпровождат ги ценен послеслов, бележки и коментари на съставителя. Трябва да се каже, че доста от включените в този сборник стихотворения не отстъпват на „Лама сабахтани“ по отношение на представата за лиричност, която очертах.

Положението със стихотворението „Молитва“, писано от поета на френски, е различно. Роденият лирик Кирил Христов превежда тази творба на чудесен български език и я включва (с надлежно упоменаване за авторството ѝ) в състава на стихосбирката си „Кръстопът“ от 1901 г. Със силния си метафизичен заряд стихотворението на Михайловски набавя допълнителен дълбинен смисъл в инак лишения от съществено трансцендентно измерение лирически свят на Кирил-Христовата книга, в която е включен превод и на балада от Мицкевич... Като цяло съм склонен да чета религиозната лирика на Стоян Михайловски през призмата на придвижването му в религиозната вяра от абстрактната идея за един далечен, неразбираем и отстранен от човешките съдбини Бог до същия този Бог, само че като жива и присъстваща в битието на вярващия човек Личност, с която може да се общува непосредствено, интимно, отблизо – най-вече в модуса на молитвата. Тоест в крайна сметка като придвижване от „ума“ към „сърцето“ на лирическия Аз. А инак, независимо от това дали броим религиозните творби на Михайловски за повече или по-малко лирически, те променят пейзажа на българската литература с опита в тях да се обхванат всички значими аспекти от човешкото битие или, казано по далчевски, всичко в творчеството на даден автор да се завърти около една основна ос, чието име е Бог. Това е и определението на Далчев за религиозен писател изобщо.

Стоян Михайловски ли е първият християнски автор в новата българска литература? Не само с поезията си, но и със своите „откръшлеци“ (фрагменти)?

Бих казал така: първият автор, придвижил се към цялостно християнско съзнание. Не отделни християнски мотиви, появяващи се спорадично в творчеството на писателя, каквито има при мнозина български автори, а изпълване на цялото му творчество със стремеж за осмисляне на отношенията между човека и Бога както в общочовешки, световноисторически, така и в индивидуален план. За обглеждане и „подреждане“ на цялото съществуване през любимите на Михайловски мисловни категори, противопоставящи битието на Свръхбитието, любовта – на Свръхлюбовта, временното – на вечното, отсамното – на отвъдгробовното. Ще повторя още веднъж: стремежът за постигане на цялостно християнско (само)съзнание, което да обхване и отрази творчески, доколкото му е посилно, целостността на Божието творение – това определя Михайловски като първи християнски автор в новата, следосвобожденска българска литература, макар той да остава с един крак и във възрожденските времена с недоосъществените им обществени и културни идеали.

Това обяснява и защо в антологията на българската християнска лирика от 2016 г., чийто съставителски екип имах честта да оглавявам, отредихме нему, на Михайловски, привилегията да я „открие“. Освен че се (из)явява като творец с цялостно християнско съзнание, авторът на „Лама сабахтани“ и на много други стихотворни молитви е и от тези автори, които привилегироват в религиозните си творби експлицитното, открито заявяване на вярата (това важи и за съмненията), за разлика от имплицитното или скритото ѝ изповядване, изследвано и разкрито от Камен Рикев в негова монография от 2020 г. във връзка с християнския светоглед в творчеството на Атанас Далчев. Независимо от причините за това предпочитание при единия и при другия автор, принципната разлика в подхода към вярата между Михайловски и Далчев ни дава още един възможен ключ, чрез който да си обясним тяхното „разминаване“ по отношение на разбирането за религиозна лирика.

Що се отнася до „откръшлеците“ (какво хубаво и оригинално само по себе си жанрово определение!), те заслужават специално внимание. По линия на трайния си интерес към този кратък жанр Михайловски не само е първопроходец, но е и в пълен синхрон с мнозина съвременни български автори – дори да не взема предвид незаобиколимия и в този случай Далчев, мога да изброя без особени затруднения имената на Светлозар Игов, Александър Шурбанов, Иван Теофилов, Пламен Антов, Поли Муканова... със сигурност пропускам немалко други. Ако обаче трябва да прибавя към тях име на автор на изявено християнски откръшлеци, кръгът от имена веднага се стеснява, сещам се от прима виста и без колебание само за това на Димитър Коруджиев (Бог да го прости!). Излиза, че по отношение на жанра на фрагмента Михайловски е близко до съвременните литературни търсения, но като християнски автор на откръшлеци би останал значително по-самотен.

Как оценяваме днес „Поема на злото“ на Стоян Михайловски? По повод на нея Алеко Константинов пише: „… ако би г. Михайловски да обладаваше стиха на г. Ивана Вазова, или ако би г. Вазов да обладаваше духа на г. Михайловски, то ний би се гордели с един високоталантлив поет“.

Можем да я оценим единствено в културно-историческия и литературен контекст на сътвореното досега у нас в това отношение, тоест с подобаващо смирение, със спазване на мащабите. „Поема на злото“ на Михайловски определено не е от ранга на „Изгубеният рай“ на Милтън, но тя е безспорно пионерско начинание в нашата литература, където подобен тип творби се явяват рядко. Създадена само десетина години след Освобождението и звучаща днес твърде архаично за чувствителното литературно ухо, творбата на Михайловски за дълго остава ненадмината по силата на своето въздействие върху читателското въображение – въздействие, дължащо се и на внушителния ѝ мизансцен. Във времето между двете световни войни поеми с библейски сюжети пише Любомир Бобевски, но макар творбите му да се отличават с добра стихотворна изпипаност, те не могат да се задържат трайно в паметта на читателя. Едва в последните десетилетия на миналия век и първите на това столетие Вениамин Пеев успява да издигне библейската поема у нас на ново, по-високо художествено равнище, достойно за сюжетите, с които се заема. Специфичен принос на този автор е въвеждането на баладичен елемент в библейския тип поема.

А към дълбокото по съдържание, но хумористично по форма твърдение на Алеко Константинов не ми остава да прибавя друго освен „цялата надежда“ на литературния критик Юлиан Жилиев, „колкото и малка да е [тя]“ – надежда, изразена в наскоро излязлата му книга с „критики, рецензии и иронии“, че поемата на Михайловски „ще звучи във вечността не по-лошо от Бодлер“.

„Моралист под френско влияние“ – така нарича Михайловски критикът Васил Пундев. Като недостатък или като предимство може да се разглежда неговият морален патос?

С известно, но не твърде голямо опростяване моралният патос на Стоян Михайловски би могъл да бъде сведен до такъв принципен нравствен максимализъм, който изисква задължително първо да се случи духовно-нравственото узряване на хората, а едва след това да се осъществи законовото му „обличане“ в социални уредби. Предимството на този вид максимализъм се състои в основателното критикуване на идеята за постоянни промени заради самите промени, тоест без истинска и дълбока необходимост от тях. Промените, които не водят до преобразуване на обществото към по-добро духовно-нравствено състояние, а го раздвижват само повърхностно, за да имитират прогрес, не само няма в крайна сметка да го доведат до напредък, а обратното – ще го върнат назад. Недостатъкът на този тип максимализъм се крие в риска да обрече отдалия му се докрай отделен човек или група от хора на имобилизъм, тоест на такова състояние, което те прави неспособен да съзреш навреме кайротичния момент, изискващ решително действие, и да го оползотвориш. Да предпочетеш да оставаш винаги „благоразумно“ във фазата на критикарството и отхвърлянето, на изчакването и непоемането на отговорност под предлог, че подходящото време да го направиш, все още не е настъпило. Борчески тип по натура, Михайловски не е застрашен от предварително застиване в имобилизъм, изкушението да залитне в черногледство и да изпадне в отчаяние идва при него заедно с разочарованията му от неудовлетворителните следствия на вече предприети действия – и негови, и чужди. Както показва „Лама сабахтани“, горчивите разочарования нерядко са резултат и от неразбиране, не само от зложелателство.

Ако трябва да мислим Михайловски в контекста на „културната памет“, какво от него ни е особено потребно днес? Може ли неговото творчество да преодолее присъщата си „маргиналност“ (по Александър Кьосев) и да намери по-отчетливо място в активния литературен разговор и в литературния канон?

Тук първа стъпка преди всяка друга би било да се издадат неговите събрани съчинения – дело, което самият писател започва, но не успява да продължи. Няма как да направим задълбочена оценка на най-ценното в едно творчество, без да можем да работим с него в относителна пълнота. В случая със Стоян Михайловски издаването на съчиненията му ще бъде голямо предизвикателство за заелите се с него по ред причини: закъснялост и отдалеченост във времето, съществени езикови трудности, голям обем на корпуса от текстове. И все пак, доколкото знам, делото вече е в ход, а това може само да ме радва. Но предпочитам да не завършваме с издаване на всички тайни около него.

Проф. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г.) е литературовед, есеист и поет. Преподава история на западноевропейската литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос: два романни свята между насилието и любовта“ (2006), „Християнската литература – между вписването и отграничаването“ (2013), „Християнство и литература. Фигури на (не)благородното“ (2023). Предстои да излезе негова монография, посветена на творчеството на Стоян Михайловски в християнска перспектива.