Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

„Почакай до пролетта, Бандини“, „Пътят към Лос Анджелис“, Джон Фанти, превод от английски Богдан Русев, издателство „Кръг“, 2026 г.

„Аз съм Артуро Бандини!“ – така се провиквал понякога Чарлс Буковски, визирайки литературното алтер его на писателя Джон Фанти. Чувствата на колегиална ревност и обожание са напълно разбираеми, тъй като в романите си Фанти пише за много повече от жени и пиене. Качествата, които понякога спасяват Буковски от карикатурния образ на алкохолизирания неразбран поет, който мнозина у нас прибързано приеха за идол в края на 90-те, изобилстват в първия роман на Фанти „Почакай до пролетта, Бандини“ и понякога се откриват във втората част от четирилогията „Пътят към Лос Анджелис“. Двете книги наскоро излязоха на български под логото на издателство „Кръг“ в превод на Богдан Русев.

Забележете описанията на снега в дебютния роман на Фанти, колко ефикасно ни се внушава значението на тази „сурова бяла рокля“ за бедния човек. Каква яснота носят думите: „Мъжът риташе дебелия сняг на всяка крачка. Беше отвратен от живота“. Думи, напоени със съчувствие и любов към Звево, бащата на Артуро. Веднага разбираме, че ни очаква книга за детството – честна, болезнена и въпреки страданието – забавна. Защото годините в началото на миналия век не са днешните и скъсаните обувки, в които някой е набутал парче картон от кутия с макарони, са често срещана гледка. И ако богата вдовица покани Звево да оправи камината ѝ, той отива, какво друго да стори, дори това да разбие сърцето на жена му, дори синът му да го види в колата на тази вдовица и вместо срам да изпита възхищение. А на нас сърцето ни се къса, досущ като във филм на Виторио де Сика.

„Пътят към Лос Анджелис“ също е писана през 30-те, но излиза петдесет години по-късно. В нея се губи част от живителната енергия на първия роман, отсъстват колоритни персонажи, прекалено дълго се застояваме на едно място. Но все пак се натъкваме на няколко неща, които спасяват книгата. Смущаващата сцена с раците например, изобразена на корицата, в която Артуро се проявява като садистичен убиец на животни. Това насилие срещу животни се случва и в двете книги, но тук е изведено до крайност и Бандини в нашите очи е отвратителен. Въпросът е защо въпреки това зверство му съчувстваме?

В много от срещите си със света Бандини повтаря заучени фрази, цитира Ницше, Шпенглер и Шопенхауер, устат е, наставлява и се подиграва на обикновените хора, порицава ги, че не четат, но сред всичкия този шум той най-вече изобличава себе си. За Бандини говоря или за Фанти? Според един клиширан израз, когато сочиш някого, трите пръста сочат теб. Артуро ни е симпатичен, защото е обречен на неуспех, жертва на обстоятелствата, дълбоко наранено дете, израснало на улицата, за когото напълно важи онова стихотворение на Буковски за синята птица, която той пуска рядко от кафеза, за да пее само за него. Към това Фанти добавя и едно чудесно ниво на ирония – Бандини е излишно зъл в отношенията си с хората. Колкото и да им натрива носа, за нас е очевидно, че наблюдаваме себеомразата му и нищо повече. И това ни кара да поставим ръка на рамото му и да го прегърнем, защото повече от всичко друго Бандини има нужда от любов. Артуро Бандини сме ние самите.

Макар първият роман да е по-добър, и двете книги са силно препоръчителни за читатели, на които им липса живото писане, вдъхновило ги някога да четат. Това не е литература, съобразена с награди и копнеж за широко признание, в нея пулсират истини за несъвършената човешка природа, казани честно и ясно. Отсъстват интелектуални игри. Писателят тук е и работник, и малко разбойник, той често вижда живота от първа ръка, покрай фабриките и барчетата, покрай пристанищата и счупените лампи на нощните улици. Джон Фанти е съвестта на Лос Анджелис, един от първите истински светци на този град на греха. Заслужава пълното ви внимание.

Следваща по ред от четирилогията е „Питай прахта“. Очакваме цялата поредица, за да се обособи творчеството на един голям американски автор на български и за да може някой млад писател у нас да се провиква на воля от балкона си: „Аз съм Артуро Бандини!“.