Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Имам усещането, че в глобалната картина на разруха, в която живеем всички, в България е останало някакво малко пространство, в което да се складират мечти за бъдещето.“ С режисьора Галин Стоев разговаря Мария Панайотова

Как се затваря една страница и се отваря нова; има ли пространства за маневриране; за художествената неудовлетвореност и/или любопитството в чист вид; за импулса за промяна и различните игрови стратегии, в които актьорите раждат, а не илюстрират текста; за Шекспир и Крикор Азарян… Това са част от темите в разговора с Галин Стоев. В края на миналата година той напусна поста на директор на ThéâtredelaCité в Тулуза и създаде своя театрална компания, чийто първи проект ще е спектакълът „Дванайсета нощ“ с френска премиера през май 2026 г. Преди няколко седмици филмът с негово участие в главната роля „Нина Роза“ (реж. Женвиев Дулуд дьо Сел) спечели Сребърна мечка за най-добър сценарий на Международния кинофестивал „Берлинале“.

Как се взема решение за напускане на директорски пост?

Колкото и да е вълнуваща тази позиция и работа, след осем години констатирам, че ми се ще да намеря малко повече гъвкавост, свобода, лекота и малко повече време, за да пътувам, да мога да правя повече неща, включително и в България. Не знам още в каква форма, но имам този импулс и той е свързан най-вече с възрастта. С възрастта човек започва да си задава много по-конкретно въпроса: „Това, което правя, къде има повече смисъл?“. Факт е, че във Франция то изглежда, звучи и е престижно, но ако трябва да бъда докрай честен – често ми се струва по-важно да го правя и тук, а не само във Франция. Предизвикателствата ще са много по-големи, но имам усещането, че в глобалната картина на разруха, в която живеем всички, в България е останало някакво малко пространство, в което да се складират мечти за бъдещето, т.е. все още някой вярва, че тук нещо може да се промени. Оказва се, че има поне потенциал за мечтаене, за промяна – не знам.

Това усещане ли беше импулсът за промяна?

И това включително. Факт е, че след „Хага“ (постановка на Галин Стоев в Народния театър с премиера през септември 2023 г., б.р.) в мен се появи желанието да прекарвам повече време в България. Може и да е носталгия… Но тя, носталгията, се изпарява 15 минути след като кацнеш на летището. За мен е по-важно да разбера какво има отвъд тази носталгия и дали то може да произвежда смисъл. Аз винаги съм имал проблем с опасността да се успя в някакъв удобен кадър. Винаги е било така. Мисля, че имам някакво дълбоко чувство за художествена неудовлетвореност, което непрекъснато търси възможности да се реактивира, захрани, успокои или е вид художествена истерия. Или пък е любопитство в чист вид, което обикновено убива котките, но все още съм във възраст, в която имам още малко пространство за маневриране.

Звучи като да търсите някакви нови „територии“, които да завладеете за себе си.

Искам да създавам миниоазиси, колкото и да са ефимерни, да изследвам еволюцията на смисъла и възможността на всеки контекст да произвежда смисъл.

Една-две-три цели, които сте си поставили за следващите три години?

Да задвижа театралната си компания така, че тя да започне да функционира не само с държавната субсидия във Франция, но и с частни структури там. Да успея да реактивирам международни театрални проекти. Да открия някаква удовлетворяваща форма на професионална комуникация и работа в родния контекст. И ако – живот и здраве – се появят други интересни проекти в киното, бих се снимал като актьор...

Преди време ми бяхте казали, че се чувствате най-добре, когато сте на път, когато сте в движение. Така ли е все още?

Да, да, така е, но това винаги е движение от една устойчива точка до друга устойчива точка. Когато стане така, че изтриеш точките, линиите няма какво да свързват. Имам усещане за генерална промяна, която може би, ако успея да я изиграя, както трябва, би била и промяна на качествено ниво, включително спрямо работата и търсенията ми. От това имам нужда, защото да знаеш това, което искаш да правиш, в един момент започва да омръзва. На теб самия. Дори и да го правиш много добре.

А то не започва ли да омръзва точно когато започнеш да го правиш много добре?

Затова започваш да се оглеждаш за други храсти, от които могат да изскочат други зайци. Свързано е с това, че хоризонтът от една определена възраст нататък не е безкраен. И времето, което ти остава за определена работа, би било добре да употребиш по оптимален за теб и за твоята творческа природа начин. И той невинаги е свързан с устойчивите представи за успех, в които сме свикнали да вярваме.

Много бързо го взехте или доста го обмисляхте това решение да напуснете директорската позиция в театъра и да си направите театрална компания?

Много бързо и много слепешката взех решението, но се подготвях за него отдавна. Истината е, че като се опитам да погледна нещата в ретроспектива, виждам, че възможностите на ситуацията с театъра в Тулуза ги разгърнах и почти изконсумирах още в първите две години. След това преживяхме пандемия, протести на Жълтите жилетки, окупация на театъра и социално напрежение. Имаше няколко момента, в които, ако зависеше само от мен – бих си тръгнал. Но не го направих, защото имах ангажименти към други хора, които ме бяха последвали в цялата тази авантюра. През март 2025 г. обявиха поредните много сериозни бюджетни съкращения и това беше формалният повод аз да предложа на борда да потърси нов проект с нов директор и нова творческа линия, която да е адекватна на финансовата рамка.

Звучи ми, сякаш сте поставили себе си по-напред в приоритетите и къде ще се чувствате удовлетворен от това, което правите – така ли е?

Времената се променят толкова бързо и толкова радикално, че всъщност човек е задължен да преразгледа всичките си стратегии за позициониране.

Намирате ли нещо символично в сюжета на филма „Нина Роза“ и това, което на вас ви се случва? Някаква форма на „завръщане“ към България?

По-скоро е завръщане към професията на актьора, към удоволствието да интерпретираш герой, който, макар и да е фикция, ти дава възможността чрез него да озвучиш тема, която дълбоко те вълнува. Тук интерпретацията се случва на органично ниво, в нея участва цялото ти тяло. Не мисля, че това е завръщане към България, защото аз никога не съм скъсвал с нея.

Вече можете от първо лице да отговорите на въпроса в кое има повече предизвикателства и подводни камъни – в режисирането или в актьорството?

Това са различни професии, макар и с общ корен. Всяка от тях изисква различен тип усилие – емоционално, интелектуално, психическо… А е важно и да си в добра физическа форма. И двете могат да бъдат много вдъхновяващи, при условие че ги упражняваш в компанията на професионалисти от висока класа. В противен случай могат да бъдат страшно фрустриращи. Когато бях млад, в България битуваше предразсъдък, че не можеш да правиш и двете или поне не изглеждаше сериозно. Днес мисля, че да играеш е своеобразен тип почивка от режисьорските ти занимания и когато се върнеш към тях, ги преоткриваш със свеж поглед. А когато поставяш, разбираш актьора и подчинената му позиция много по-добре. Това би трябвало да събужда у теб повече емпатия.

Първо фестивално участие и награда. Това предполага ли високи очаквания към „Нина Роза“? 

Парадоксалното в тази ситуация е, че моята работа по филма практически е приключила. Сега погледите са насочени към агентите по продажби, които на базата на фестивалните успехи на един филм трябва да го пласират на колкото се може повече пазари. Сега разговорите се въртят много повече около тактически ходове и стратегически избори и много по-малко около изкуство. Това идва да ни напомни, че киното, пък било то и авторското, е също така и индустрия. Аз съм изключително благодарен, че имах възможността да съм част от такъв балансиран, талантлив и осмислен проект, и се надявам той да не е последен. 

И така стигаме до „Дванайсета нощ“ – първия проект на театрална компания „Спунк“…

„Дванайсета нощ“ е текст, който сме работили още като студенти с проф. Азарян, той направи дипломен спектакъл с моя випуск, в който аз не играх, защото вече бях започнал да поставям. Цял семестър го работихме този текст. После във Варна направих сценичен вариант по този текст, който се казваше „Илирия“. Не знам защо, но още преди да знам, че ще напускам театъра [в Тулуза], в главата ми започна да се върти идеята, че трябва да направя един голям проект по класически текст. Притесняваше ме, че е Шекспир на френски, до момента, в който не намерих един много хубав превод. Във Франция, за разлика от България, имат нагласата много често да превеждат класически текстове.

Нищо не е последно…

Така и трябва да бъде. Както ми казаха преди много години колеги от Англия: „Вие с Шекспир имате късмет, защото поне можете да го преведете наново, а ние сме осъдени да работим с оригиналната версия, която вече и не разбираме, но това е единственото, с което разполагаме“.

Намерихте превод, който ви харесва, връщате се към проект от младостта. Там ли търсите нещо?

Връщам се към нещо, до което съм се докосвал като млад, но не съм сигурен, че тогава съм го разбирал. Сега бих искал да разбера през различни призми и увеличителни стъкла, включително и на езика, и на историческия момент. Със сигурност има и носталгия (защото си мисля за Коко Азарян). Давам си сметка, че когато ме е приел в Академията, той е бил на възрастта, на която съм аз сега. В тази моя „Дванайсета нощ“ ще събера много от актьорите, с които съм работил през всичките години във Франция. Много интересни и различни са, има великолепни и опитни имена, както и дебютанти, които сега излизат от театралните училища. Този микс е нетипичен за Франция. Не искам да правя академично, конвенционално представление, в което класическият текст ще е на пиедестал, а ние ще се опитваме да го илюстрираме къде по-добре, къде – не толкова. Искам да направя представление, в което този класически материал и актьорите да се съотнасят едни с други като равнопоставени партньори. Искам хората, гледайки представлението, да имат чувството за импровизация, раждаща се пред очите им. Но всичко това да се случва с текста на Шекспир.

Сложно звучи.

Амбициозно звучи, но е много, много интересно. Във Франция Шекспир се превежда най-често в проза, защото на френски петостъпният ямб не работи по начина, по който работи на английски. В английския това е ритъмът на сърцето, той също е и най-близо до всекидневната реч. Във Франция класическият стих е александрин – всеки ред е по 12 срички. Това е изключително успиващ ритъм, аз го намирам за много скучен. Корней, Расин, Молиер пишат в александрин. Тази „Дванайсета нощ“ е преведена от Оливие Кадио (френски поет, прозаик, преводач и драматург, б.р.) проза, езикът е жив и съвременен, т.е. сегашният превод се опитва да възстанови усещането за съвременност, което е изпитвал тогавашният зрител, когато за първи път е гледал пиесата. Оттук насетне е много важно да построя игрова ситуация, включваща различните актьорски природи, които да успеят да си взаимодействат върху терена на точно този превод. Засега ги карам да импровизират, следвайки структурата на пиесата. И това променя абсолютно всичко, защото тук не става дума за актьори, които илюстрират текста, а за актьори, които го раждат, търсейки различни игрови стратегии за провокация на партньора си.

Казах си, че този момент от творческия ми път – затварянето на една страница и отварянето на чисто нова, е моментът да се направи представление, което да бъде като огромен купон за края на света. Всички живеем с усещането за някаква финалност, за приключването на нещо много голямо, без да знаем какво следва. В такъв момент обикновено хората са водени от страх, те се затварят, нациите се окопават, политиките се капсулират, всеки скача срещу всеки, разделението е голямо и човечеството започва да губи най-ценното от човешката си природа. Питах се как се противодейства на всичко това, как се противодейства на мрака, на страха и на невежеството. И си казах, че в този момент е важно да се направи един голям празник, пък бил той и за края на света.

Галин Стоев е роден през 1969 г. във Варна. Завършил е театрална режисура в НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян. Дебютира като режисьор с постановка на „Илюзията“ по Пиер Корней в Драматичния театър в Сливен (1992). Има постановки в Младежкия театър, Театър „Българска армия“, Народния театър, Варненския драматичен театър и др. След 2000 г. поставя в Белгия, Франция, Русия. През 2005 г. основава собствена театрална компания в Брюксел – Fingerprint и поставя „Кислород“ от Иван Вирипаев, представен на 61-вия фестивал в Авиньон. Работи с „Комеди Франсез“, театър „Ла Колин“ в Париж, BAFF Тheatre в Антверпен и др. През 2018 г. става директор на Националния театър в Тулуза, Франция.