Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

„Опитал съм се да разкажа „технологията“ на нашето израстване и като възможно обяснение защо сме такива днес. Защото човекът се случва в детството – това е определящият период от живота му.“ Радослав Чичев разговаря с Ангел Иванов за книгата му „Игра: 25 истории за децата на 90-те“ (издателство „Жанет 45“)

Това е втората книга на Ангел Иванов. В нея той се връща към детството си през 90-те години – не за да го идеализира, а за да го види в неговата противоречива човешка реалност. Без патетика и без преструвки. Тук маските са свалени, за да се разкрият травмите, страховете и чувствата, които често носим със себе си дълго след края на детството. Тези истории разказват едновременно за личната памет и за опита на едно поколение. Към края на книгата постепенно се появява усещането за изповед. Оттам започва и нашият разговор.

Ангел Иванов: Идеята ми беше да присъстват тези два пласта – темпорално и като стил на разказване. Непосредствените преживявания на детето през 90-те. Историите са допълнително стилизирани и охудожествени, но така или иначе са неща, които са се случили, които съм преживял, с добавената стойност на литературата. И второ – да го има този отстранен поглед и рекапитулация на миналото, на 90-арското детство, през очите и сетивата на порасналото дете, на мъжа, години по-късно, който от време на време отбива в локалното и разсъждава за преживяванията си. Тъй че те не са изцяло в драматургичен смисъл, като фабула и сюжет, изчистени разкази. Присъстват мемоарното и есеистичното. Държа много на този втори план. Неслучайно ключ към разбирането на цялостния дух на книгата са началните цитати. Първият е от Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяни 13:11–13: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото“. Големият въпрос е как така едновременно възприемаме децата като възможно най-невинните и чисти създания и в същото време в тях може да има някаква парадоксална жестокост. Виждаме го и в информационния поток. Преживявали сме го и ние като деца, било то от страната на насилника, или на жертвата. В книгата присъстват такива истории.

Превръщате града на детството в своеобразна „изгубена родина“, а 90-те – в сцена на човешкото порастване. Как това пространство и това време белязват човека и остават в него дълго след края на детството?

По отношение на пространството на града, който умишлено не назовавам, разчитах, че със силата на изразните средства и с описанието на топосите в него ще стане ясно кой е той, а същевременно това място ще се превърне и в универсална емблема на града на детството, на изгубената родина на човека. Отново в паратекста, в едно мото, в подзаглавие, цитирам такава мисъл – че родината на човека е детството. Ако детството е родината на човека, то моят роден град Габрово беше столицата на тази родина. Затова по-иносказателно, по-имплицитно съм се опитал да опиша града. Историята изобщо, включително историята на градовете, винаги залага на един по-скоро триумфалистки подход. На мен ми се искаше да задълбая в градското пространство, а и в селското, защото присъства старата селска къща при баба и дядо, но по-скоро като арени на разгръщане на противоречивата човешкост и най-вече на детскостта. А с какво ни белязаха 90-те? Тази конкретна декада, 90-арското десетилетие, съм се опитал по-скоро да бъде фон на разказите, на конфликтите и отношенията. Тази семантика на попкултурните образи – „Тетрис“, тамагочито, първите телевизионни игри, „Нинтендо“ и „Терминатор“, миришещите картинки, ледените близалки, замразените сокчета от 10 стотинки – да присъства като носталгичен, сантиментален пласт, но всъщност да бъде арена на нещо по-голямо и по-универсално, на въпроси, които не са свързани само с това десетилетие, нито точно с България или точно с Габрово. Мисля, че касаят човека изобщо. Няколко са тематичните полета и във всяко едно от тях сме белязани. Аз съм ги описал и номинално съм ги споменал. Това са комплексите, следствие от травмите. Това са компенсаторните механизми, с които се опитваме да се справим с тях. Срамът и страхът като основни движещи сили в човека. Изобщо детството е мястото, в което се случва фината фабрична направа на човека и откъдето си носим както белезите, така и удържаните победи над себе си и над обстоятелствата.

Можем ли да уловим изобщо това време? Да го разкажем?

Да, детството е образ и метафора на изгубения рай. Знам, че звучи като клише, но дълбоко вярвам в това. На принципа на цикличността, на затварянето на кръга, ако щеш, и на мотива за вечното завръщане – по Одисей, по Джоузеф Кембъл. Тази често пъти невъзможна инициация и завръщане в точка А. Защото, стигайки от точка А до точка Б и опитвайки се да се завърнеш, ти никога не си същият. Винаги си променен. В предговора посочвам и един филм, който заснехме за Мариус Куркински и който също ме провокира. Той се връща в родното си читалище в село Браничево, Шуменско, и казва: „Върнах се, за да си взема детето и да продължа с него, защото го бях оставил“.

Кое е онова нещо, което детето притежава, а ние се опитваме да изтласкаме и да не вземем със себе си?

Искреността и честността пред живота. Ние израснахме в особени години на нямане, на оскъдица, без тя да е крайна, разбира се. Аз съм от едно средностатистическо българско семейство с родители – трудови хора, които цял живот с пот и кръв са изкарвали прехраната си и така са ни обгрижвали. А ние често имахме съзнанието, че има и повече от това, и недоволствахме. Неслучайно тяхното поколение е известно като изгубеното поколение. Защото те очакваха може би манна небесна след промените, след това икономическо и пазарно освобождаване, след освобождаването изобщо – и на културата, и на градската среда. Влязохме в бясното състезание на капитализма – без да звучи неомарксистки – в което се замогват по-предприемчивите и по-адаптивните, а те винаги са по-малкото хора. Оказа се, че благата не идват току-така. Повечето хора продължиха да пребивават в този пейзаж с любов към своите деца. Затова е и този своеобразен поклон към тяхното поколение и към моите майка и баща. Защото те не ни дадоха материално много, но сърдечно ни дадоха всичко. А и не беше лошо това, че нямахме, защото се научихме да се трудим – и за хляба, и за смисъла. Ние започнахме рано да работим. Аз летата на 15–16 години работех в завода на баща ми, за да си докарам пари за море. И това също възпитаваше, каляваше ни – в най-добрия смисъл на думата. Още не беше дошла тази култура на лесното, която според мен днес е голям бич за децата и подрастващите, ако изцяло ѝ се предадат. Имат все повече патерици – лесни решения, откъсване от посветения труд, от онези следобеди, в които да се заровиш в дебелите прашни книги и да оставиш телефона настрана. Ако кажа, че сме се скъсвали да четем, ще излъжа. Нашият ден и празник бяха на улицата, в игрите, с топка в крака. Бяхме някак по-близо до земята. Епидермално бяхме по-близо и до човека отсреща. Нямаше ги тези опосредстващи джаджи, смартфони, екрани отвсякъде, информационния шум, каскадата от новини и кризи, които непрекъснато стигат до нас.

Има една история в книгата, посветена на Теди Москов. С какво културният хаос и свободата на 90-те ни формираха?

90-те бяха колаж от култури и ние набавяхме изкуство по много странни, ексцентрични начини. В това отношение Теди Москов беше наш апостол, защото в малкия провинциален град ние като подрастващи нямахме пряк досег с културни артефакти, творби, театър и кино. Макар че съществуваше единственото кино тогава в града – в бившия хотел „Янтра“, до моя роден апартамент. Но предаването „Улицата“ беше същинският смисъл за нас. Тази амалгама от високо и ниско, от телевизия, театър и кино в едно, от експеримента, от документалното есе, от мокюментъри, от предварително подготвените анкети с актьори, които той прави – това възпита у мен, а вярвам и у голяма част от моето поколение, интерес към нещо повече отвъд базовото забавление. Това става несъзнателно. По-късно виждаш кои са били ценностите и какво е останало в теб. Но тогава наистина бяхме потопени в това време, в една бясна каскада от всевъзможни неща – високо и ниско, елитарно и масово, всичко едновременно.

В книгата показвате как децата възпроизвеждат насилие, жестокост и стремеж към принадлежност. Смятате ли, че днес сме преодолели тези модели, или те продължават да ни формират?

Не смятам, че нещата са много по-различни. Просто са по-рафинирани по отношение на агресията в нашето общество – и физическа, и психическа, и емоционална. Днес те са по-видими и публични заради разнообразните медии и социалните мрежи. Даже придобиват по-окултурени форми. Този масов хейт, който се излива в социалните мрежи, това бясно разделение и огрубяване помежду ни на ниво етикети, квалификации и език на омразата. Тогава просто нямаше социални мрежи и сблъсъците бяха по-скоро физически. В някакъв смисъл е по-добре, че вече не са така, макар че и физическото насилие продължава да съществува. Просто днес е по-видимо и публично. На едно място в разказа за детската градина отново се завръщам към общата картина, че доброто и злото не са въпрос на идеологии, парадигми или конкретни исторически периоди, а сякаш винаги са съществували иманентно в човека. Може би вече има някакъв обществен консенсус, че поне сме регистрирали проблема с тази първична агресия. Поне знаем, че не е добре, и го назоваваме. Изминали сме някакъв цивилизационен път за тези трийсет и няколко години. Но чисто статистически дали нещата са се променили, не съм убеден. Поне можем да назовем кое е добро и кое е зло в отношенията ни. Тогава бяхме малко по-объркани. Бяхме като пред вестникарска сергия на улицата. На нея бяха изложени доскоро забранени книги, бисери на световната литературна съкровищница, които излизаха изпод тезгяха. Но там бяха и първите порнографски издания, до които ние, децата, имахме абсолютно безусловен достъп. Никой не ни спираше да си ги купуваме. По същия начин стояха нещата и с ценностите. Сега поне сякаш има някакъв консенсус. Тези противоречия, ако не са изчезнали, поне не са толкова видими и някак са избутани в по-закрити пространства, в ъндърграунда. А тогава всичко можеше. Което е и благословия, но може да бъде и проклятие.

Темата за смъртта присъства в книгата, защо за детето тя е важна?

В книгата има разкази за моята баба, която си отиде преди четири години и всъщност е един от най-определящите хора за мен. Със своята безпределна любов, която беше някаква икона, образ на небесната любов. Това беше голям урок за мен. Сблъсъкът на детето със смъртта като тайна, като голям въпрос, в който то потъва. Детето научава за смъртта чрез кончината на своите близки – баби, дядовци, възрастни хора. Но и чрез парадоксалната и необяснима смърт на млади хора – на съученик, на съученичка. Защото най-естественото състояние на детето, а и на младия човек изобщо, е усещането за безсмъртие. В един момент обаче това усещане се пропуква. И това отново се превръща в отправна точка за въпроси, за литература, за разказване на истории. Да, смъртта присъства.

Доколко тази книга е опит да разкажете историята на поколението, израснало през 90-те?

Много искам тази книга и тези истории да бъдат един литературен документ на времето. Отвъд попкултурната опаковка, отвъд цветната корица, отвъд леко игривия тон и тази семантика и плеяда от атрибути на 90-арското детство, искам и да разкажа повече за хората, които в момента правят България – за това как те бяха деца и как станаха хора в активна възраст. Опитал съм се да разкажа „технологията“ на нашето израстване и като възможно обяснение защо сме такива днес. Защото човекът се случва в детството – това е определящият период от живота му, началният му период, което и психолози, и психоаналитици, и богослови потвърждават. Да, искам тази книга да бъде поколенческа – да разказва за децата на 90-те и за съвременните активни хора в граждански, творчески и социален смисъл.

Ангел Иванов (род. 1988 г.) е автор на сборника с разкази „Техническа проверка“, получил награда от Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2019). Негови публицистични и художествени текстове са излизали в различни печатни и онлайн издания като „Християнство и култура“, Портал Култура, „Стълбата“, „Мениджър“, „Ах, Мария“, Webcafe, Actualno, „Кинематограф“ и др. Работил е като журналист, репортер, копирайтър и е бил сценарист на множество телевизионни предавания. В момента е сценарист и водещ в YouTube телевизията на Софийската света митрополия.